Решение № 61 от 14.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 2363/2013 г.

Решение № 61 от 14.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 2363/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата К. С. Д. - И. срещу решение № 351 от 30.Х.2013 г. по внохд № 779/2013 г. на Софийския апелативен съд. С позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК подсъдимата иска или да бъде оправдана и предявените срещу нея граждански искове-отхвърлени, или делото да се върне за ново разглеждане в първата инстанция. Представителят на ВКПр, единствен взел участие в съдебното заседание, не намира за основателни възраженията срещу правилността на първо- и второинстанционния съдебни актове, при което заключението му е за оставяне на въззивното решение в сила. ВКС установи: С присъда № 17 от 6.VI.2013 г. по нохд № 188/2012 г. на Врачанския окръжен съд К. С. Д. -И. е призната за виновна в това, че за времето от м. VIII.2006 г. до м. IХ.2009 г., действайки в длъжностното си качество на директор на ЦСМП-Враца, е присвоила собствени на ЦСМП 1 103.63 лв., връчени й в горното качество за пазене и управление, като е улеснила присвояването с документно престъпление по чл. 308, ал. 1 НК, за което и на основание чл. 202, ал. 1, т. 1 НК е осъдена при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на 6 месеца лишаване от свобода, отложени от изтърпяване за срок от 3 години. Д. -И. е оправдана по обвиненията в длъжностно присвояване на 73 лв. извършено на 25.VI.2009 г. и на 47.37 лв., извършено на 26.VIII. с. г., както и по обвинението в длъжностно престъпление по чл. 282, ал. 1, предл. първо НК, извършено в периода IV. 2006 г. -IХ.2009 г. Независимо от оправдаването й по последното обвинение, Д. -И. е осъдена да заплати на ЦСМП 1 767.72 лв., представляващи причинена имуществена вреда от ползването не по предназначението им на собствени на Центъра линейки и реанимобили, както и 1 103.63 лв., представляващи причинена с присвояването имуществена вреда. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Жалбата е неоснователна. Касационната жалба е копие на допълнителните съображения към въззивната жалба, приложени на л. 8-9 от въззивното дело, отличавайки се от тях единствено с написаното в абз. първи и втори на с. 3. В първият от тях се твърди, че въззивният съд "е отделил твърде малко място и съвсем схематично е приел" за неоснователни възраженията на подсъдимата срещу правилността на осъждането й за длъжностно присвояване, а във вторият, че същият съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е отхвърлил искането й за "съдебно-счетоводна експертиза..., касаеща този въпрос", който е поставила в първия абзац-че била с работно време от 9 часа, отчитано като 8 часа и че работила "понякога вечер до късно, по различно време на денонощието", при което нямало как да се получи "съвпадение на датите на дежурствата...на двете работни места". Твърдението за неизпълнение от въззивния съд на поставеното в чл. 339, ал. 2 НПК изискване е формулирано пределно неясно. Заявено е, че този съд бил "отделил твърде малко място" и "съвсем схематично" бил обсъдил възраженията на Д. -И. срещу осъждането й за длъжностно присвояване и приетото за установено неправомерно-извън предназначението им- ползване на санитарни автомобили, довело до имущественото ощетяване на ЦСМР-Враца. Цялото въззивно решение, обаче, е посветено именно на това: анализ на фактите, установени посредством различните доказателствени средства и способи за доказване; посочване на приетото за установено въз основа на тези факти; обосноваване на правното квалифициране поведението на подсъдимата като длъжностно присвояване. И тъй като съображенията на въззивния съд за взетото решение са изложени-извън уводната им част-върху над 25 страници, не може да се разбере от касационната жалба, какви още-извън изложените-съображения се претендират, нито пък в какво се изразява тяхната "схематичност". Тази липса на конкретност позволява единствено констатацията, основана на прочита на въззивното решение и съпоставка на съдържанието му с това на въззивната жалба, че на последната е отговорено по начина, указан в чл. 339, ал. 2 НПК, и че оплакването за допуснато такова процесуално нарушение е неоснователно. Неоснователно е и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение с отказът на въззивния съд да назначи счетоводна експертиза със задача, формулирана в допълнителните съображения към въззивната жалба. По делото са назначени четири счетоводни експертизи, първата от които при досъдебното разследване и следващите три- при разглеждането на делото в първата инстанция. И трите допълнителни експертизи са назначавани по искане от страната на подсъдимата, и все за проверка на същите обстоятелства, заради които е поискала от въззивния съд пета поред експертиза. Искането не е било мотивирано с доводи за липса на яснота, пълнота и обоснованост на предходните експертизи /чл. 153 НПК/ и очевидно е било ръководено единствено от неназованото съображение за несъвпадението между дадените по тях заключения и това, което подсъдимата се е стремяла да докаже. Както ВКС многократно е имал повод да отбележи, не винаги и не всеки отказ да бъдат уважени направени от подсъдимия доказателствени искания води до нарушаване на процесуалните му права. Такова нарушаване ще бъде налице само тогава, когато направеното искане мотивирано цели да отстрани съществуващата доказателствена необезпеченост било поради липсата въобще на доказателства, било поради това, че наличните такива са непълни, неясни, противоречиви и поради това не могат да послужат за фактическото изясняване на делото. Конкретният случай не е такъв, затова и обсъжданият отказ на въззивния съд изобщо не съставлява процесуално нарушение. В жалбата има оплакване и за явна несправедливост на наложеното на Д. -И. наказание. Оплакването не е подкрепено с доводи, а и за явна несправедливост не би могло да се говори, след като лишаването от свобода е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, а кумулативното лишаване от права не е наложено съгл. ал. 3 на същия член. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС PEШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 351 от 30.Х.2013 г. по внохд № 779/2013 г. на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно.