Решение № 11057 от 22.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5480/2013 г.

Решение № 11057 от 22.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5480/2013 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производство по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано по касационната жалба на директора на Районно управление "Социално осигуряване" /РУ "СО"/ - Кърджали срещу решение № 34 от 14.03.2013 г. на Административен съд - Кърджали, постановено по административно дело № 208/2012 г., с което са отменени задължителни предписания с изх. № З-03-546#4/05.11.2012 г., издадени от контролен орган при РУ "СО" - Кърджали, потвърдени с решение № ЗП-16/20.11.2012 г. на директора на РУ "СО" - Кърджали, и РУ "СО" - Кърджали е осъдено да заплати на "Дрилинг" АД разноски по делото в размер на 450 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Според касатора, съдът неправилно е приложил относимите към казуса норми на чл. 4, ал. 1, т. 7 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/; чл. 244, ал. 4 от Търговския закон /ТЗ/, чл. 4а (отм.) от ТЗ и съответстващия му чл. 7, ал. 2 от Закона за търговския регистър /ЗТР/. Решението е необосновано, тъй като изводите на съда не съответстват на действителното фактическо положение, установено от събраните по делото доказателства. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществено на спора, с което да се отхвърли жалбата на "Дрилинг" АД - Кърджали. Ответникът по касационната жалба - "Дрилинг" АД със седалище и адрес на управление в гр. Кърджали, бул. "България" № 49, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е допустима, а разгледана по същество - неоснователна. Производството пред Административен съд - Кърджали по административно дело № 208/2012 г. е образувано по жалбата на "Дрилинг" АД - Кърджали, озаглавена "възражение", против задължителни предписания с изх. № З-03-546#4/05.11.2012 г., издадени от контролен орган при РУ "СО" - Кърджали, потвърдени с решение № ЗП-16/20.11.2012 г. на директора на РУ "СО" - Кърджали. Правилно първоинстанционният съд е приел, че компетентността на контролните органи на НОИ да дават задължителни предписания за спазване разпоредбите на държавното обществено осигуряване /ДОО/ и дейността, възложена на Националния осигурителен институт /НОИ/, е регламентирана в чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, както и че доколкото в КСО като специален закон по отношение на АПК не е посочен редът и начинът на обжалването на задължителните предписания, то приложим е общият процесуален закон - АПК. Съобразно правилото на чл. 145, ал. 2, т. 1 от АПК, както и това на чл. 98, ал. 2, предложение последно от АПК, на оспорване пред съда подлежи първоначалният административен акт. Съдът правилно е определил спорните по делото въпроси, а именно: Според касатора, за периода 01.02.2003 г. - 31.12.2004 г. в качеството му на чл. на съвета на директорите на "Дарлинг" АД Здравко Стойков Деведжиев е следвало да бъде задължително осигурен за всички осигурителни социални рискове на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО като лице, упражняващо дейност по управление на търговско дружество, независимо че няма сключен договор за управление. Данните за периода декларация обр. 1 следва да бъдат заличени, тъй като не са налице предпоставките за осигуряването му като самоосигуряващо се лице. За периодите 01.01.05 г. - 31.12.05 г.; 01.01.07 г. - 31.12.07 г. и 01.01.08 г. до 31.08.08 г., за които е налице сключен писмен договор за управление на дружеството, Деведжиев е следвало да бъде осигуряван на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и в качеството му на чл. на съвета на директорите. Доходът, върху който се дължат осигурителните вноски за ДОО на лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО се определя съгласно чл. 6, ал. 3 и ал. 4 от КСО. Тезата на дружеството е, че за периода 01.02.2003 г. - 31.12.2004 г. разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО е неприложима по отношение на Деведжиев, тъй като той не е управител на търговското дружество и не е работил по договор за управление на същото. Правилно лицето е осигурявано като самоосигуряващо се лице без трудово правоотношение. За периода 01.01.05 г. - 31.08.08 г. е налице възлагане на управлението и осигуряването съответства на минималния праг. Като чл. на съвета на директорите лицето не следва да се осигурява по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. За да отмени задължителните предписания, първоинстанционният съд е приел следното в мотивите на своето решение: Безспорно е установено по делото, че за периода 01.02.03 г. - 31.12.04 г. Деведжиев не е изпълнител по договор за управление и контрол на търговско дружество, от което следва, че по отношение на него разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО е неприложима. Установената в чл. 244, ал. 7 от ТЗ писмена форма на договора за възлагане на управлението е такава за валидност на същия. Липсата на валидно сключен писмен договор за възлагане на управлението обосновава извод за липсата на изпълнител по него, съответно - на задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. За този период лицето е вписано в търговския регистър като чл. на съвета на директорите. По силата на чл. 5, ал. 2 от КСО лицето е внасяло дължимите осигурителни вноски изцяло за своя сметка като самоосигуряващо се върху осигурителен доход съобразно чл. 6, ал. 7 от КСО, видно