Решение № 489 от 12.11.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200786/2025 г.

Касационното производство е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано е по жалба на подсъдимия М. Н. Д., чрез упълномощения защитник адв.Д. Г., против въззивна присъда № 16/16.05.2025 г., постановена по внохд № 459/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата е посочено, че присъдата е постановена при съществени нарушения, по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. В допълнение към жалбата е отразено, че атакуваната присъда е постановена при явна предубеденост на съдебния състав, тъй като е възприета фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд, но е придадена различна правна квалификация на извършеното деяние, като неправилно е прието, че подсъдимият е извършил престъплението, за което е обвинен. Според защитника повечето от приобщените по реда на чл.281 от НПК свидетелски показания на св.А., са дадени по друго досъдебно производство, по което е внесен обвинителен акт от ОП - Плевен с обвинение за извършено престъпление по чл.159г от НК и е образувано нохд № 75/2025г. по описа на Окръжен съд - Плевен производството, по което е прекратено. Посочено е, че отсъства субективния елемент от състава на престъплението, като не било доказано наличието на предварителна уговорка между двамата извършители за осъществяването на общи действия по отвличането на пострадалата. Отправена е претенция да се отмени обжалваната присъда и подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание подсъдимият М. Н. Д. и защитникът адв.Г. поддържат жалбата и настояват тя да се уважи по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище, че жалбата е неоснователна и пледира да се остави в сила въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С присъда № 204/20.11.2024 г., постановена от Софийски градски съд по нохд № 3597/2024 г. подсъдимият М. Н. Д. е признат за невинен и на основание чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.142, ал.2, т.2 и т. 7 вр. с ал.1 от НК. На основание чл.190, ал.1 от НК е постановено направените по делото разноски да останат за сметка на държавата. По протест на прокурор от Софийска градска прокуратура е образувано внохд № 459/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. С постановената по делото присъда, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.334, т.2 от НПК е отменен първоинстанционият съдебен акт и подсъдимият М. Н. Д. е признат за виновен в това, че на 20.09.2022 г. в гр. София, в района на автогара „Подуене“, ж.к. „Сухата река“ като извършител с М. Ц. М.в /за когото наказателното производство е приключило със споразумение/, отвлякъл Н. Г. А., като управлявал л.а. марка „****“ с рег. № ****, в който била качена Н. А., като отвличането е с цел да бъде изведена извън границите на страната и деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл.142, ал.2, т.2 и т.7 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, което наказание на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от пет години. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, възлизащи общо в размер на 2 776 лв., от които 936 лв. по сметка на ГД „БОП“, 1 440 лв. по сметка на СГП и 400 лв. по сметка на СГС. При извършената касационна проверка не се констатира наличието на заявените в жалбата пороци на атакуваната присъда. Действително въззивният съд е възприел напълно идентична с установената от състава на градския съд фактическа обстановка, като е достигнал до различни правни изводи относно съставомерността на извършеното от подсъдимия, но това не означава, че контролираният съд е бил явно предубеден, както се твърди от страна на защитата. Неоснователно е и изразеното недоволство от възприетото кредитиране като достоверни показанията на пострадалата от досъдебното производство, а още по-малко те са дадени по друго такова. Заявеното от св.Н. А. в двете фази на процеса е подложено на обстоен анализ по отделно и в съвкупност с останалия доказателствен материал, след което както първоинстанционният, така и въззивният състав са преценили, че тяхното доверие заслужават само приобщените по реда на чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 от НПК показания на свидетелката от досъдебното производство, като е отчетено последвалият стремеж на пострадалата да омаловажи участието на подсъдимия в извършеното деяние, с оглед изразеното от нея нежелание изобщо да бъде свидетел, още повече че „имала деца и ангажименти“. Правилно въззивният съд е отчел, че показанията на А. от досъдебното производство напълно кореспондират и се допълват от показанията на митническия служител и на граничните полицаи, които са били очевидци не само на психическото й състояние, но и на заявеното пред тях, че подсъдимият и св.М.в се опитват да я изведат през границата на страната, въпреки нейната воля, за да оттегли подаден сигнал от нея до полицията в Берлин, предвид насрочения за 26.09.2022 г. разпит на св.М.в по наказателно дело срещу него в Германия. Незаинтересованите от изхода на делото свидетели са били категорични, че при предизвиканата от А. проверка на границата - на изход трасе леки автомобили, след подадения от нея знак за помощ на жертви от трафик, изразяващ се в свиване на палеца към дланта и последващо свиване и разгъване на четирите пръста на ръката, и непосредствено след това при задържането на тримата, тя е изпитвала чувство на тревожност и страх, като всячески се опитвала да избегне търсената от страна на М. Н. Д. и св.М.в близост. Апелативният съд не е допуснал нарушения и при анализа на показания на св.М.в като съизвършител, сключил споразумение и при противоречиви интереси с подсъдимия, и на св. М. Н., като заявеното от нея с основание не е възприето за достоверно, тъй като тя не е била очевидец на случилото се, а към инкриминирания момент се е намирала в Германия. Показанията на двамата са ценени с оглед всички доказателствени източници, което напълно опровергава застъпеното в жалбата възражение, че заявеното от св.Н. не е намерило отражение в мотивите към постановената присъда. В този смисъл не се констатира да е допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на цялостна проверка от страна на въззивния съд на първоинстанционната присъда. С оглед на изложеното, касационният състав не намира да са допуснати нарушения по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При отсъствието на процесуални нарушения от категорията на съществените, в рамките на установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно, като подсъдимият е признат за виновен за извършено престъпление по чл.142, ал.2, т.2 и т.7 вр. с ал.1 от НК. Правилна е преценката на въззивния състав, че М. Н. Д. е възприел всички действия на своя приятел - осъденият М.в и е съзнавал оказаната спрямо пострадалата принуда, с цел тя да бъде изведена извън границата на страната, при условие, че св.А. не желае да пътува до Германия и не може да напусне автомобила по собствена воля. Действително по отношение на подсъдимия умисълът е възникнал по време на извършване на самото деяние, но той категорично е съзнавал случващото се и пряко е целял постигането на престъпния резултат, което е напълно достатъчно за ангажиране на наказателната му отговорност. В този смисъл искането за оправдаване на подсъдимия не може да бъде уважено, понеже не е налице хипотезата на чл.24, ал.1, т.1 от НПК, а и установените фактически положения сочат на осъществен състав на вмененото му във вина престъпление. В жалбата не изразено дори и несъгласие относно вида и размера на индивидуализираното при условията на чл.55 от НК наказание, поради което и ВКС не дължи произнасяне в тази насока. По изложените съображения настоящият състав намира, че жалбата се явява неоснователна и въззивната присъда като правилна и законосъобразна следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение