Решение № 5913 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13110/2016 г.

Решение № 5913 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13110/2016 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [община], област Варна, подадена чрез процесуален представител, против решение № 1710 от 27.07.2016 г., постановено по адм. дело № 1082/2016 г. по описа на Административен съд – Варна (АС - Варна), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 138-1/08.04.2015 г., издаден от главен специалист към отдел "Местни данъци и такси" ("МДТ"), при [община], потвърден с решение № 1103-139/1/10.03.2016 г. на началник отдел "МДТ" при [община]. По подробно изложени в жалбата доводи касаторът оспорва решението, като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Иска да бъде отменено и спорът решен по същество. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - началникът на отдел "МДТ" при [община], чрез процесуален представител, в представения писмен отговор излага доводи, че постановеното решение е правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на проверка за законосъобразност пред АС - Варна е Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 138-1/08.04.2015 г., издаден от главен специалист към отдел "МДТ" при [община], в частта, с която в тежест на [фирма] са установени задължения, представляващи такса битови отпадъци (ТБО) за 2014 г. и изтекли лихви за 2013 г. и 2014 г., в общ размер на 1 145, 14 лева. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на дружеството срещу описаното задължение и начислените лихви. За да постанови този резултат, административният съд е приел за установено, че [фирма] с декларация по чл. 17 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) вх. № 59/31.01.2000 г. и коригиращи декларации по чл. 17 от с. з., с вх. № 52/26.09.2002 г. и № 53/26.09.2002 г. декларира нежилищен недвижим имот в [населено място], [община], област Варна, закупен с приватизационен договор, представляващ сгради с обща отчетна стойност в размер на 466 115, 06 лева. Имотът не е деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ. Съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган в изискуемата от закона форма и има съдържание, в което са изложени фактически и правни основания за издаването му. Въз основа на представените по делото доказателства и приложимата материалноправна уредба, съдът е направил извод, че не са налице предпоставките на чл. 71, т. 2 и т. 3 ЗМДТ. Изложени са съображения, че предвид същността на таксата битови отпадъци, нейната дължимост се поражда не само от наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект – чл. 11 ЗМДТ, но и наличие на действително престиране и ползване на услугата. В случая съдът е приел, че е налице задължение по чл. 62, изр. 1, пр. 3 ЗМДТ, тъй като имотът попада в границите на територията на общината, за която кметът с нарочния акт по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ е определил, че общината ще предоставя услугите по чл. 62, изр. 1, пр. 3 ЗМДТ. Приел е, че със заповед № 801 от 28.10.2013 г. на кмета на [община], са определени районите на организирано сметосъбиране и сметоизвозване на територията на общината за 2014 г. /раздел I/, в които според раздел I, т. 12 попадат и всички имоти в строителните граници на [населено място]. Със заповедта е разпоредено, че за имотите на територията на общината, попадащи извън районите на организирано сметосъбиране, се заплащат такси за а)проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депа за битови отпадъци и други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на битови отпадъци, включително отчисленията по чл. 60 и 64 от ЗУО и за б) почистване, в това число и от сняг, на уличните платна, площадите, алеите, парковете и други територии от населените места, които са предназначени за обществено ползване, включително почистване и на стари замърсявания. Съдът е приел, че за 2014 г. общината е предоставила услугата поддържане чистотата на териториите за обществено ползване спрямо имота на дружеството, на база представените четири отчета за извършени дейности за всяко от тримесечията на процесния период, изготвени и подписани от директора на Дирекция "Инвестиционна политика, екология, програми и проекти" в [община]. Относно другия компонент на ТБО – таксата за предоставяне на услугата за проучване, проектиране изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци, включително отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО, съдът е приел, че се дължи на основание чл. 63, ал. 1 ЗМДТ. Изложил е доводи, че наред с изискванията за определяне на границите на районите, вида на предлаганите услуги и размера на таксата, като фактическо основание за възникване на задължението за заплащане на тази такса, законът поставя изискването общината да поддържа депо за битови отпадъци. Таксата се определя въз основа на всички разходи, включващи проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци, включително отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО. Съдът е приел, че посочените доказателства категорично установяват, че [община] стопанисва Регионално депо за неопасни отпадъци на основание Комплексно разрешително № [номер]/2008 г. в ПИ [номер] по КВС на землище [населено място], съгласно Разрешение за ползване № [номер]/2013 г. на ДНСК. След обстоен анализ на установените релевантни за спора факти и относимата нормативна уредба, съдът е отхвърлил жалбата на [фирма]. Решението е правилно. Съгласно чл. 62 ЗМДТ, ТБО се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. В чл. 71 ЗМДТ е предвидено, че такса не се събира за: 1. сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения - когато няма такива. По силата на чл. 63, ал. 2 ЗМДТ границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 от с. з. в съответния район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 30 октомври на предходната година. В тежест на ответника, като издател на акта и изпълнител на въпросните услуги, е било да установи обстоятелствата, на които основава своето искане за заплащане на дължимата такса за битови отпадъци. Затова и негово е задължението да установи, че имотите на задълженото лице се намират на негова територия и услугите са реално предоставени. