Решение № 5539 от 22.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4165/2013 г.

Решение № 5539 от 22.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4165/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на министъра на правосъдието против решение № 15015 от 28.11.2012 г. по адм. дело № 7743/2012 г. на Върховния административен съд, пето отделение, с което е отменена заповед № ЧР-06-034/10.05.2012 г. на същия административен орган, с която служебното правоотношение на Иван Стефанов Иванов е прекратено на основание чл. 245, ал. 1, т. 15 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и по частна жалба против определение № 2212/15.02.2013 г. по делото, с което Министерство на правосъдието е осъдено да заплати на Иванов сумата 1510.00 лв. разноски. Жалбоподателят поддържа, че решението е незаконосъобразно, постановено в противоречие с доказателствата по делото и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като са осъществени всички процесуални и материалноправни предпоставки за издаване на оспорената заповед. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който жалбата против заповедта на министъра на правосъдието да бъде отхвърлена. Претендира и отмяна на определението относно разноските или евентуално намаляване на техния размер съобразно своевременно направеното възражение в този смисъл. Ответникът оспорва касационната и частната жалби. Претендира и направените пред касационната инстанция разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Като взе предвид изложеното в жалбите и данните по делото настоящият петчленен състав на Върховния административен съд установи следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна: Решението на Върховния административен съд, пето отделение, е законосъобразно. Правилно тричленният състав приема, че заповедта е издадена от компетентния по смисъла на чл. 8, ал. 2, т. 1 от Правилника за устройство и дейността на Главна дирекция "Охрана" орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е постановена по инициатива на органа по назначаването след преценка, че са осъществени предпоставките на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР, текст който се прилага и по отношение на служителите в Главна дирекция "Охрана" към Министерство на правосъдието по силата на препращащата норма на чл. 393, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). При правилно тълкуване и прилагане на закона е и заключението, че въпреки това заповедта следва да бъде отменена, тъй като при постановяването й не са изпълнени материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение със служителя на посоченото в административния акт основание. Според разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР служебното правоотношение на държавния служител се прекратява по инициатива на органа по назначаването, когато е възникнало след като служителят е упражнил правото си на пенсия. В случая жалбоподателят Иванов е назначен като държавен служител на длъжност "началник група" в областно звено "Охрана" - Русе към Главна дирекция "Охрана" със заповед на министъра на правосъдието № ЛС-03-229 от 12.05.2003 г., след което е преназначаван на различни длъжности в дирекцията (последната е началник на сектор в областно звена "Охрана" - Русе) до издаване на процесната заповед. Със заявление от 31.10.2003 г. Иванов прави искане за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст и такава му е отпусната с разпореждане № 30/5.11.2003 г., считано от 12.05.2003 г. Съобразявайки горните факти органът по назначаването издава заповед № ЧР-06-034/10.05.2012 г., предмет на оспорване, с която прекратява служебното правоотношение на служителя на основание чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР. При тези данни тричленният състав законосъобразно приема, че изискванията на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР не са изпълнени, тъй като правото на пенсия не е упражнено преди, а след възникване на служебното правоотношение. Ето защо като приема, че не са налице основания за прекратяване на служебното правоотношение на посоченото основание и издадената в този смисъл заповед на министъра на правосъдието е незаконосъобразна, първоинстанционният състав постановява съдебен акт в съответствие със закона. Възражението на касатора, че след като пенсията на служителя е отпусната от 12.05.2003 г. предпоставките, предвидени в закона за прекратяване на служебното правоотношение са изпълнени, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР обвързва основанието за прекратяване на служебното правоотношение с момента на упражняване на правото на пенсия, а не с датата, от която е възникнало правото на пенсиониране. В случая волеизявлението на служителя до пенсионния орган е направено на 31.10.2003 г., когато Иванов вече е назначен за държавен служител, поради което разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР не може да се приложи, а нормата на чл. 94, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване, на която касатора се позовава, уреждаща момента на отпускане на пенсия е без значение за правния спор. Дори да се приеме, че от значение за възникване на основанието за прекратяване е датата на придобиване на правото на пенсия, то горният извод остава непроменен, тъй като датата, от която пенсията е отпусната, също не предхожда датата на възникване на служебното правоотношение. Касационният довод за необоснованост на съдебното решение също е неоснователен. Изводите на съдебния състав за отсъствие на материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение при условията на чл. 245, ал. 1, т. 15 от ЗМВР е направен след преценка на всички събрани доказателства. Представените по делото заповед за назначаване за държавен служител на длъжност в Главна дирекция "Охрана" и разпореждането за отпускане на пенсия формират извода, че служебното правоотношение на Иванов е възникнало преди последният да упражни правото си на пенсия. Ето защо крайният извод на съдебния състав за незаконосъобразност на оспорената заповед на министъра на правосъдието съответства на събраните доказателства, а доводите на касатора в обратния смисъл са неоснователни. Възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователно. Доводът на касатора в този смисъл е общ, конкретни нарушения не са посочени, поради което следва да се приеме, че такива не са до допуснати от тричленния съдебен състав. Поради изложеното настоящият петчленен състав на Върховния административен съд приема, че не са налице посочените от касатора основания за отмяна на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебният акт е законосъобразен, обоснован и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и следва да бъде оставен в сила. Частната жалба против определението относно разноските е допустима като подадена в срок и от легитимирана страна, но също е неоснователна. Разноски се дължат съобразно изхода на спора и се възлагат на страната, станала причина за неоснователно водения процес. В случая разноските пред първата инстанция са правилно определени съобразно извода на тричленния състав за незаконосъобразност на административния акт, направеното искане от жалбоподателя за присъждане на разходите по водене на делото (такова е направено още с жалбата) и доказателствата за действително направени разноски в производството, съобразно представените доказателства и списък. Произнасянето на съда относно разноските по водене на делото е част разрешаването на съдебния спор, поради което всички искания, доводи и възражения във връзка с разноските и техния размер следва да бъдат направени до приключване на устните състезания в съответната инстанция. В случая възражение за прекомерност на разноските по чл. 78, ал. 5 от ГПК от ответника по жалбата не е направено до приключване на устните състезания в първата инстанция, въпреки че страната е известена за претенцията на жалбоподателя и за направените от последния разходи по водене на делото, своевременно с направеното искане и представените доказателства. Поради това правилно направеното по-късно, с отговора на молбата за допълване на съдебния акт по реда на чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК правилно не е взето предвид от съда. Поради изложеното настоящата инстанция приема, че определението относно разноските е законосъобразно и не са налице основания за неговата частична или пълна отмяна, поради което този съдебен акт също следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора, направеното искане и доказателствата за действително направени разноски от ответника по касационната жалба Министерство на правосъдието следва да заплати на Иван Стефанов Иванов сумата 1000.00 лв. разноски по делото пред касационната инстанция. По тези съображения Върховният административен съд, петчленен състав,