Решение № 5000 от 26.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12006/2021 г.

Решение № 5000 от 26.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12006/2021 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е по реда на чл. 209 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от П. З., подадена чрез пълномощник – адв. Бойчев, против Решение № 549/29.10.2021 г., постановено по адм. д. № 697/21 година от Административен съд – Хасково ( АС-Хасково). С обжалваното решение административният съд е отхвърлил предявения от П. З., против Община Несебър, иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 2,00 лева, представляваща заплатена такса за достъп до обществена информация, причинени от обявена за нищожна с Решение № 620/23.04.2021 г. по адм. д. № 2646/20 г. на АС Бургас разпоредба на чл. 119 от Наредба № 11 за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на Община Несебър, като недоказан и неоснователен. Със същото решение П. З. е осъден да заплати на Община Несебър разноски в размер на 100 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяната му, присъждане на разноски и се прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна. Ответникът – Община Несебър, представлявана от кмета й, оспорва жалбата по съображения, изложени в писмен отговор от 19.11.21 година. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима. Тя е подадена от страна по делото, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, който е неблагоприятен за касатора. По основателността й приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 2 лева, произтекли от обявена за нищожна разпоредба от подзаконов нормативен акт. Съдът е приел за установено, че ищецът е поискал достъп до обществена информация от кмета на Община Несебър, което е направил по електронна поща. В заявлението си е поискал информацията да му бъде съобщена по електронен път и на хартиен носител. Установено е, че заявлението е регистрирано в деловодството на общината на 14.12.20 г., а на 12.12.20 г. заявителят е платил такса в полза на общината в размер на 2 лева на осн. чл. 119, т. 6 от Наредба № 11 за ОАМТЦУТОН Несебър. Установено е също така, че по заявлението, на ищеца е предоставена исканата информация с нарочно решение, в което не са посочени суми за разноски. Установено е също така, че по жалба на ищеца с влязло в сила съдебно решение разпоредбата на чл. 119 от горепосочената наредба е обявена за нищожна. При така установената фактическа обстановка, съдът е посочил, че в конкретния случай, не са налице две от предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на Община Несебър, а именно – вреда и пряка причинна връзка между нея и прогласената за нищожна разпоредба от наредбата. За да достигне до този извод, съдът е приел, че ищецът е внесъл сумата от 2 лева като такса в полза на Община Несебър, без такава да му е поискана, както и че съгласно чл. 20, ал. 1 ЗДОИ достъпът до обществена информация е безплатен, а съгласно ал. 2 на същия член разходите по предоставянето й се заплащат по нормативи, определени от министъра на финансите, а така също, че съгласно чл. 34, ал. 1 от същия закон с решението, с което е предоставен достъп до поисканата информация, се определят и разходите по предоставянето на достъп до исканата обществена информация. Съдът е установил, че с решението, с което на заявителя е предоставен достъп до поисканата от него информация, не са му определени разходи за заплащане на достъпа. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав, след като изпълни задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК преценява обжалваното решение като недопустимо. Въз основа на установеното от административния съд, което се подкрепя от събраните по делото доказателства, следва изводът, че платената от заявителя такса, е платена без основание. С платената такса имуществото на ищеца е намаляло, но редът за възстановяването му до размера на заплатената такса, е връщането й от получилия я без основание. Редът за това е чрез поискването й обратно, по аргумент от чл. 55 от Закона за задълженията и договорите, както и по аналогията с чл. 4б от Закона за държавните такси. При липсата на проведена подобна процедура от ищеца, която да е завършила с негативен за него резултат, искът му за обезщетяване на имуществена вреда в този размер и на това фактическо основание, е недопустим. По тези съображения, решението на административния съд следва да се обезсили в частта, в която е отхвърлен иска, а вместо това се върне исковата молба на ищеца и се прекрати образуваното по нея съдебно производство. Независимо от изхода на касационното производство, решението на първоинстанционния съд в частта, в която на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева следва да се потвърди. Ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради което и на осн. чл. 143, ал. 3 АПК, разноски му се дължат в размера, определен от административния съд. Неоснователно е възражението на касатора за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение, присъдено на ответника, тъй като то е в минималния размер съгласно приложимата Наредба за заплащане на правната помощ. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 3 и чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд