Решение № 71 от 16.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 19/2009 г.

Решение № 71 от 16.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 19/2009 г., II н. о., НК, докладчик председателят Лидия Стоянова Касационното производство е образувано по жалбата на подсъдимия Т. Т. Д. - чрез защитника, против решение № 275/27.11.2008 г. по въззивно нохд № 519/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, 3-ти състав. Поддържат се доводи за нарушение на закона и за явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за изменение и преквалифициране на деянието като престъпление по чл. 122, ал. 1 или чл. 124, ал. 1 НК и определяне на справедливо наказание с приложението на чл. 66, ал. 1 НК или при първоначалната квалификация да се намали наказанието и приложи института на условното осъждане. Гражданската ищца А. Й. Й. не взема становище по жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура в становището си поддържа, че доводите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите в пределите по чл. 347 НПК и намира: Старозагорският окръжен съд, наказателен състав с присъда № 109/2008 г. по нохд № 471/2008 г. (която е втора поради отмяна на постановената по нохд № 785/2007 г. с решение № 144/11.06.2008 г. по въззивно нохд № 192/2008 г. на Пловдивския апелативен съд на процесуално основание) признал подсъдимия Д. за виновен в това, че на 11.06.2007 г. в гр. М. умишлено умъртвил малолетната Г. Й., която се е намирала в безпомощно състояние. На основание чл. 116, ал. 1, т. 4 пр. 2 и т. 5 вр. чл. 115 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го осъдил на 14 години и 9 месеца лишаване от свобода, за изтърпяването на което наказание определил първоначален строг режим. Предявеният граждански иск за неимуществени вреди, претърпени от престъплението, уважил в размер на 20 хил. лева, които подсъдимият следва да заплати на гражданската ищца Й. със законните последици. Произнесъл се по въпросите за приложението на чл. 59, ал. 1 НК, за веществените доказателства, за размера на разноските и на държавната такса. Пловдивският апелативен съд с обжалваното решение по въззивно нохд № 519/2008 г. изменил присъдата в частта относно размера на наказанието, което намалил на 12 години и я потвърдил в останалата част. Въззивният съд възприел изцяло приетата за установена фактическа обстановка като направил извод, че е основана на признанията на подсъдимия изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това е заявил наред със съгласието да не се събират доказателства за тези факти в производството по глава 27 "Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция". Обосновал е решението си, че то е подкрепено от събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, подробно и задълбочено съпоставен и анализиран от първоинстанционния съд. И двете инстанции по същество са направили фактическите си констатации, че на инкриминираната дата подсъдимият като е преобличал детето на св. Й, с която е живеел на съпружески начала - Г., родена на 25.07.2005 г., се е подразнил от плача, поради което го ударил неколкократно по главата и краката. Това му поведение предизвикало по-силен плач и подсъдимият в желанието си да го принуди да замълчи го ударил с голяма сила с юмрук в областта на корема. Последвало неадекватно поведение от страна на детето, защото усещало интензивно болката в областта на корема. Осъзнавайки, че се е случило нещо неестествено подсъдимият предупредил майка си да наглежда детето и отишъл на работа. Скоро след това бил повикан и организирал превозването му до болницата. Смъртта била неизбежна, тъй като в резултат на удара, който е бил с голяма сила, е разкъсан черния дроб и задстомашната жлеза на ненавършилото две години дете. Възражението за липса на умисъл за убийство очевидно при тези установени фактически обстоятелства, подкрепени от заключението в съдебномедицинските експертизи и допълнителните обяснения в съдебно заседание, както и от конкретно извършеното от подсъдимия, е неоснователно. В този смисъл въззивният съд е изложил съображения, които настоящият състав изцяло споделя. Изводът, че са налице всички елементи от състава на престъплението, че извършеното е при евентуален умисъл е основан на вярната и правилна оценка на доказателствения материал, съответстваща на действителния смисъл, за конкретно извършеното, за мястото на удара и резултата, за психическото здраве на подсъдимия и психическата му годност към момента на деянието да осъзнава извършеното и последиците от поведението му. Не последващите му действия, на които се позовава, че е извършил, за да окаже помощ на нараненото дете, а онова поведение, което е проявил към момента, когато е нанесъл удара, са основанието да се възприеме като законосъобразен извода, че извършеното е при условията на умисъл, макар и евентуален. Искането да се преквалифицира поведението му като извършено при форма на вина по смисъла на чл. 11, ал. 3 НК е поддържано и във въззивната жалба, по повод на което съдът е изложил подробни съображения, основани на конкретно установените фактически обстоятелства, че няма основание да се преквалифицира деянието нито като престъпление по чл. 122, ал. 1 НК - при обикновена непредпазливост, предвид установеното, че след нанасяне на удара в жизнено важна област от тялото на малкото дете е допускал настъпването на обществено опасни последици - смъртта му, т.е. няма основание да се определи като извършено при самонадеяност или небрежност. Законосъобразен е и отказът да се квалифицира деянието като престъпление по чл. 124 НК, за което са характерни двете форми на вина - умисъл и непредпазливост. Поначало това е възможно, но при други фактически изводи за поведението на подсъдимия, които да указват, че по отношение на телесната повреда е действал при умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК, а по отношение на смъртта поведението му да бъде определено като извършено при някоя от формите на непредпазливост. Установено е по делото, че подсъдимият е предпочел да постигне целта си, на която е дал предимство и е пренебрегнал създаването на възможност за причиняване на обществено-опасни последици, които представляват настъпилия престъпен резултат. Съзнавайки тази възможност той се е съгласил с настъпването им, поради което няма нарушение на материалния закон при квалифициране на поведението по чл. 116 НК, нито при определяне на умисъла за извършването му - евентуален. Неоснователни са доводите за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода в определения му размер - 12 години. Въззивният съд по повод жалбата на подсъдимия е направил обоснован извод, че макар и правилно да е приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, предвид процесуалното изискване по чл. 373, ал. 2 НПК като е определил наказанието под предвидения минимум първоинстанционният съд е допуснал нарушение на правилата за индивидуализация на наказанието. Не е извършил цялостна обоснована оценка на всички установени по делото индивидуализиращи обстоятелства, имащи значение за отговорността на подсъдимия. Това свое виждане е изложил в съображения, които настоящият състав споделя, подкрепяйки решението си да намали размера на наказанието на 12 години. Обосновал се е с установените данни за личността на подсъдимия и неговото поведение в обществото, вкл. и това след извършване на деянието, което е определил като критичност и като израз на действителната му отрицателна оценка на извършеното предвид резултата, последиците и въздействието върху останалите членове на обществото. Макар и да не е изброил в мотивите изчерпателно всички установени значими обстоятелства фактът на намаляване размера на наказанието е израз на цялостна оценка на тежестта и значението на всички относими обстоятелства, данни за които се съдържат по делото. На самопризнанието, което е направил подсъдимия, не може да се придаде по-голяма тежест след като то по същество е основанието за прилагане на предвидения в закона по-благоприятен режим и санкциониране при предпоставките на чл. 55, ал. 1 НК, независимо от това дали действително са налице (а законодателят е предвидил приложението на тази правна възможност като изключение при изрично предвидени предпоставки). Не е вярно твърдението в жалбата, че въззивният съд е пренебрегнал данните за поведението на подсъдимия след констатиране на действително тежкото състояние на детето, но очевидно не може да се приеме като отделно обстоятелство всяко едно от поредицата действия, които е извършил, за да бъде откарано детето в болничното заведение или емоционалните му изявления, които са израз на едно закъсняло съжаление, с което по никакъв начин не може да се промени резултата от проявите на агресия и нежелание да я овладее. С оглед на изложеното въззивният съд е изпълнил процесуалното си задължение да отстрани допуснатото нарушение от първоинстанционния съд при решаване на въпроса за наказанието и да го намали до размер, който да съответства на извършеното и на целите по чл. 36 НК, поради което следва да бъде определено като справедливо. Предвид изложеното за липса на касационни основания от поддържаните решението следва да бъде оставено в сила и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение