Решение № 3152 от 26.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11311/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика / ОДОП / - Пловдив при ЦУ на НАП срещу Решение 5127 от 07.06.2024 г., поправено с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка 7481 от 26.08.2024 г., постановено по адм. д. 635/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което по жалба на Б. В. К. е отменен Ревизионен акт Р-16001623002582-091-001/27.11.2023 г., издаден от З. Велиева на длъжност началник на сектор - възложил ревизията и В. Кашева на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, потвърден с Решение 83/26.02.2024г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП в частта му, с която са установени допълнителни задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2019-2021г. В касационната жалба са наведени касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че постъпилите суми по сметка на ревизираното лице правилно са определени като доход, попадащ в хипотезата на чл. 36, ал. 5 от ЗДДФЛ. Иска отмяна на решението и постановяване на друго, с което жалбата срещу ревизионния акт бъде отхвърлена. Претендира разноски. В условие на алтернативност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответникът Б. В. К., чрез адв. Иванов в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа искане решението да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Върховната касационна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор намира касационната жалба за процесуално допустима и неоснователна, а решението на административния съд за правилно. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението във връзка с наведените доводи за наличие на касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Предмет на обжалване пред Административен съд Пловдив е бил Ревизионен акт Р-16001623002582-091-001/27.11.2023 г. издаден от З. Велиева на длъжност началник на сектор - възложил ревизията и В. Кашева на длъжност главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията потвърден с Решение 83/26.02.2024 г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, в частта му с която по отношение на Б. В. К. са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2019 г. в размер на 3 416 лева главница и лихва в размер на 1 250,20 лева; за 2020г. в размер на 1 000 лева главница и лихва в размер на 264,59 лева и за 2021 г. в размер на 1331 лева главница и 217,20 лева лихва. По делото е установено, че ревизионното производство е възложено със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ Р-16001623002582-020-001/02.05.2023 г. с обхват задължения за ДОО, за здравно осигуряване за самоосигуряващите се, универсален пенсионен фонд за самоосигуряващи се, данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ и годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2021 г. Със ЗИЗВР Р-16001623002582-020-002/14.08.2023 г. и ЗИЗВР Р-16001623002582-020-003/13.09.2023 г. издадени от органа, който е възложил ревизията срокът за извършване на ревизията е изменен до 13.10.2023 г. За резултатите от ревизията е съставен Ревизионен доклад от 25.10.2023 г., а въз основа на него е издаден Ревизионен акт Р-16001623002582-091-001/27.11.2023 г. С Решение 83/26.02.2024г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП ревизионния акт е потвърден в обжалваната част - относно допълнително установените задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за периода от 2019г.-2021г. за сумата от общо 5 747 лева и лихви в размер на 1731.99 лева. В хода на ревизионното производство е установено, че Б. К. е местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗДДФЛ, на основание чл. 6 и чл. 8 ЗДДФЛ е задължено лице за облагаемия си доход, получен през данъчната година от източници в България и от чужбина. Установено е наличие на банкови преводи, получени от ревизираното лице по негова банкова сметка от дружеството TODIS LLC, САЩ и Т. В. К. общо в размер на 57 748, 86 лева, които според ревизиращите органи представляват облагаеми доходи по смисъла на чл. 35, ал. 6 ЗДДФЛ. Този извод е направен от приходната администрация поради липсата на безспорни доказателства, които да обосноват хипотезата на необлагаемост по чл. 13 ЗДДФЛ. В съдебното производство е разпитан св. Т. В. К. брат на ревизираното лице и собственик на TODIS LLC, който е извършил процесните парични преводи и според чиито показания сумите са предоставени на ревизираното лице като дарение. След извършена проверка за законосъобразност на ревизионния акт, първоинстанционният съд е приел, че ревизионния акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при липса на съществени процесуални нарушения. За да отмени ревизионния акт, съдът е приел за неправилен извода, че изплатените суми по банков път от св. Т. В. К. и управляваното от него дружество TODIS LLC представляват доход от друг източник, който е облагаем поради това, че паричните суми са предоставени като дарение на ревизираното лице. За да стигне до посочения извод съдът е приел, че срещу всеки един от преводите ревизираното лице не е престирало насрещна престация, не е прехвърлило права върху вещи или пък предоставяне на някакви услуги нито към св. К., нито към дружеството, което този свидетел представлява. Посочено е, че липсата на възмездност е основен критерии за преценка характеристиката на дохода като облагаем по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДФЛ, който изрично урежда, че не се смята за облагаем доход полученото имущество по дарение. Прието е, че фактът, че в банковите извлечения не е отразено основание за преводите не води до извод, че материално-правните отношения между страните не могат да бъдат установени с други доказателствени средства в случая с показанията на св. К., респ. представената декларация от св. К. явяващи се пряко доказателство за намерението паричните суми да бъдат предоставени в дарение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Решението на административният съд се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените такива. Съдът е проверил констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Неоснователен е доводът на касатора, че получените парични средства от ревизираното лице по банковата му сметка са доход за него, който той е следвало да декларира и да бъде обложен. Съгласно разпоредбата на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, освен наличието на доход, който да се обложи, следва той да е получен от "други източници". При анализа на понятието "други източници" правилно съдът е посочил, че същото предполага наличието на правоотношение, по силата на което за съответното лице е породено вземане за оценимо имуществено право, и/или прехвърлящо такова имуществено право лице или лица, които от гледна точка на данъчния закон се квалифицират като платец на дохода. Както в хода на ревизионното, така и в хода на съдебното производство не се установяват отношения даващи възможност за извеждане на извод, че получените парични средства представляват изплащането на доход с насрещна престация или друго възмездно имуществено правоотношение. Съдът правилно е посочил, че фактът, че в банковите извлечения за преводите не е отразено основанието, че са касае до дарение, не означава, че материално-правните отношения между страните не могат да бъдат установени с други доказателствени средства. А в случая такива са налице. И именно въз основа на тях съдът е приел, че в случая паричните средства са били предоставени на ревизираното лице като дарение от неговия брат. Действително, дарението независимо дали е от физическо или юридическо лице, подлежи на деклариране по реда на ЗМДТ. Неизпълнението, обаче, на това задължение не променя правната характеристика на сделката като дарение, както правилно е посочил решаващия състав на административния съд. По изложените съображения, решението на Административен съд Пловдив, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото на ответника се следват разноски, но предвид липсата на претенция, такива не следва да се присъждат. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,