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ предвижда, че за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, а съгл. чл. 67, ал. 4 ЗМДТ таксата за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване в населените места се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет. Изложеното означава, че третият компонент - таксата за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване извън районите, в които общината е организирала сметосъбиране и сметоизвозване, се дължи само за имоти, намиращи се в населените места. Със заповед № 801/28.10.2013 г. на кмета на [община] са определени границите на районите, находящи се на територията на общината. По делото няма спор, че за имотът на дружеството, услугата по сметосъбиране и сметоизвозване не се извършва, но в цитираната заповед се регламентира, че извън районите на организирано сметосъбиране, се заплаща такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. В случая по делото са представени отчети за всяко тримесечие на 2014 г., изготвени и подписани от длъжностни лица от системата на общинската администрация, в които са описани извършените дейности в населените места, включващи дейности по чистота и по поддържане на общинската инфраструктура. В отчета за първото тримесечие е посочено почистване на прилежащи тротоари по главните улици в [населено място] и извършване на оборки (събиране на отпадъци по прилежащите зони на път VAR1023 ([населено място] - [населено място] – [населено място]), в отчета за второто тримесечие е отбелязана резитба на храсти, подраст и издънки на зелени площи (банкет) на път, осигуряващ достъп до промишлената зона в [населено място] и почистване на облицовани канавки и водостоци от подраст и наноси на път VAR1023 ([населено място] - [населено място] – [населено място]), в отчета за третото тримесечие извършената дейност съвпада с предходния период и четвъртото тримесечие е извършено събиране, натоварване и извозване на шума ( след листопада) в [населено място] и други населени места. В първоинстанционното производство е открито оспорване по чл. 193 ГПК на представените отчети за извършените дейности по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. Органът е доказал компетентността на съставителите на документите, като имащи компетентност и принадлежащи към структурата на общинската администрация. Върху дружеството пада тежестта за оспорване съдържанието на официален свидетелстващ документ, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК, като същото не е предприело действия по доказване на съдържанието на документа и осъществилите се факти (фактическо положение). Съдът е изпълнил задължението си по чл. 170 АПК в съдебно заседание от 15.06.2016 г. като е указал на касатора, че той носи доказателствената тежест за установяването на неистинността/неверността на съдържанието/на документите, които е оспорил, но от дружеството не са представени доказателства, които да оборят съдържанието на отчетите за 2014 г. Посочените отчети доказват, че на територията на [община] се извършва дейност чистота, включваща почистване, в това число и от сняг, на уличните платна, площадите, алеите, парковете и други територии от населените места, предназначени за обществено ползване. По делото е представен и договор № 317/04.12.2012 г. (л. 107) между [община] като възложител и [фирма], със срок на действие от 01.01.2013 г. до 31.12.2014 г., за зимно поддържане и снегопочистване на общинската пътна и улична мрежа на [община], като изрично е посочена и уличната мрежа на [населено място]. Дали в близост до имота на касатора е извършвано почистване на обществени територии е обстоятелство, което е без значение за законосъобразността на оспорения акт. По делото са представени доказателства, че на територията на [община] функционира депо за битови отпадъци в [населено място], и че именно там се депонират отпадъците. Именно поради това и по аргумент за противното от чл. 71, т. 3 ЗМДТ дружеството дължи ТБО в тази й част, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Задължението за ТБО за 2014 г. на [фирма] е определено съгласно т. 1.2.3. от решение № 34. 6/11.12.2013 г. по Протокол 034/11.12.2013 г. на Общински съвет – Аксаково. По делото е представено удостоверение № 0800-1409/12.07.2016 г. от началник отдел "МДТ", в което са описани всички обекти по подадена данъчна декларация № М0000059/31.01.2000 г. и подадени коригиращи декларации № М000052/26.09.2002 г. и № М000053/26.09.2002 г. Дружеството не е подало данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ за правилно определяне на данъчната основа, поради което административният орган я е определил на база отчетната стойност на имотите. Административният орган е уведомил [фирма] с писмо изх. № ФСЗЗ-682/11.03.2015 г., че е длъжно да подаде данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, за да бъде определена данъчната основа правилно. Видно от приложеното по делото известие за доставяне, дружеството е уведомено на 14.03.2015 г., но не е подало изискуемата по закон данъчна декларация. От неизпълнение на вменено със закон административно задължение за деклариране на притежавани недвижими имоти, дружеството не може да влече изгодни за себе си последици – избягване на плащане на публични задължения. Ето защо задължения за ТБО са надлежно установени по предвидения за това ред и не е налице претендираното в жалбата нарушение. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна се явява претенцията на процесуалния представител на ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, с оглед на което касаторът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК, да заплати на [община] сумата от 100 (сто) лева - съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, седмо отделение