Решение № 3812 от 28.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6763/2016 г.

Решение № 3812 от 28.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6763/2016 г., IV о., докладчик председателят Нина Докторова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Д. фонд "Земеделие" - П. (ОД на ДФЗ), подадена чрез ст. юрк. К. Н.-Г., срещу решение № 854 от 25.04.2016 г., постановено по адм. дело № 2525/2015 г. от Административен съд - П.. С него съдът е обявил за нищожна заповед № 03-160-РД/26 от 10.02.2015 г. на директора на ОД на ДФЗ - П. и е изпратил преписката на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" за ново произнасяне. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че със заповед № 03-РД/3033 от 24.04.2012 г., издадена на основание чл. 20а ЗПЗП и чл. 11, ал. 2 от Устройствения правилник на ДФЗ, изпълнителният директор на ДФЗ е делегирал конкретни правомощия на директорите на областни дирекции да издават заповеди, включително и такива за одобрение или отказ за изплащане на финансова помощ по заявки за плащане на заявленията за подпомагане по мярка 112 "Създаване на стопанства на млади фермери" за първо и второ плащане, съгласно Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "Създаване на стопанства на млади фермери" по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (Наредба № 9 от 3.04.2008 г.). Съдът, според касатора, бил обсъдил разпоредбата на чл. 20а ЗПЗП в приложимата й редакция, но не бил изложил съображения относно второто основание, на което тази заповед била издадена, а именно чл. 11, ал. 2 от Устройствения правилник на ДФЗ, от който произтичала възможността за делегиране на правомощия на директорите на областни дирекции на фонда. Именно на това основание процесната заповед била издадена от компетентен орган. Иска се отмяна на решението, както и присъждане на разноски. Прави се и възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна адвокатското възнаграждение. Ответникът - Д. С. Д. в писмен отговор по касационната жалба и в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител, адв. Н. П., изразява становище за нейната неоснователност. Прави искане за оставяне на обжалваното решение в сила. Претендира и разноски. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционното съдебно решение следва да се потвърди, тъй като не били налице сочените в жалбата основания. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира подадената в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна касационна жалба за процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. Производството пред Пловдивския административен съд е било образувано по жалба на Д. С. Д. от с. Т., общ. С., обл. П., срещу заповед № 03-160-РД/26 от 10.02.2015 г., издадена от директора на ОД на ДФЗ - П.. С нея е отказано изплащането на финансова помощ на Д. С. Д. по договор № 16/112/01756/ от 28.07.2009 г., договорът е прекратен, като е разпоредено и връщане на получените по него суми. С обжалваното решение съдът е обявил тази заповед за нищожна и е изпратил преписката за ново произнасяне на компетентния орган - изпълнителния директор на ДФЗ. За да постанови този резултат, е приел, че процесната заповед не е издадена от компетентен орган. Позовал се е на разпоредбите на чл. 11, ал. 2, т. 4, чл. 20 и чл. 20а ЗПЗП (в приложимата й редакция), на чл. 26, ал. 1, т. 3 и чл. 33, ал. 1 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г., уреждаща условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "Създаване на стопанства на млади фермери" по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г., както и на принципите, заложени в АПК. Стигнал е до извод, че към момента на издаване на заповедта не е предвидена законова възможност изпълнителният директор на фонда да делегира правомощия на друг орган, включително и тези за одобрение или отказ за изплащане на финансова помощ по заявки за плащане на заявленията за подпомагане по мярка 112. Решението е правилно. Съгласно § 1, т. 1 ДР на АПК, административен орган е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон. По силата на чл. 4, ал. 1 АПК, в който е заложен принципът на законност, административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона. Такъв орган в областта на подпомагането на земеделските производители, по силата на чл. 20а във вр. с чл. 11 и чл. 11а ЗПЗП е изпълнителният директор на Д. фонд "Земеделие", който е и изпълнителен директор на Разплащателна агенция. Предоставянето временно и частично на част от правомощията на друго длъжностно лице или орган, следва да е допуснато от същия закон. По делото е приложена заповед № 03-РД/3033 от 24.04.2012 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, в т. 1 от която е записано, че на директорите на областните дирекции на ДФЗ се делегира правото да издават заповеди за одобрение или отказ за изплащане на финансова помощ по заявки за плащане на заявленията за подпомагане по мярка 112 "Създаване на стопанства на млади фермери" за първо и второ плащане, съгласно Наредба № 9 от 3.04.2008 г. В първоинстанционното производство е била представена заповед № 03-РД/1869 от 7.05.2014 г., която в т. 1 има идентично съдържание по отношение на мярка 112. Независимо от това на коя от тези заповеди касаторът се позовава, следва да се отчете, че към момента на издаването им не е била налице възможност за делегиране на правомощията, описани в т. 1 от тях. В ЗПЗП, който е специалният закон не се съдържа разпоредба, позволяваща на овластения с този закон орган да делегира правомощията си, произтичащи от него. Оттук следва, че изпълнителният директор на фонда към датата на издаване на процесния административен акт е бил единственият носител на учредените му чрез закона административни правомощия. След като този или друг равен или по-висок по степен закон не позволява делегация на притежаваните правомощия, обжалваната заповед се явява издадена от некомпетентен орган. Тук е мястото да се отбележи неточността, допусната от административния съд, че делегирането на правомощия следва да бъде допуснато от закон или подзаконов нормативен акт. Предвид гореизложеното, такава възможност може да бъде уредена само със закон. Делегацията на правомощия за първи път е уредена на законова ниво с допълването на чл. 20а от ЗПЗП с новите ал. 3 и 4, обнародвани в ДВ, бр. 12 от 2015 г. Посочените разпоредби са публикувани на 13.02.2015 г. и с оглед общото правило на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Р. Б. за влизане в сила на нормативните актове, същите са приложимо право, считано от 17.02.2015 г. Процесната заповед е издадена на 10.02.2015 г. С ТР № 4/2004 г. по т. д. № 4/2002 г. Общото събрание на съдиите от ВАС, приема, че делегирането представлява възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава административни актове въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем. Това означава, че не всеки административен орган и не във всички случаи, може да делегира предоставените му със закон правомощия, като за това е необходимо в съответния закон изрично да е предвидена такава възможност. В случая компетентността на издателя на оспорения административен акт не може да бъде изведена и от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от Устройствения правилник на Д. фонд "Земеделие" във връзка с посочените заповеди за делегиране на правомощия. Устройственият правилник на ДФ "Земеделие" предвижда делегиране на правомощията на изпълнителния директор на други лица, но използването на тази възможност не води до валидното им предоставяне, доколкото това не е уредено в приложимия специален закон. По изложените съображения, като е приел, че административният акт е издаден при липса на компетентност, Пловдивският административен съд е постановил решение, което като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. На основание чл. 143, ал. 3 АПК искането на ответника за присъждане на разноски следва да бъде уважено. Същото е своевременно направено, а разноските са доказани в размер на 800 лв. по силата на представения по делото договор за правна защита и съдействие. Представен е и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Предвид това, касаторът следва да заплати на Д. С. Д. разноски в размер на 800 лв. Направеното възражение за прекомерност е неоснователно, предвид правната и фактическа сложност на делото и обема на осъществената защита. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,