Решение № 1415 от 4.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 236/2018 г.

Решение № 1415 от 4.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 236/2018 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 6752 от 16.11.2017 г. по административно дело № 7343/2017 г. Административен съд – София-град е отхвърлил жалбата на Р. Лозанов, ЕГН [ЕГН], срещу решение № 2153-21-110 от 18.05.2017 г. на директора на ТП на НОИ (Териториално поделение на Националния осигурителен институт) – София-град, с което е оставена без уважение жалба с вх. № 1012-21-484 от 28.04.2017 г. на оспорващия срещу разпореждане № [номер] от 10.02.2017 г. на ръководителя по "Пенсионно осигуряване". Така постановеният съдебен акт е обжалван с касационна жалба от Р. Лозанов от гр. [населено място], действащ чрез пълномощника адвокат Челебиев. По съображения за неправилност, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на атакуваното решение на първоинстанционния съд и решаване на делото по същество чрез отмяна на оспореното с първоначалната жалба на Лозанов решение на директора на ТП на НОИ – София-град и на потвърденото с него разпореждане и връщане на преписката за ново произнасяне от пенсионния орган. Претендира и присъждане на разноските по делото за двете инстанции, представляващи адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – София-град, действащ чрез процесуалния представител юрисконсулт Медарова, в писмени бележки оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага решението на първоинстанционния съд като правилно да бъде потвърдено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата срещу него за неоснователна. Атакуваният с нея съдебен акт е валиден, допустим и правилен (по крайния си правен резултат), като не страда от такива пороци, съществуването на които би обусловило неговата отмяна. С разпореждането от 10.02.2017 г., потвърдено с оспореното пред първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ – София-град от 18.05.2017 г., длъжностното лице по пенсионно осигуряване на основание чл. 69, ал. 1, чл. 69, ал. 10 и чл. 69 б от КСО е отказало да отпусне на Р. Лозанов поисканата от последния със заявление от 19.12.2016 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ). Разпореждането е атакувано от заявителя по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО пред ръководителя на ТП на НОИ – София-град с възражението, че пенсионният орган неправилно не е зачел като трудов стаж целият период на срока му на обучение в ССВУ "Г. Измирлиев" (Средно сержантско военно училище "Георги Измирлиев") и оттам неправилно е определен общият размер на осигурителния му стаж, повлияло на преценката на правото на ЛПОСВ. При осъществения административен контрол директорът на ТП на НОИ – София-град не е уважил сезиралата го жалба, като е възприел и доаргументирал тезата на ръководителя на пенсионното осигуряване, че Лозанов няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по посочените в разпореждането норми от КСО, защото не отговаря на кумулативните изисквания в тях, а по отношение на конкретното жалбоподателово оплакване е посочил, че въпросът за незачитането на обучението му във военното училище до навършването на пълнолетие за осигурителен стаж вече е решен с влязло в сила решение и не подлежи на повторно преразглеждане. За да отхвърли жалбата на лицето срещу решението на ръководителя на ТП на НОИ, с обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд е формулирал решаващ извод, че към 19.12.2016 г. (датата на подаденото заявление за отпускане на пенсия), към която дата е извършена преценка на правото на пенсия от административните органи, Р. Лозанов не е отговарял на законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, който извод не се променя от това, че тези органи незаконосъобразно (според съда) не са зачели за осигурителен стаж времето до навършване на пълнолетие от Лозанов, през което той се е обучавал във военното училище. Касационната инстанция споделя крайния извод в проверяваното съдебно решение за законосъобразност на процесните административни решение и разпореждане и съответно, на отказа за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Р. Лозанов. Доколкото спорът по делото е изцяло правен и първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по казуса, и между страните не са спорни фактите и обстоятелствата къде и кога е служил и работил Лозанов, настоящият съдебен състав ги възприема така, както са изложени и не счита за нужно дословно да ги преповтаря. По отношение на съществените за изхода на делото въпроси, от установеното по делото е видно, че към датата на подаване на заявлението за пенсиониране - 19.12.2016 г., Р. Лозанов не е лице от визираните в чл. 69, ал. 1 от КСО (военнослужещ е бил до 22.07.2011 г.), същевременно не отговаря на законовите предпоставки по чл. 69, ал. 10 от КСО поради ненавършена изискуема възраст, а разпоредбата на § 50 от ПЗР на ЗИДКСО (ДВ, бр. 61/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) за отпускане на пенсия независимо от възрастта също е неприложима за него поради неналичие на изискуемия общ осигурителен стаж. Неналичността на правото му на пенсия по условията на чл. 69 б от КСО е на повече от едно основание – ненавършена изискуема възраст и липса на изисквания от закона общ сбор от осигурителен стаж и възраст. С оглед на това, преценката на Софийския градски административен съд за неоснователност на сезиралата го жалба е обоснована и материално законосъобразна. Горният извод не се променя от несъответното на приложимия материален закон становище в мотивите на първоинстанционния съд, че периодът на обучение на жалбоподателя във военното училище до навършването на пълнолетие също следва да бъде зачетен за осигурителен стаж, и то от първа категория. В тази връзка за пълнота на изложението следва да се отбележи, че законосъобразно пенсионният орган е зачел на Лозанов за осигурителен стаж за наборна военна служба като школник в ССВУ "Г. Измирлиев" гр. Горна Оряховица само периода от навършване на пълнолетие до приключване на обучението му. Това е така, защото по силата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Зачитането на периода на отбиването на редовна военна служба за трудов стаж при пенсиониране е подчинено на специалните правила на Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (обн. Изв., бр. 5 от 17.01.1958 г., отм. ДВ, бр. 21 от 2000 г., в сила от 01.01.2000 г.) – ППЗП (отм.); , възпроизведени впоследствие в Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) и в частност в чл. 44 от тази наредба. Времето, прекарано в обучение преди датата на навършване на пълнолетие, не би могло да бъде квалифицирано като осигурителен стаж, съобразно относимото в случая правило на чл. 81 от ППЗП (отм.); в приложимата за казуса редакция (ДВ, бр. 102/1967 г.), в сила през спорният период на обучение в средно военно училище. За трудов стаж съгласно тази норма се зачита времето, прекарано в редовна военна служба, а съгласно чл. 3 от Указ № 117/31.07.1971 г. обучаващите се в средни военни училища се намират на действителна военна служба. Редовна военна служба съгласно чл. 21 от действалия към процесния период Закон за всеобщата военна служба в Народна република България (ЗВВСНРБ, отм.), обн., Изв., бр. 13 от 14.02.1958 г., е отбивана от всички български граждани, които в годината на набора са навършвали 18 години. От разпоредбата на чл. 9 от ЗВВСНРБ (отм.); е видно, че законът прави разграничение между понятията "действителна военна служба" и "редовна военна служба". Указ № 117 борави с понятието "действителна военна служба", а не "редовна военна служба". Тези понятия не са равнозначни. По отношение на редовната военна служба е въведено изискването, че същата се изпълнява при навършване на пълнолетие (чл. 21 от ЗВВСНРБ, отм.) за срока, определен в чл. 24 от същия закон. От друга страна, за целите на пенсионното производство за трудов стаж по силата на чл. 81 от ППЗП (отм.); се зачита времето, прекарано в редовна военна служба, т. е. периодът от 18-годишна възраст, когато наборниците подлежат на повикване на редовна военна служба, до момента на уволнението им. Обучаващите се в сержантските (старшински) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията (чл. 3 от Указ № 117 от 31.07.1971 г.), но разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ППЗП (ред. ДВ, бр. 102 от 1967 г.) не е приравнявала времето на обучението им на трудов стаж и съответно не предвижда зачитане като трудов стаж на периоди, приравнени на редовна военна служба. Това е сторено едва с изменението на чл. 81 от ППЗП (отм.); с § 42 от Постановление на МС № 218 от 29.08.1996 г. (ДВ, бр. 76 от 1996 г.) във връзка с приетия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) - ДВ, бр. 112 от 1995 г., в сила от 27.02.1996 г., отм. ДВ, бр. 35 от 2009 г., в сила от 12.05.2009 г., с който военната служба е разделена на кадрова и наборна. Във връзка с това изменение е издадена заповед на министъра на отбраната на Република България № ОХ-468 от 16.12.1996 г. относно зачитане на курсантската и школническата служба за трудов стаж при пенсиониране и издаване на удостоверение за това време, с което е указано, че на кадровите военнослужещи, завършили военни училища до 28.02.1996 г. като курсанти и школници след навършване на пълнолетие, прослуженото от тях време до срока на наборната военна служба (редовна военна служба) в училищата се зачита за трудов стаж от трета категория. От гореизложеното явства, че разпоредбите на ППЗП (отм.); и на НПОС разграничават редовната военна служба от приравнените на редовна военна служба периоди, и ясно обективират волята на законодателя като осигурителен стаж при пенсиониране да се зачита само срокът на редовната военна служба от навършване на 18-годишна възраст, а не и цялата действителна служба на обучаемия във военното училище в частта й от постъпването му в училището до навършване на пълнолетие. В същия смисъл в подобни случаи е и константната и непротиворечива практика на шесто отделение на Върховния административен съд, формирана с решение № 7595 от 15.06.2017 г. по адм. дело № 1265/2017 г., решение № 7667 от 19.06.2017 г. по адм. дело № 11758/2016 г., решение № 7861 от 21.06.2017 г. по адм. дело № 2843/2017 г., решение № 9885 от 25.07.2017 г. по адм. дело № 3343/2017 г., решение № 15867 от 21.12.2017 г. по адм. дело № 12707/2016 г., , решение № 15152 от 11.12.2017 г. по адм. дело № 6363/2017 г., решение № 14878 от 05.12.2017 г. по адм. дело № 12052/2016 г., решение № 14024 от 15.11.2018 г. по адм. дело № 10588/2017 г., решение № 5925 от 08.05.2018 г. по адм. дело № 10604/2017 г., и др. Понеже неправилното тълкуване и прилагане от съда на материалния закон (чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите /в редакцията му обн. ДВ. бр. 102 от 1967 г. / и § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО) в това отношение не се е отразило на крайния изход на спора, то не обуславя и отмяна на подложения на касация съдебен акт, защото с него като резултат правилно е отхвърлена жалбата на Лозанов. Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторовата теза не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. С оглед на това настоящият съдебен състав счита, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора няма основание да се уважи акцесорното касаторово искане за присъждане на направените деловодни разноски, а основателна се явява своевременно заявената претенция от ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Пред касационната инстанция той е представляван от надлежно упълномощен юрисконсулт, който е дал подробно писмено становище по съществото на спора, но пък не е взел участие в проведеното по делото съдебно заседание. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба (срещу оспорения административен акт) присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия издалия акта орган юрисконсулт, а в полза на юридическото лице (ЮЛ), което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспореният административен акт. Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 от АПК в полза на ТП на НОИ – София-град следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева (платимо от Р. Лозанов), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6752 от 16.11.2017 г. по административно дело № 7343/2017 г. на Административен съд – София-град. ОСЪЖДА Р. Лозанов, ЕГН [ЕГН], адрес гр. [населено място], [жк], [жилищен адрес], да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град, адрес: гр. София, бул. "Александър Стамболийски" № 62-64, сумата от 100 (сто) лева, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита в съдебното производство. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.