Решение № 10191 от 26.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 824/2010 г.

Решение № 10191 от 26.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 824/2010 г., I о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на община Рила, чрез пълномощника адв. Парашкева Зотева, против решение № 346/16.11.2009 г., постановено по адм. дело № 381/2009 г. по описа на Административен съд гр. Кюстендил, с което е отменено съобщение № МП-01-02-22/12.06.2009 г. на кмета на община Рила. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо като постановено против акт, който няма характеристиките на индивидуален административен акт и поради това не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Затова касаторът моли решението да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. При условията на евентуалност поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа също, че неправилно съдът е отменил съобщението и в частта за определения данък върху недвижимите имоти. По подробни съображения, изложени в касационната жалба и писмени бележки на пълномощника, моли решението да бъде отменено, а подадената жалба - отхвърлена. Претендира присъждане на разноски. Ответникът по касационна жалба - Рилската света обител - н. м. Рилски манастир, община Рила, представляван от Адрианополския епископ Евлогий - игумен /Евлогий Стоянов Стамболджиев/, оспорва жалбата. В писмено възражение, както и в писмена защита, чрез пълномощника адв. Елвира Танчева, се излагат подробни съображения за допустимост и правилност на решението. Претендира се присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. С обжалваното решение на Административен съд гр. Кюстендил е отменено съобщение № МП-01-02-22/12.06.2009 г. на кмета на община Рила, с което на Рилската света обител - Рилски манастир, е определено задължение за такса битови отпадъци за 2009 г. за имота по данъчна декларация № 47/07.04.2008 г. в размер на 255,29 лева. За да постанови това решение съдът е приел, че предмет на обжалването е съобщението само в частта, с която е определена такса за битови отпадъци /ТБО/ за посочения в него имот. Приел е, че подадената жалба е допустима, поради това че според признанието на ответната страна, не съществува друг акт на кмета, въз основа на който да е изготвено и изпратено съобщението до жалбоподателя за внасяне на ТБО, а в обжалваното съобщение изрично че посочва, че с него се определя задължението за ТБО по съответната декларация и е посочена конкретната сума. Приел е, че оспорваният акт по същество представлява волеизявление на кмета на общината до адресата му да заплати за имота посочената сума за ТБО. Съобщението в случая няма уведомителен характер като уведомлението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, което се изпраща след издаден акт на кмета по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ и по отношение на което не е предвидено изискване да бъде подписано. По съображения в този смисъл съдът е направил извода, че обжалваното съобщение представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, вр. чл. 9б, ал 2 ЗМДТ и поради това подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. При преценката на законосъобразността на този акт, съдът е приел че са допуснати нарушения, които представляват основание за отмяна на акта. В тази връзка е изложил, че актът е издаден от компетентен орган, но при издаването му са нарушени изискванията за форма и съдържание, тъй като в акта не се посочени фактическите и правни основания за издаването му, според изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Допуснатият порок препятства възможността за проверка на материалната законосъобразност на акта и е основание за неговата отмяна. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е допустимо и правилно. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че съдът се е произнесъл и по определения с обжалваното съобщение данък за недвижимия имот по същата декларация. Становището на касатора, че актовете, с които се определят данък за недвижими имоти и такса за битови отпадъци, се издават от различни органи и подлежат на обжалване по различен ред, по принцип е правилно. В случая обаче то е неотносимо, тъй като видно от мотивите на обжалваното решение, както и от съдържанието на постановения диспозитив, съдът се е произнесъл само по частта от съобщение № МП-01-02-22/12.06.2009 г., което се отнася за определената такса за битови отпадъци. Затова е неоснователно оплакването на касатора, че съдът недопустимо се е произнесъл и относно данъка върху недвижимите имоти. Изводът на първоинстанционния съд, че обжалваният пред него акт има характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, е правилен. Действително, актът е наречен от издателя си "съобщение", но по своето съдържание отговаря на изискването за акт по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ, с който се установява задължение за ТБО. Този акт на първо място има посочен издател - кмета на община Рила, посочен поименно, наред с това е подписан от лицето, посочено за негов издател. В този смисъл, няма съмнение, че актът съдържа определено волеизявление на административен орган. От съдържанието на акта се установява, че волеизявлението е властническо, доколкото се определя задължение за адресата на акта да плати определеното парично задължение за ТБО за имот, който не е индивидуализиран, но е възможно неговото индивидуализиране, предвид посочването на входящия номер на декларацията по чл. 17 ЗМДТ за този имот. Поради това, правилно съдът е приел, че обжалваният пред него в частта относно определената ТБО представлява акт по чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ и подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Всички изложени от касатора съображения за правното естество на съобщенията за ТБО са по принцип правилни, но те са неотносими за конкретния случай, предвид съдържанието на обжалвания акт. След като обжалваният акт представлява индивидуален административен акт, правилно съдът е извършил проверка за неговата законосъобразност, съобразно основанията за оспорване по чл. 146 АПК. При тази преценка, обосновано съдът е констатирал, че актът не отговаря на изискванията по чл. 59 АПК за съдържание, тъй като в него не са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Въпреки че имотът, за който е определена ТБО може да бъде индивидуализиран по входящия номер на подадената декларация по чл. 17 ЗМДТ, то съдът правилно е съобразил, че за мотивирането на акта значение имат останалите обстоятелства, които в конкретния случай следва да бъдат взети предвид при определяне дължимостта и размера на таксата, съобразно Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Рила, приета с решение № 209/29.01.09 г. и изменена с решение № 229/26.02.20009 г. на общинския съвет на гр. Рила, както и решение № 206 по протокол № 25 от заседание на 29.01.2009 г. на общинския съвет за определяне на годишните размери на ТБО за 2009 г. В случая от съществено значение за преценката на законосъобразността на акта за определяне на ТБО е, че с него е определена обща сума като дължима за ТБО, без да е посочено за коя от видовете услуги по чл. 66 ЗМДТ е определена таксата и съответно - ако е дължима и за трите регламентирани в закона услуги - в какъв размер за всяка от услугите. Цитираната разпоредба несъмнено установява задължение за административния орган да определи размера на таксата за всяка услуга поотделно. Посочването на задължението за всяка услуга предопределя възможността за преценка относно дължимостта на отделните такси, предвид основанията за недължимост предвидени в чл. 71 ЗМДТ, както и преценката за законосъобразното определяне на таксите, както по основание, така и по размер. Отделно от изложеното, правилно съдът е преценил, че при определяне таксата не е посочен конкретно използвания метод от регламентираните в чл. 67 ЗМДТ. Предвид изложеното, правилно съдът е достигнал до извода, че допуснатото от административния орган процесуално нарушение при издаването на акта е съществено и представлява основание за отмяна на акта. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, обжалваното съдебно решение е допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на ответната страна за присъждане на разноски е основателно. Представени са доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв. за производството пред касационната инстанция, поради което тази сума следва да бъде присъдена на ответника. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение,