Решение № 125 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5999/2007 г.

Решение № 125 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5999/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (от 2007 г.). С решение № 156 от 3.01.2007 г. по гр. д. № 2477/06 г. Пловдивският районен съд прогласил за нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с н. а. № 6 от 8.08.2002 г., в частта, с която С. П. Б. продал на Й. С. Б. срещу задължение за гледане и издръжка собствената си 1/2 ид. ч., и отхвърлил иска за ревандикация на целия имот, предявен срещу В. В. Б. С решение № 1* от 9.07.2007 г. по в. гр. д. № 829/07 г. Пловдивският окръжен съд отменил това решение в частта, с която искът за ревандикация е отхвърлен до размер на 2/3 ид. ч. и уважил иска. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта по уважения иск за нищожност на договора и в останалата отхвърлителна част на иска по чл. 108 ЗС. Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) са подадени касационни жалби и от двете страни. Й. Сп. Б. счита, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон при приложението на чл. 23 и чл. 22, ал. 3 СК и при допуснати съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и постановяване на решение по неразяснено дело. В. В. Б. е изложила оплаквания за неправилност на решението по уважения иск по чл. 108 ЗС. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационните жалби основания и данните по делото, приема следното: По делото е безспорно установено, че ответницата В е втора съпруга на С. Б., баща на ищцата Й, който по време на брака с първата си съпруга придобил в режим на съпружеска имуществена общност недвижимия имот, предмет на делото. След смъртта на Е. К. Б. на 12.12.1983 г. съсобственици на имота са преживелият съпруг с квота 1/2 ид. ч. и двете дъщери Й. и П. с права по 1/4 ид. ч. С н. а. № 6 от 8.08.2002 г. Спас Б. и П. И. се разпоредили с притежаваните от тях части от имота в полза на ищцата, без съпругата В да даде съгласие за сделката и при представена в нотариалното производство декларация от С. Б., че имотът не е семейно жилище. Спас Б. починал на 20.05.2006 г. и оставил за наследници по закон втората си съпруга и двете си дъщери. Безспорно е по делото, че ответницата живее в имота по исковата молба както при получаването на 16.06.2006 г. на покана от ищцата да освободи жилището, така и при предявяването на иска за ревандикация на 8.08.2006 г. За да уважи предявения от ответницата по иска по чл. 108 ЗС инцидентен установителен иск за нищожност на разпореждането, извършено от С. Б., Пловдивският окръжен съд приел, че нормата на чл. 23 СК намира приложение и в случай, че съпругът притежава само дял от съсобствеността. С оглед данните по нотариалното дело и отразеното в нотариалния акт приел, че липсва съгласие на съпругата, а възможност за последващото й коригиране не е предвидено в случай като спорния, за разлика от установеното с чл. 22, ал. 3 СК при разпореждане е с имот - съпружеска имуществена общност. Затова договорът за продажба на 1/2 ид. ч. е нищожен без оглед кога съпругата е узнала за договора. За правноирелевантен въззивният съд намерил и факта дали при изповядване на сделката съпрузите са били във фактическа раздяла, защото дори и такава да е била налице, от значение е брачното правоотношение, изискващо съгласие на съпругата. Като зачел правното действие на разпореждането с 1/4 ид. ч. от имота, добавено към дела на ищцата в размер на 10/24 ид. ч. на основание наследствено правоприемство от родителите й, въззивният съд уважил иска за ревандикация за 2/3 ид. ч. от имота, които ответницата владее без основание. Касационната жалба, подадена от Й. Б., е неоснователна. Разпоредбата на чл. 23 СК урежда случая, когато семейното жилище е лична собственост на единия съпруг и той се разпореди със собствеността си. Законът не поставя изискване лична собственост да е цялото семейно жилище, поради което следва да се приеме, че е достатъчно съпругът да притежава и само дял от собствеността. В този смисъл е и възприетото от въззивния съд разрешение. Доводът в обратен смисъл, поддържан в касационната жалба на ищцата, не намира опора в закона. На следващо място нормата включва разпореждане със собствеността върху семейното жилище. Семейно жилище по смисъла на С. кодекс - чл. 23 и чл. 107, е жилището, в което семейството живее, без оглед чия е собствеността върху имота и дали е придобит по време на брака. Това изискване е гаранция срещу накърняване интересите на семейството. Не може да има съмнение, че фактическата раздяла е такова обстоятелство, което безспорно има правно значение при преценката за действителност на разпореждането. Това е така, защото при липса на съвместно обитаване от двамата съпрузи не би се поставил въпросът дали разпореждането ще е във вреда на семейството. Неоснователно е оплакването, че въззивният съд е постановил решение по неразяснено дело, защото отказал да обсъди довода дали към момента на сделката - лятото на 2002 г., съпрузите са били във фактическа раздяла. Въпреки становището, че от значение е наличието на брачно правоотношение, съдът е възприел тези гласни доказателства (макар конкретно да не ги е споменал), според които при сключването на договора съпрузите са били в около месечна фактическа раздяла. Явно е, че в декларацията по нотариалното дело отражение е намерило това фактическо положение. По делото обаче е безспорно, че раздялата не е била окончателна, защото впоследствие съпрузите са продължили да живеят заедно и са обитавали жилището към момента на прекратяване на брака. При това без правно значение е основанието, на което съпругът е живял в имота - дали като собственик на 1/2 ид. ч., или въз основа на учреденото му от Й. Б. с н. а. № 89/03 г. право на ползване. Неоснователно е позоваването от ищцата на нормата на чл. 22, ал. 3 СК, според която разпореждането с обща недвижима вещ или с право върху такава вещ, извършено само от единия съпруг, поражда действия и за другия, ако последният в шестмесечен срок от узнаването не го оспори по исков ред. Такова условие не е възпроизведено в чл. 23 СК и затова не може да се приеме, че липсата на съгласие на съпруга - несобственик при разпореждане със семейното жилище - лично на единия съпруг, може да бъде замесена с непредприемане на действия по оспорване на разпореждането. Тезата, че сделката е относително недействителна спрямо съпруга и след като той не я е оспорил в шестмесечен срок от узнаването, тя е породила своето действие, е несъстоятелна. Е. защо ирелевантни са фактите дали и кога съпругата е узнала за извършеното разпореждане. По касационната жалба на В. Б. Тя също е неоснователна. Не се подкрепя от данните по делото доводът, че не са събрани доказателства ответницата да възпрепятства и да не допуска ищцата в имота. Качеството на ищцата на съсобственица на общата с ответницата вещ съставлява правното основание на искането й да използва имота, което е обективирано в представената по делото покана в този смисъл. Затова въззивният съд правилно е счел, че предпоставките на иска по чл. 108 ЗС са доказани и го е уважил в обема на притежаваните от ищцата права. Обжалваното въззивно решение е правилно, постановено в отсъствие на въведените с жалбите основания за касиране и затова съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.