Решение № 1827 от 17.2.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Асенова, представлявана от процесуалния представител адв. З. Стоянова, срещу решение 863 от 29.06.2022 г., постановено по адм. дело 1021/2022 г. от Административен съд Варна (АС - Варна). С него е отхвърлена жалбата на касационната жалбоподателка против заповед РД-22-7706-40 от 07.04.2022 г. на областния управител на Област Варна, с която е наредено да се изземе от оспорващата имот частна държавна собственост и е осъдена да заплати на Областна администрация - Варна, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева. С касационната жалба се твърди неправилност и необоснованоат на обжалваното решение. Излагат се твърдения, че изводите на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства и с приложимите за конкретния случай материалноправни норми. Иска се отмяната на съдебното решение и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт да бъде отменен. Претендира се присъждане на сторените разноски за двете съдебни инстанции Ответникът областният управител на Област Варна, оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред АС - Варна е било образувано по жалба на настоящата касационна жлбоподателка срещу заповед РД-22-7706-40 от 07.04.2022 г. на областния управител на Област Варна, с която е наредено да се изземе от оспорващата имот частна държавна собственост, описан в АЧДС 8006 от 02.11.2011 г., с предоставени права на управление на областния управител на област Варна, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.2558.1.4.6, със застроена площ 67,94 кв.м, находящ се в гр. Варна, район Приморски, [улица], [адрес], като е определен срок за доброволно изпълнение 7 дни, считано от връчване на заповедта. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат след подробно изясняване на фактическата обстановка съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от материално, териториално и функционално компетентен административен орган областния управител на Област Варна, чиято компетентност произтича от чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС). Заповедта е постановена в съответствие с изискванията по отношение на формата й. Спазени са и административнопроизводствените правила за издаването й, като съдът е приел, че в съответствие с чл. 26, ал. 1 от АПК оспорващата е уведомена за започване на административното производство по издаване на заповедта за изземване, а и съобразно чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК й е предоставена възможност да изрази становище във връзка с предприетата процедура. По отношение съответствието на оспорения акт с материалноправните норми, съдът е приел, че безспорно се установява, че са налице предпоставките за постановяване на изземването на процесния имот - чл. 80, ал. 1 от ЗДС в първата хипотеза, а именно: принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, предмет на оспорваната заповед, предвид АЧДС 8006/02.2011 г., е на държавата и споразумението за ползването му от Р. Асенова в случая е прекратено, респ. имотът се държи без основание. Съдът е приел, че споразумение от 26.02.2007 г. по своята правна същност замества договор за наем и с него по същество е предоставено фактическото ползване на процесния имот от оспорващата и оспорващата е придобила правото да обитава апартамента срещу задължението за заплащане на месечно обезщетение. Посочено е, че Върховният административен съд изрично посочва в съдебния си акт, с който е отменена предходната заповед за изземване на същия имот (Решение 6266 от 26.05.2016 г. по адм. дело 2097/2015 г.), че възникналите правоотношения между страните по въпросното споразумение от 26.02.2007 г. са наемни. АС - Варна е приел, че именно защото оспорващата не отговаря на изискванията на ЗДС и ППЗДС за сключване на договор за наем на имот - частна държавна собственост (за което Асенова и не спори) е сключено процесното споразумение. По отношение на срокът, за който е сключено споразумението (неопределен срок до приключване на процедурата за провеждане на търг за отдаване под наем или извършване на разпореждане с имота) съдът е посочил, че същият е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗДС и по аргумент от чл. 26, ал. 4, във вр. с ал. 1 от ЗЗД следва да се приеме, че срокът по процесното споразумение се замества по право от повелителното правило на закона чл. 19, ал. 4 от ЗДС, т.е. срокът на споразумението е 10 годишен. В случая предвид изтичането на този срок и отправянето от областния управител на едномесечно предизвестие, получено от оспорващата на 26.01.2022 г., е прието, че е прекратено правоотношението, на което оспорващата основава правото си да държи и владее имота частна държавна собственост. За неоснователно е прието от съда и възражението, че обжалваната заповед е несъответна на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК и че е нарушена нормата на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Мотивирал се е, че засягането на правата и законните интереси на оспорващата се явява съразмерно на преследваната с обжалваната заповед цел, както и, че е неправилно е да се приема, че закрилата, предоставена от чл. 8 от ЕКЗПЧОС е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 ЕКПЧОС права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. Изложеното е мотивирало АС Варна да приеме, че оспорената пред него заповед на областния управител на Област Варна е законосъобразен административен акт. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на материалния закон. Съдебният акт е мотивиран и е издаден при спазване на процесуалните правила. Изложени са подробни обстоятелствени, свързани със спорния въпрос мотиви, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Решаващият съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав, а възражението на касационната жалбоподателка в обратния смисъл се приема за неоснователно. С разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, законодателят е предвидил ред за защита на държавната недвижима собственост, чрез нейното изземване от лица, които я владеят или държат без правно основание. В настоящия случай е законосъобразен и правилен извода на АС - Варна за наличието на комулативно дадените предпоставки на чл. 80, ал. 1 от ЗДС. В случая е безспорно установено, че имотът предмет на изземване със спорната заповед представлява частна държавна собственост и като такъв подлежи на защита именно по описания ред, чрез издаване на акт от областния управител. Неоснователно в жалбата се твърди, че с оглед сключеното споразумение от 26.02.2007 г. не е налице договор за наем и не е приложим редът за изземване по ЗДС. Съдът с решението си е обсъдил възникналото правоотношение между страните по спора и правилно го е квалифицирал като наемно такова. Правилно е приел и, че неопределеният срок по споразумението е ограничен от императивно определения 10 - годишен срок по чл. 19, ал. 4 от ЗДС. В случая предвид изтичането на този срок и отправянето от областния управител на едномесечно предизвестие, получено от оспорващата на 26.01.2022 г., следва да се приеме, че е прекратено правоотношението, на което оспорващата основава правото си да държи и владее имота частна държавна собственост. Съдът е обсъдил и спазването на основните принципи на АПК и на ЕКЗПЧОС. Правилно и обосновано е прието, че при упражняване на правомощията си във връзка с процесното жилище, администрацията не е нарушила принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК и на чл. 8 от Конвенцията. Възражение в същия смисъл се правят и пред касационната инстанция, но същите съдът намира за неоснователни. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат съответно картотекирани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 на ЕКЗПЧОС, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. Издадената заповед отговаря на изискванията за съразмерност по смисъла на чл. 6 от АПК и не нарушава чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип за ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разглежданата хипотеза намесата на държавата е осъществена при условията, регламентирани в текста - засягането на интересите на жалбоподателката е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално, а доводите в касационната жалба в обратен смисъл са неоснователни. С оглед всичко изложено като е достигнал до извод, че не са налице основания за отмяна на административния акт и по тези съображения е отхвърлил жалбата на Р. Асенова, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. По тези съображения и по изложените от АС - Варна мотиви, към които настоящата инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 100 лв., който размер е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,