Решение № 8582 от 27.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8025/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Р., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощника му адвокат С. Мадин, против решение 5234 от 10.06.2025 г., постановено по адм. дело 1053/2025 г. по описа на Административен съд-Пловдив. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение. Ответникът началникът на сектор "Миграция" към Областна дирекция (ОД) на Министерство на вътрешните работи (МВР)-Пловдив чрез процесуалния си представител гл. юрк. Д. Павлова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Прави искане за оставяне в сила на атакуваното решение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима, а обратното становище на представителя на прокуратурата се счита за неоснователно. Доказателствата по делото за освобождаване на жалбоподателя от СДВНЧ Любимец и за извеждането му от Република България до страната по произход Република Турция, извършено на 30.05.2025г. в изпълнение на наложена ПАМ, не обосновават недопустимост на касационната жалба. Противно на поддържаната от прокуратурата теза, за касатора не е отпаднал правният интерес от оспорването на първоинстанционното решение, което е неблагоприятно за него /чл.210, ал.1 АПК/. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на С. Р., гражданин на Република Турция, срещу заповед 5386з-49/13.05.2025 г. на началника на сектор "Миграция" към ОД на МВР-Пловдив, за принудително настаняване на чужденеца в Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ - Любимец към дирекция "Миграция" МВР на основание чл.44, ал.6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. За да постанови оспореното решение съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и с надлежни мотиви, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Констатирано е, че законосъобразно са упражнени правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ. Приети са за доказани материалноправните предпоставки по чл.44, ал.6 ЗЧРБ, вкл. опасността от укриване съгласно дефиницията на §1, т.4в от ДР на ЗЧРБ, а именно наложена на чужденеца принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 39а, ал. 1, т. 2, във вр. с чл.41, т.4 от същия закон, чието изпълнение се обезпечава с оспорената заповед, съществуваща реална опасност от укриването му и възпрепятстване изпълнението на горната ПАМ. Посочено е, че статутът на жалбоподателя е на незаконно пребиваващ чужденец предвид отказаната международна закрила и убежище и същият не притежава валидно издадени в държавата му на произход документи за самоличност, което открива възможността от незаконно преминаване на държавната граница на Република България в друга държава членка на Европейския съюз и обосновава извод за непредвидимо поведение, което да осуети реалното изпълнение на наложената му ПАМ "връщане до страна по произход-Турция". Въз основа на приетите по делото доказателства съдът е установил, че по отношение на чужденеца не съществуват други възможности за налагане на по-лека мярка, тъй като няма близки в страната, не притежава жилище и няма адрес, на който да бъде открит, не разполага с парични средства, видно от представената по делото декларация във връзка с искането за освобождаване от заплащане на държавна такса по жалбата. Административният съд е посочил приложимата нормативна уредба по основанията в ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО, приемайки, че актът отговаря на законовата цел и на стандартите на §5 и §6 на чл.15 от Директивата, доколкото срокът, за който жалбоподателят е настанен принудително в СДВНЧ, е ограничен до отпадане на пречките за изпълнение на ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ, съотв. до определения по чл. 44, ал. 8, изр. първо ЗЧРБ срок - не повече от 6 месеца. С тези изводи съдът приема, че ограничаването на свобода на С. Р. е правомерно и съответства на изискванията на чл. 6 АПК, чл. 15, § 1, ал. 2 от Директива 2008/115/ЕО, гарантирано от чл. 6 от Хартата за основните права на ЕС и разпоредбата на чл. 5 § 1, б. "f" от КЗПЧОС, както и предпоставено от приложението на друг основен принцип при изпълнение на наложената ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ - върховенството на закона, като задържането е било необходимо, за да се обезпечи успешното извеждане на чужденеца от Република България при наличните обективни данни за опасност от укриване. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не е налице касационното основание по чл.209, т.2 АПК, а наведените от прокуратурата доводи за недопустимост на оспореното съдебно решение поради отпаднал правен интерес за жалбоподателя от обжалването на процесната заповед, са неоснователни. Не е спорно, че ПАМ, за чието обезпечаване е издаден оспорения административен акт, е изпълнена. Последният обаче като волеизявление на административен орган, засяга правата на оспорващия, който е негов адресат и има право да го обжалва съгласно чл. 147, ал. 1 АПК. Обстоятелството, че действието на административния акт е свързано с изпълнението на наложената ПАМ, не означава, че същият престава да съществува. Заповедта е създала задължения, които са засегнали правната сфера на оспорилото я лице и предявената от него жалба е допустима, както и постановеното решение. Обжалваният съдебен акт е правилен. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за нарушения на материалния закон. Противно на твърденията на касатора, съдът е обсъдил предявените от него оплаквания и доводи, в отговор на които са мотивите на съдебния акт. Последните се споделят изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. Както правилно е приел съдът, принудителното настаняване в специален дом за временно настаняване, предвидено в чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, има за цел да обезпечи изпълнението на взета по отношение на чужденеца принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т.2 от ЗЧРБ - "връщане до страната по произход Турция", която е наложена със заповед 5386з-48/13.05.2025г. на началника на сектор Миграция при ОДМВР-Пловдив. Последната не е влязла в сила поради оспорването й по съдебен ред, но горното обстоятелство не я дисквалифицира като предпоставка по чл.44, ал.6 ЗЧРБ за издаване на процесната заповед, предвид преследваните със същата обезпечителни цели. От друга страна, законът предвижда, че тази мярка - принудително настаняване в СДВНЧ, се прилага в случаите, когато чужденецът възпрепятства изпълнението на заповедта, с която се налага мярката по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ или е налице опасност от укриване. Фактическите констатации, направени от органа въз основа на събраните доказателства, обосновават извода, възприет и от съда, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Според дефиницията в § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, "опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. В случая е безспорно, че лицето не разполага с документи за самоличност, което обстоятелство сочи на опасност от укриване, а доводите на касатора в обратен смисъл са неоснователни. В подкрепа на извода за опасността от укриване на чужденеца са и доказателствата за отсъствие на международна закрила и убежище на същия. По делото е представено решение 11640/27.07.2023 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, с което на С. Р. е отказан статут на бежанец и хуманитарен статут. Същото е влязло в сила след постановяване на решение 8001/18.07.2025 г. на ВАС по адм. дело 6141/2024г., което обстоятелство настоящият състав следва да съобрази при произнасянето си по касационната жалба съгласно разпоредбата на чл.142, ал.2 АПК, независимо от възраженията на жалбоподателя, т.е. по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ на международна закрила или убежище. Видно от мотивите в решението на председателя на ДАБ, срещу лицето Р. се води наказателно производство в Наказателен съд в Газиантеп, Турция, за престъпление търговия или доставка на наркотици, което е допълнителен аргумент за наличието на опасност от укриването му по см. на §1, 4в от ДР на ЗЧРБ. Без значение за горния извод са данните за отказано предаване на жалбоподателя на съдебните власти на Република Турция по реда на чл.17, ал.7 от ЗЕЕЗА с решение 275/15.09.2022 г. на САС по ЧНД 961/2022г. Същото е постановено в специалното производство по ЗЕЕЗА, а относимостта му за случая е във връзка с преценката за опасността от укриване като предпоставка за издаване на заповедта по чл.44, ал.6 ЗЧРБ. Други обстоятелства в тази насока са данните за липса на средства за издръжка на лицето, а съвкупната преценка на събраните доказателства обосновава правилността на извода на административния съд за вероятна основателност от укриване на чужденеца, съответно - затрудняване или осуетяване изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Правилна е констатацията в оспореното решение, че към датата на издаване на заповедта е липсвала възможност по отношение на жалбоподателя да бъдат приложени по-леки мерки за административна принуда. Не е установено същият да има средства за издръжка, валиден паспорт или лица, които да му предоставят адрес за пребиваване. Спазено е и посоченото в чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО изискване за законосъобразност на заповедта. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел - връщане на чужденеца до страната му на произход, са упражнени законосъобразно. Противно на изтъкнатите в касационната жалба възражения, оспореното решение, с което е приета за законосъобразна заповед за принудително настаняване в СДВНЧ, е съответно на практиката на Съда на Европейския съюз, според която единствено в хипотезата, когато има опасност с оглед преценката на всеки конкретен случай поведението на заинтересованото лице да осуети изпълнението на решението за връщане под формата на извеждане, държавите членки могат да го лишат от свобода, като го задържат /за справка - решение от 10 март 2022 г. по дело С-519/20/. Случаят е именно такъв, предвид неоспорените от чужденеца, установени по делото данни, че е без документи за самоличност и без финансови средства за своята издръжка. Освен това, следва да се посочи, че доколкото с процесната заповед, издадена на основание чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, несъмнено се обезпечава изпълнението на издадената на основание чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ заповед за налагане на ПАМ "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", то изводът на първоинстанционния съд за нейната законосъобразност съответства и на практиката на Европейския съд по правата на човека, според която едно от изключенията, съдържащи се в б. "f" на чл. 5, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основаните свободи /ЕКПЧ/, позволява на държавата да контролира свободата на чужденците в контекста на имиграцията, с уточнението, че всяко лишаване от свобода на основание § 1, б. "f" от чл. 5 ЕКПЧ може да бъде оправдано само докато трае процедурата по депортиране, какъвто именно е и разглежданият случай. От представеното пред касационната инстанция писмо рег. 105450-3099 от 15.08.2025 г. от началника на отдел СДВНЧ-Любимец -дирекция "Миграция" се установява, че целта на мярката вече е постигната, чужденецът е освободен от СДВНЧ и изведен от границите на Република България през Граничен контролно-пропусквателен пункт (ГКПП)- Капитан Андреево. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ и чл. 15, §. 1 Директива 2008/115/ЕО. По посочените съображения и споделените мотиви на първоинстанционния съд, към които препраща, касационният съдебен състав приема, че атакуваното решение е правилно и при липсата на установени други негови пороци от кръга на предвидените в чл. 209 АПК, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,