Решение № 4886 от 8.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2442/2013 г.

Решение № 4886 от 8.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2442/2013 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Съдебно производство по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на Добри Христов Добрев, от гр. София, ж. к."Люлин", бл. 210, вх. Б, ет. 4, ап. 24, против решение № 7256 от 27.12.2012 г., постановено по адм. дело № 6690/2012 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 109254 от 19.03.2010 г., издадена от зам. началник отдел "Пътна полиция" при СДВР, с която, на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП е иззето свидетелството му за управление на МПС (СУМПС). В жалбата се твърди, че са налице касационни основания по чл. 348 НПК за отмяна на съдебния акт. Релевира се изричен довод за допуснато при постановяването му съществено нарушение на процесуалния закон, което следва да бъде квалифицирано като основание по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК. Развиват се съображения, че не са събрани доказателства относно връчването на наказателните постановления (НП), които се считат за влезли в сила от страна на административния орган и са послужили като фактическо основание за прилагане на ПАМ. Иска се да бъде отменено първоинстанционното решение. Ответникът - заместник началникът на отдел "Пътна полиция" - СДВР, не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство. Като разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на Добри Христов Добрев срещу заповед за прилагане на ПАМ № 109254 от 19.03.2010 г. на зам.-началник отдел "Пътна полиция" - СДВР, с която на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП е иззето СУМПС поради неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 с. з. За да постанови този резултат съдът е приел, че с пет влезли в сила НП, на жалбоподателя са били отнети общо 44 контролни точки за извършени нарушения на правилата за движение по пътищата в периода 12.02.2006 г. - 11.03.2008 г. С оглед изчерпване лимита на контролните точки, Добри Христов Добрев е загубил придобитата правоспособност за водач на МПС и е бил длъжен да върне свидетелството си за правоуправление в съответната служба на МВР (Арг.: чл. 157, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗДвП). Установено е, че касаторът не е изпълнил това свое задължение, продължил е да осъществява правнорегламентираната дейност, поради което на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП компетентният административен орган е издал заповед за прилагане на ПАМ "изземване на СУМПС". При тези обстоятелства, установени от събраните по делото доказателства, решаващият съд е направил извод, че оспорената заповед е законосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. За отхвърли жалбата като неоснователна, решаващият съд подробно е анализирал действията на административния орган по уведомяването на водача за наложените му санкции за допуснати нарушения на ЗДвП, като е обсъдил приложението на уредената с разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗАНН законова фикция. Въз основа на данните по преписката законосъобразно е зачел официалното документиране на административния орган, като обосновано е приел, че същият е извършил нормативно предписаните му действия във връзка с връчване на НП № 290/24.02.2006 г. на нарушителя, а фактът на връщане на писмовната пратка от обявения постоянен адрес с отбелязване, че не е потърсена и невъзможността да бъде открит от полицейски орган на същия адрес, е приравнен по правни последици на редовно връчване. Доколкото връчването на постановленията е процесуален способ за уведомяване на дееца за наложените му санкции, то следва да се има предвид, че най-късно към датата на връчване на процесната заповед за прилагане на ПАМ, водачът е известен за съществуването на актове за ангажиране на административнонаказателната му отговорност и няма данни да ги е оспорил пред компетентния съд. Единствено в производство по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН нарушителят може и следва да релевира доводите си за нередовност на предприетата от издателя процедура по чл. 58 с. з. Недопустимо е това да се прави в съдебно-административно производство по оспорване на индивидуален административен акт, какъвто е заповедта за прилагане на ПАМ. По този начин се подменя предмета на съдебен контрол и проверката за редовността на връчването се провежда на самостоятелно основание от две съдилища (районен и административен), което е недопустимо. Редовността на предприетия способ за връчване на НП е пряко относим към срочността на жалбата по чл. 60, вр. с чл. 59, ал. 2 ЗАНН, която пък е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството по раздел V, глава трета ЗАНН. Проверката за допустимост на жалбата срещу НП е в изключителната компетентност на районния съд, докато административният съд е обвързан от официалното документиране на органа и не може да се произнася по инцидентни оспорвания във връзка с редовността на връчването на НП. При условие, че се твърди, че НП не е връчено, адресатът е следвало да упражни правото си на защита пред надлежната съдебна инстанция и едва, когато жалбата му бъде приета за допустима (т. е. представи надлежно съдебно удостоверение за образувано НАХД пред съответния районен съд), административният съд може и следва да прецени съставлява ли вече оспореното НП фактическо основание за прилагане на ПАМ. Но не и сам да изследва и преценява редовността на връчването на НП при възникнал спор между страните. Обратната теза би довела до обективна невъзможност за санкциониране на неизряден водач на МПС, който има интерес всячески да осуетява и/или оспорва надлежното връчване на НП, с цел да избегне възможността за прилагане на ПАМ. В този аспект защитната теза на касатора за липса на материалноправните предпоставки по смисъла на чл. 171, т. 4 ЗДвП за прилагане на ПАМ е неоснователна. Въз основа на данните по делото решаващият съд законосъобразно е приел, че НП № 290/24.02.2006 г. и № 26640/13.03.2006 г. са влезли в законна сила. В тази насока вярно се е позовал на нормата на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, чието приложение е обосновано от представените писмени доказателства (докладна записка и обратни разписки). При условие, че не са ангажирани доказателства за отмяната им по реда на чл. 63 ЗАНН, в качеството си на властнически актове, издадени от компетентен изпълнително-разпоредителен орган, НП са породили за адресата си определените правни последици. