Решение № 12247 от 17.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 14437/2014 г.

Установяването на публичните вземания се извършва от органа, определен в съответния закон;

Ако в съответния закон не е определен органът за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, съответно от ръководителя на съответната администрация. Според чл. 120, ал. 5, т. 3 от Закона за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/ летищните такси по ал. 1 за гражданските летища за обществено ползване - публична държавна собственост, се събират в случаите на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България - при условията, определени в него. Налице е в конкретния случай финансов договор между Република България /заемополучател, представляван за изпълнението на този договор от Министерство на транспорта и съобщенията/, Европейската инвестиционна банка и "Летище София" ЕАД /краен бенефициент/ за финансиране на проекта за реконструкция и разширение на Летище София, ратифициран със закон, приет от 38-то Народно събрание на 05.11.1997 г., обн., ДВ, бр. 104/11.11.97 г., изм. и доп., ДВ, бр. 51/03.06.03 г. Според т. 6.09 от този договор, докато заемът не бъде погасен, заемополучателят ще предостави на крайния бенефициент правото да събира и усвоява всички такси за кацане, паркиране и обслужване на пътниците, както и други такси на Летище София. Не се спори между страните по делото, че международният финансов договор е действащ към процесните периоди от време. Правилно е посочил първоинстанционният съд в мотивите на своето решение, че съгласно клаузата на чл. 6.09 от този договор "Летище София" ЕАД има правото да събира и усвоява всички летищни такси. Нито в международния договор, нито в подписаното допълнително споразумение за управление инфраструктурата на летището между заемополучателя, представляван от Министерство на транспорта и съобщенията, и крайния бенефициент в изпълнение изискването на международния финансов договор, е предвидено, че таксите ще се събират и усвояват от крайния бенефициент "Летище София" ЕАД, но от името и за сметка на Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация". Не е спорно също така, че по реда на чл. 48а, ал. 4 от ЗГВ със заповед на министъра на транспорта № РД 08-301/31.03.1999 г. на "Летище София" ЕАД са възложени функциите на летищна администрация. Касае се за особен вид администрация, чийто правомощия и чиято компетентност е регламентирана в специален закон /ЗГВ/, като съгласно чл. 48а, т. 6 от ЗГВ тази администрация събира летищни такси, предвидени по този закон. С оглед изложеното обоснован е изводът на АССГ, че именно летищната администрация е съответната администрация по смисъла на чл. 166, ал. 2, изр. последно ДОПК, чийто ръководител е компетентен да определи органа, който да издаде акта за установяване на публичното вземане. Законосъобразно този орган е определен от изпълнителния директор в качеството на ръководител на администрацията, доколкото съгласно чл. 18 от Устава и съответно т. IV договора за възлагане на управлението, сключен на основание чл. 235, ал. 2 и чл. 244, ал. 4 от ТЗ, на него е възложено оперативното управление и представителството на същото. Изложеното дотук налага извод за законосъобразност на приетото от първоинстанционния съд, че оспореният акт е издаден от компетентен орган. Правилни и законосъобразни са и изводите на първоинстанционния съд за това, че не е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаването на акта по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК. Обстоятелството, че първо е извършена проверка по данните в счетоводството на "Летище София" ЕАД за това налице ли са според тези данни дължими и неплатени от превозвача такси, приключила с резултат, обективиран в протокол № 5/04.09.2012 г., и след това Авиокомпания "Хемус ЕР" е уведомена на основание чл. 26, ал. 1 АПК на 26.09.2012 г. за започването на производството за издаване на АУПДВЛТ, не обосновава извод за съществено нарушаване на изискването за уведомяване относно началото на производство, довело до нарушаване правото на защита на жалбоподателя в производството по издаване на акта. Относно доводите на касатора, че такса паркинг не се дължи след 01.01.06 г., поради липсата на споразумение за базиране, а също така и за периода след изтичане на летателната годност на самолетите. От представените по делото 5 броя справки за състоянието на въздухоплавателните средства /ВС/ се установява, че петте самолета ЯК 40 имат валидна летателна годност до: 28.06.2004 г. за този с регистрация LZ-DOB; до 25.12.2005 г. за този с регистрация LZ-DOE; до 29.11.2004 г. за този с регистрация LZ -DOS; до 04.12.2005 г. за този с регистрация LZ - DOF и до 13.10.2004 г. за този с регистрация LZ DOM. Всички самолети са отписани от регистъра на гражданските въздухоплавателни средства на Р България на 31.01.2007 г. Няма спор между страните по делото, че валидно споразумение за базиране е било сключено до 31.12.2005 г. Поради това такса паркинг при базиране е определена с акта за установяване на публично вземане за периода до 31.12.2005 г. с изключение на самолет ЯК 40 с регистрация LZ-DOB, по отношение на който такса паркинг при базиране не е начислена, тъй като е установено, че до 12.03.2006 г. е бил в собствен хангар на превозвача. Както беше посочено по-горе, актът е отменен от първоинстанционния съд в частта му, в която са определени такси за паркинг при базиране за периода до края на 2005 г. и в тази част решението е влязло в сила. Първият спорен въпрос е свързан с това дължи ли се такса паркинг при липса на споразумение за базиране, т. е. за периода след 01.01.2006 г. Анализът на разпоредбите на чл. 12, чл. 13 и чл. 14 от раздел трети "Такса паркинг" на Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Република България /НТИЛОПАО/ в приложимата редакция показва, че се дължи такса паркинг на основание чл. 12, ал. 1 именно когато няма споразумение за базиране. Съгласно чл. 14.

такса за паркинг при базиране на въздухоплавателни средства (постоянно и временно) се заплаща от превозвачите при наличието на писмено съгласие между тях и летищната администрация (упълномощеното летищно предприятие) за базиране на дадено въздухоплавателно средство. Липсата на споразумение обуславя недължимост на таксата паркинг при базиране, но не и недължимост на таксата паркинг. Такова изключение относно дължимостта на таксата паркинг не е нормативно регламентирано. Вторият спорен въпрос е за това дължи ли се такса паркиране за самолети, които нямат валидна летателна годност и са отписани от регистъра на гражданските въздухоплавателни средства на Р България. Правилен според настоящия касационен състав е отговорът на първонистанционния съд и на този въпрос. В съответствие с разпоредбата на чл. 12 от НТИЛОПАО таксата паркинг се дължи от превозвача за ползването по време на престоя на въздухоплавателното средство на площадка и на местостоянка и дължимостта на таксата не е обусловена от наличието или липсата на валидна летателна годност на ВС. Основателно се твърди от ответника по касация, че видно от определението на въздухоплавателно средство, дадено в § 3, т. 5 от ДР на ЗГВ, дали е налице въздухоплавателно средство или не, не зависи от това дали притежава летателна годност или не и от това дали е регистрирано в регистъра на гражданските въздухоплавателни средства на Р България. Това следва и от легалната дефиниция на понятието "летателна годност" в т. 12 от § 3 от ДР на ЗГВ, според която това е комплексна характеристика на въздухоплавателното средство, определена от проектантите, и реализираните принципи в конструкцията и летателните му качества, позволяваща да се извърши безопасен полет в очакваните условия и при установени методи за експлоатация. Изтеклият срок на валидност на удостоверението за летателна годност за период по-дълъг от 6 месеца е основание за отписване служебно от регистъра, но това, че въздухоплавателното средство не извършва полети /няма кацания и излитания на и от летището/, поради липсата на летателна годност, и отписването му от регистъра, не означава, че то престава да бъде въздухоплавателно средство и за неговия престой не се дължи такса паркинг противно на твърденията на касатора.