Решение № 12783 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 528/2018 г.

Решение № 12783 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 528/2018 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс(АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Константинов от гр. [населено място], срещу решение № 451 от 21.11.2017 г., постановено по адм. дело № 431/2017 г. от Административен съд Велико Търново, с което Изпълнителна агенция за околна среда (ИАОС) - гр. София е осъдена да му заплати обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 3 714 лева, ведно със мораторна лихва, считано от 4.05.2017 г. дата на влизане в сила на решението с което е отменен незаконосъоБразния административен акт, както и сумата от 38.17 ст. представляващи изтекли лихви за периода от 4.05.2017 г. до 9.06.2017 г. както и мораторна лихва от 9.06.2017 г. до окончателно изплащане на обезщетението. Със същото решение е отхвърлен иска за мораторни лихви за сумата от 496. 42 ст. претендирани от датата на прекратяване на служебното правоотношение 15.02.2016 г. до датата на завеждане на иска 9.06.2017 г., като неоснователен Присъдени са и разноски съобразно уважената част от иска в размер на 97 лв. и 16 ст.. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на обжалвания акт поради допуснати съществени процесуални нарушения както и необоснованост като се иска отмяната му в обжалваната част - отхвърлителната. Твърди се още, че целта на ЗДСл е да обезщети незаконно уволнения служител, не само с обезщетението но и с дължимата лихва за времето през което е останал без работа поради незаконосъобразното прекратяване на служебните правоотношения. Счита, че задължението на неизправния ответник възниква от датата на непозволеното увреждане в случая 15.02.2016 г., защото моментът на изискуемост на задължението не е необходимо да съвпадне с момента на отмяната на незаконосъобразния акт, което не е отчетено от решаващия съд. Моли да се отмени решението в обжалваната му част и да му се присъдят дължимите суми, както и остатъка от неприсъдените му разноски в размер на 12, 84 лв. тъй като съдът погрешно е изчислил и му е присъдил сумата от 97. 16 лв,. а действително направените разноски възлизат на 10 лв. ДТ и разноски за експертиза от 100 лева. Претендира всички направени разноски. Ответната страна - Изпълнителна агенция по околната среда, не се представлява и не взема становище по касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на съда за законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Поддържа доводи, че съдът при постановяване на обжалваното решение се е съобразил с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г. с т. 4 по същото, съгласно което мораторната лихва върху присъдената сума може да се претендира от влизане в сила на решението с което е отменена незаконосъобразната заповед за уволнение а именно - 4.05.2017 г. Върховният административен съд, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, прие за установено следното: Пред първостепенния съд, производството е образувано по подадена искова молба от Г. Константинов, срещу Изпълнителната агенция по околната (ИАОС) - гр. София, с искане да бъде осъдена да му заплати обезщетение в размер на 3714 лева, ведно със законната лихва за периода от 15.02.2016 г. до изплащане на обезщетението, както и направените разноски. Като правно основание на иска е посочен чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Съдът е уважил частично предявения иск в частта относно претендираните лихви, като е осъдил ИАОС да заплати на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 3 714 лв. представляващи шестмесечното обезщетение, ведно с дължимата лихва, както и сумата от 38. 17 лв. представляващи лихва от 4.05.2017 г. до 9.06.2017 г. датата на завеждане на иска през първата съдебна инстанция. Присъдена е и лихва 9.06.2017 г. до окончателно изплащане на обезщетението. От фактическа страна съдът е приел за установено, че с решение № 224 от 30.06.2016 г., постановено по адм. дело № 149/2016 г. по описа на АС –Велико Търново е отменена, като незаконосъобразна, заповед № ЧРА-65 от 9.02.2016 г., издадена от изпълнителния директор на ИАОС, с която е било прекратено служебното правоотношение на Г. Константинов. Прието е, че ищецът е бил безработен за периода от 15.02.2016 г. до 15.01.2017 г. Съдът е приел, че на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода през която е останал без работа ищецът има право на обезщетение в размер на не -повече от шест месеца. Изслушана е била и съдебно икономическа експертиза, и е приет искът за основателен и доказан до размер на 3 714 лв. По отношение на дължимата лихва първоинстанционния съд е приел, че тя е дължима от 4.05.2017 г. датата на влизане на решението с което е отменено уволнението на държавния служител. Прието е, че искът в тази му част е основателен от 4.05.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба 9.06.2017 г., както и от тази дата до окончателно изплащане на обезщетението. Съдът се е позовал на т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което лихва се дължи от датата на отмяна на административния акт със съдебно решение. Въз основа на тази фактическа установеност съдът е направил извод за основателност на ищцовата претенция поради наличие на кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата, посочени в специалния закон – чл. 104, ал. 1 ЗДСл вр. чл. 203 и сл. АПК. По отношение на иска за присъждане на лихви за периода от 15.02.2016 г., датата на която е прекратено служебното правоотношение до датата на завеждане на иска 9.06.2017 г. в размер на 496. 42 лв. е приел същия за неоснователен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице основания за неговата отмяна в обжалваната му част. Касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Неоснователно е възражението за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт по наведените от касатора основания. Решението е издадено от компетентния по степен и материя съд, след като са изяснени въпросите по допустимост на иска, след като е изяснен предметът на правния спор, дадени са насоки по отношение на доказателствената тежест, събрани са относимите за правилното решаване на спора доказателства, които са обсъдени в мотивите на съда в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните. Спорният момент в настоящото производство е началния момент на дължимостта на лихвите върху обезщетението, което се дължи във връзка с отменения незаконосъобразен административен акт. Касаторът оспорва именно моментът, от който се дължат лихви върху присъденото обезщетение. Този въпрос е намерил разрешение в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г., което предвид разпоредбата на чл. 130 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. Съгласно цитираното ТР при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. Този момент в процесния случай правилно е определен от съда като 4.05.2017 г. - датата на влизане в сила на решението на Административен съд Велико Търново по адм. дело № 149/2016 г., от която дата ответника е изпаднал в забава за заплащане на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Следователно, съответни на приложимите материалноправни норми са изводите на първоинстанционния съд за дължимост от страна на ответника на законната лихва върху сумата от 3 714 лв. за периода от 4.05.2017 г до 9.06.2017 г. както и от 9.06.2017 г. до окончателно изплащане на обезщетението. Нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на която се позовава ищецът по делото е обща и е неотносима към специалния закон какъвто е ЗДСл. Безпорно в него липсва изрично уреждане на дължимостта на лихвата, но независимо, че се касае до изрично плащане, правопораждащия ефект за неговото наличие е влязлото в сила съдебно решение с което е отменен индивидуалния административен акт. Неоснователни са и доводите на ищеца относно присъдените разноски. Отговорността за разноските в съдебното производство представлява обективна, невиновна отговорност, която се реализира при следния правопораждащ фактически състав: неоснователно предизвикан правен спор, направени разноски за водене на делото по повод на този спор и съдебен акт, в полза на страната, която претендира разноските. В процесния случай тези фактическите предпоставки са налице и съдът правилно е уважил молбата на ищеца за присъждане на разноски, доказани по размер с писмени доказателства. Безспорно ответникът с поведението си е дал повод за образуване на първоинстанционното производство, поради това, че след влизане в сила на решението на съда, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, не е изплатил дължимото по закон обезщетение. От друга страна съдът правилно се е съобразил с разпоредбите на чл. 143 от АПК и чл. 78 от ГПК и е присъдел направените разноски съразмерно на уважената част от иска. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. При този изход на делото молбата за присъждане на понесените от ищеца разноски за настоящото производство е неоснователна. Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, трето отделение