от заключението на вещото лице. По смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО то е осигурено лице и неправилно с т. 4 от оспорените предписания е разпоредено заличаване на данните. По отношение на процесните периоди от 2005 г., 2007 г. и 2008 г. Деведжиев има сключен договор, с който му е възложено управлението на "Дрилинг" АД. По отношение на това правоотношение лицето подлежи на задължително осигуряване по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. Не се оспорва от страна на ответника, а това се установява и от заключението на вещото лице, че съгласно чл. 27 от договора е договорено месечно възнаграждение в размер на 8 минимални работни заплати за страната. Като чл. на съвета на директорите лицето е получавало месечно възнаграждение в размер на една минимална работна заплата. Сумите са начислени и изплатени и върху тях са внесени съответните осигурителни вноски. Спорът касае единствено дължимите осигурителни вноски за упражняваната от лицето дейност като чл. на съвета на директорите. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО визира само изпълнителите по договори за управление и контрол на търговските дружества, не и членовете на управителните съвети. Така постановеното решение е правилно. Според чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО в редакцията за процесните периоди от време задължително осигурени за всички осигурени социални рискове по този кодекс са изпълнителите по договори за управление и контрол на търговски дружества, едноличните търговци, неперсонифицираните дружества, както и синдиците и ликвидаторите. Нормата е допълнена с "едноличните търговци, неперсонифицираните дружества, както и синдиците и ликвидаторите" в ДВ, бр. 105/2006 г. и е в сила от 01.01.07 г. Предложение първо от нея визира само и единствено изпълнителите по договори за управление и контрол на търговските дружества. Както правилно е приел административният съд, съгласно чл. 244, ал. 7 от ТЗ договорът за управление се сключва в писмена форма. Писмената форма в случая е условие за валидност, а не за доказване на договора. Поради това няма валиден договор за управление на търговско дружество, ако този договор не е сключен в писмена форма. Липсва ли валидно сключен договор за управление, липсва и изпълнител по него, липсва и задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7, предл. първо КСО. Изложеното налага извод за това, че през периода 01.02.03 г. - 31.12.04 г. Деведжиев не е изпълнител по договор за управление и контрол на търговско дружество, от което следва, че по отношение на него разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО е неприложима. Задължителните предписания по т. 4 за заличаване на данните за периода 01.02.2003 г. - 31.12.2004 г. както в самия акт, така и в потвърждаващото го решение, са мотивирани с правното основание на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, доколкото адресат на същите е дружеството в качеството му на осигурител, а не лицето. След като това правно основание не е налице, то т. 4 от предписанията следва да бъде отменена като незаконосъобразна. Внасянето на осигурителни вноски от лицето като самоосигуряващо се лице за този период е обстоятелство неотносимо към настоящия правен спор. Както по отношение на посочения по-горе период от време, така и по отношение на периодите от 01.01.05 г. до 31.12. 05 г.; 01.01.07 г. - 31.12.07 г. и 01.01.08 г. до 31.08.08 г. спорът се свежда до това дали в качеството му на чл. на съвета на директорите Деведжиев е следвало да се осигурява по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. Твърдението на касационния жалбоподател, че членовете на съвета на директорите упражняват дейност по управление и контрол на търговското дружество без да е необходим договор за управление, след като е налице вписване в търговския регистър и са задължително осигурени лица по чл. 4, ал. 1, т. 7, предл. първо КСО, е неоснователно. Норма като тази на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, установяваща задължение, трябва да бъде тълкувана стриктно, а не разширително. Неоснователно е също така становището, застъпено в касационната жалба, че с изменението и допълнението на тази норма, обн. ДВ бр. 99/2012 г. в сила от 01.01.2013 г., с което към задължително осигурените лица са включени и членовете на управителните, надзорни и контролни органи, представлява уточняване на смисъла й. Нормата като материалноправна има действие за в бъдеще. На същата законодателят не е придал обратно действие. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Приемайки, че за процесните периоди от време лицето не следва да се осигурява на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО в качеството му на чл. на съвета на директорите на АД, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за случая материалноправни разпоредби на КСО, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. Необоснован е доводът на касатора за нарушение на материалноправните разпоредби на КСО, ТЗ и ЗТР. Що се отнася до твърденията за необоснованост на решението като касационно основание, то такова би било налице при допуснати грешки от страна на съда във връзка с прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и касаторовите твърдения за необоснованост. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че като е отменил задължителните предписания, първоинстанционния съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,