Решение № 8919 от 17.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4732/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Г., чрез процесуалния му представител, против решение 977 от 05.03.2024 г., постановено по адм. дело 586/2023 г. по описа на Административен съд Хасково. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед или алтернативно делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав. Претендира се присъждането на разноски по делото. Ответната страна кметът на община Маджарово чрез пълномощника си в молба-становище изразява позиция за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените касационни основания, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от К. Г. Г. срещу заповед 1/19.04.2023 г. на кмета на община Маджарово, с която на основание чл. 225а, ал. 1 и чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж жилищна сграда, намиращ се в УПИ XI, кв. 16 по плана на гр. Маджарово, като изграден без строителни книжа. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата срещу административния акт. За да постанови този резултат е развил следните доводи: Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, при спазване на процедурата по чл. 225, ал. 3 ЗУТ, в съответствие с материалния закон и целта на закона. Не е налице твърдяното противоречие между установяванията в процесния констативен акт и другия такъв от същата дата, изготвен в производството по чл. 178, ал. 6 ЗУТ. На жалбоподателя е разрешено да изгради временен строеж с обслужващо предназначение (склад) от шеста категория. При проверка на имота е констатирана жилищна сграда - строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, от пета категория. Обстоятелството за обитаването на сградата или за липсващото в нея кухненско обзавеждане е неотносимо към определянето на нейното предназначение. За изграденото не са налице одобрени инвестиционни проекти и не е издавано разрешение за строеж, поради което същият е незаконен и подлежи на премахване. Строежът не е търпим с оглед установената по делото година на неговото извършване. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Според събраните по делото доказателства, жалбоподателят е изградил в имота си жилищна сграда на един етаж от дървена конструкция, върху стоманобетонни фундаменти и стоманобетонна площадка. В нея са обособени всекидневна с кухненски бокс, 3 спални и тоалетна. От североизток е изпълнена веранда, а от северозапад подход с допълнителен вход. Покривът е двускатен на височина от 2,60 до 4,25 м. Измерванията от административното производство се потвърждават при проверката от вещото лице, видно от анализ на окомерната скица към констативния акт и приложение 1/6 към съдебно-техническата експертиза архитектурно заснемане на сградата. Неоснователни са възраженията за несъответствия между съставените в производствата по чл. 225а, ал. 1 и чл. 178, ал. 6 ЗУТ констативни актове за допуснати нарушения по чл. 35 и чл. 36 АПК поради неустановяване на фактическата обстановка, както и оплакванията за неправилно отразяване на параметрите на строителството или недоказаност за използването на сградата за жилищни функции. На първо място, не се установява противоречие между констатациите от проверките по двете производства по чл. 225а, ал. 2 и чл. 178, ал. 6 ЗУТ, доколкото и съдържанието на двата акта относно описанието на обекта е идентично, а и касаторът не уточнява в какво точно се изразява различието. Освен това, констативният акт (процесният по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ) представлява официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с материална доказателствена сила и неговата истинност не е оспорена пред съда по реда на чл. 193 ГПК. В него е изготвена и окомерна скица с вертикален разрез на сградата и схема на разположението й в имота. Съдебно-техническата експертиза не само потвърждава тези измервания, но съдържа и снимков материал, както и изготвено от експерта примерно жилищно обзавеждане със задълбочен анализ на признаците на сгради със жилищна и складова функция по отношение на различни критерии планово разпределение, прозорци, под/стени/покрив, врати и санитарни помещения. В тази връзка и самата сграда е с изградена нефигурираща в разрешението за временен строеж веранда, а вътрешно е разделена на пет броя помещения, което поставя под въпрос функционалността на същото като склад. В съчетание с това, строежът е с характерните за еднофамилна жилищна сграда планово разпределение и функционалност с разнообразни по площ и контур помещения, усложнена с преходи взаимосвързаност признак на сложна функция (жилищна, обслужваща или производствена) с предполагащо се постоянно пребиваване и характерен архитектурен облик на жилищна сграда, предвид разположението на санитарния възел и достъпността до различните помещения. В случая безспорно се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза, същото не отговаря на позволения с разрешение за строеж 12/09.08.2017 г. на главния архитект на община Маджарово обект временна постройка с обслужващо предназначение склад за инвентар. Безспорно е установено, че строежът съществува на място с предназначение и характеристики, които не съответстват на тези в разрешителния акт. Правно ирелевантен за настоящото производство е фактът на реалното обитаване на сградата като жилище към момента на проверката, доколкото същата безспорно е изградена като такава. Аргументът на касатора за реализирането на строежа в хипотезата на чл. 147 ЗУТ също не обосновава извод в различна насока. От една страна, цитираната от него разпоредба освобождава възложителя на даден строеж от необходимостта да внесе за одобряване инвестиционни проекти за същия, но не елиминира нуждата от снабдяване с разрешение за строеж по реда на чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Освен това, изложеното е относимо единствено към разрешението за изграждане на временен строеж с обслужващо предназначение склад за инвентар, какъвто в действителност не е изграден. Поради това за жилищната сграда реално няма издадени строителни книжа, при необходимост предвид попадането на строежа в пета категория както от разрешение за строеж, така и от инвестиционни проекти. Липсата на строително разрешение и одобрени инвестиционни проекти за строежа е достатъчна за определянето му като незаконен, съответно и да обоснове приложението на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Правилен е изводът на съда, че строежът като изграден според жалбоподателя след издаденото през 2017 г. разрешение за временен строеж, не попада в нито една от хипотезите на §16 ПР ЗУТ и §127 ПЗР ЗИД ЗУТ, поради което не е търпим и подлежи на премахване. Позицията на оспорващия за неизползване на строежа като жилище елиминира и необходимостта от извършване на преценка дали това е единствено жилище във връзка с принципа за съразмерност по чл. 6 АПК. Предвид изложеното, не са налице твърдените в касационната жалба основания за отмяна и оспореното решение като материално и процесуално законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Предвид заявеното от процесуалния представител на касатора възражение за прекомерност, както и съобразно фактическата и правна сложност на делото, разноските следва да се присъдят в минимален размер от 1250 (хиляда и двеста и петдесет) лева, определен съгласно чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,