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, б. "в" ЗАНН останалите НП също се считат за влезли в сила, поради което спор относно датата на връчването им е недопустим. Съгласно чл. 4 от действалата към момента на издаване на част от описаните в справката НП за извършени нарушения на правилата на движение по пътищата, Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на МПС и нарушенията, за които се отнемат, издадена от министъра на вътрешните работи (Обн., ДВ, бр. 94 от 4.10.2002 г., отм., ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г., отм., бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г.), отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила НП, а според чл. 5, ал. 2 при налагане на наказания за нарушения, посочени в чл. 3, в НП се отбелязва броят на отнетите контролни точки. Аналогично е предписанието на чл. 3, ал. 1 и ал. 2, вр. с § 1 от ПЗР на Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат, издадена от министъра на вътрешните работи, (обн., ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г., отм., бр. 1 от 4.01.2013 г., в сила от 4.02.2013 г.), действала към датата на издаване на последните две от обсъдените в съдебното решение НП. Разпоредбата на чл. 157, ал. 4 ЗДвП предвижда, че водачът, на когото са отнети всички контролни точки губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Следователно отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети контролни точки, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 20 от 4.03.2003 г., в сила от 5.04.2003 г., отм., бр. 1/4.01.2013 г., в сила от 4.02.2013 г.). Отнемането на контролните точки е релевантен факт, наличен и установен пред решаващия съд, с чието проявление възниква публичното право на административния орган да приложи ПАМ, като изземе свидетелството за управление на цитираното в заповедта основание с цел да преустанови извършвано правонарушение. След като отнемането на съответния брой точки настъпва по силата на закона (чл. 157 ЗДвП), с обективиране на предвидените по закон предпоставки административният орган е бил длъжен да наложи ПАМ с преустановителен характер. Неоснователни са поддържаните доводи за незаконосъобразност на приложената ПАМ с оглед изтекла погасителна давност по отношение определените административни наказания за нарушения на ЗДвП. Изпълнението на наложените с влезли в сила НП административни наказания няма отношение към оспорената заповед за налагане на ПАМ. Отнемането на контролните точки не съставлява административнонаказателна санкция и не се подчинява на режима на ЗАНН. Регламентираната в чл. 157, ал. 3 ЗДвП възможност за отнемане на контролни точки не е административно наказание, т. к. не се налага с НП, с което се преценява извършено ли е деяние, съставлява ли то административно нарушение и каква е степента му на обществена опасност, както и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, за да се определи най-подходящото административно наказание в рамките на предвиденото в закона. Отнемането на контролни точки настъпва "екс леге", като последица от извършването на определено по вид нарушение на ЗДвП, и то след като извършването на нарушението е установено със стабилен акт - влязло в сила НП. В самото НП само се отбелязва броят на контролните точки, които се отнемат за този вид нарушение, а не се разпорежда отнемането им. С подзаконовите нормативни актове (отменените Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. и Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г.) не се установяват състави на административни нарушения, нито се определят административни наказания за тези нарушения. Поради това и тъй като по своето правно естество заповедта за прилагане на ПАМ е отежняващ индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК, институтът на погасителната изпълнителна давност по чл. 82, ал. 1 ЗАНН или абсолютната давност по ал. 3 на същия текст, са неотносими. Неприложим е и чл. 285, ал. 1, вр. с чл. 268, т. 1 АПК, изключващ възможността за изпълнение поради изтекла давност, т. к. заповедта за прилагане на ПАМ като изпълнително основание е оспорена и поради това все още не е влязла в законна сила. Времето от юридическата изпълнимост до фактическото изпълнение на приложената ПАМ е ирелевантно. В същия смисъл виж решение по адм. дело № 2164/2013 г. По изложените съображения, касационната жалба се явява неоснователна. Не е налице твърдяното в нея основание за касиране на съдебния акт, който е постановен в съответствие с нормите на материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и в унисон със съдебната практика по тълкуването и прилагането на ЗДвП. АССГ е провел контрол за законосъобразност на оспорената заповед, ангажираният доказателствен материал е обсъден и преценен в неговата съвкупност и съотносимост. Фактическите изводи се подкрепят от събраните доказателства, поради което атакуваният съдебен акт е обоснован. С оглед липсата на нарушения при осъществяване на правораздавателната дейност, решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1- во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,