Решение № 1439 от 30.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3174/2011 г.

Решение № 1439 от 30.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3174/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Валери Петров Деков, с. Кутово, ул. "40" № 2, област Видин, срещу решение № 2 от 28.01.2011 г., на Административен съд, гр. Видин, постановено по административно дело № 325/2010 г. С обжалваното решение съдът отхвърли жалбата на Деков срещу заповед № 591 от 26.04.2010 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Видин, с която на основание чл. 75, т. 4 от Закона за българските лични документи му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната". Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът постановил вътрешно-противоречиво решение като приел от една страна, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 75, т. 4 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), а в действителност приел за законосъобразна мярка, наложена на основание чл. 76, т. 4 ЗБЛД. Съдът не обсъдил представените от касатора доказателства. Решението е в противоречие на трайно установената практика на българските съдилища и разпоредбите на европейското право. Моли съда да отмени обжалваното решение. Касаторът се представлява от Кристина Петрова, при условията на чл. 32, т. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Видин, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът постановил решението си без по делото да е установено, че Деков не осигурил издръжка за срока на пребиваването си в чужбина, както и че въобще пребивавал в чужбина. Съдът не отчел, че разпоредбата противоречи на европейското право. Настоящата инстанция следва да съобрази и отмяната на чл. 75, т. 4 ЗБЛД. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че с решение № 100 от 17.07.2009 г. по гражданско дело № 189/2009 на Видинския районен съд Деков бил осъден да изплаща месечна издръжка на детето си в съответен размер считано от 05.02.2009 г. На 09.09.2009 г. бил издаден изпълнителен лист. Съдът приел, че Деков пребивава в чужбина и не осигурил дължимата издръжка. Въз основа на така установените факти съдът от правна страна приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че са налице предпоставките на чл. 75, т. 4 ЗБЛД. Въз основа на това и с оглед на факта, че органът действа в условията на обвързана компетентност, направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Този извод на съда е неправилен. В Държавен вестник, бр. 55 от 19.07.2011 г. е публикувано изменение на Закона за българските лични документи, с което е отменена разпоредбата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД. В закона не е посочено изрично кога влиза в сила, поради което и в съответствие с чл. 5, ал. 5 от Конституцията изменението влиза в сила три дни след обнародването, т. е. то е действащ закон от 24.07.2011 г. С влизането му в сила нормата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД е престанала да действа, т. е. законодателят преценил, че обществените отношения, предмет на законодателната уредба няма да бъдат повече регулирани по този начин от държавата. Това означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридическия факт, регламентиран с отменената правна норма, следва да бъдат уредени съобразно извършеното пренормиране. Изменението на закона е нормативен юридически факт, който е от значение за делото и който, с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. С оглед на изложеното оспорваната заповед се явява издадена на отменено правно основание, поради което следва да бъде отменена. С оглед на изложеното, без правно значение за крайния резултат от обжалването на съдебното решение, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че решението е постановено и в нарушение на нормата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД. Видно от разпоредбата на чл. 75, т. 4 ЗБЛД законът изисква кумулативно две предпоставки, за да е допустима мярката - осъждане за плащане другиму на издръжка и неосигуряване на тази издръжка за срока на пребиваване в чужбина. Така формулирана втората предпоставка действително предполага или осъденото лице, преди да напусне страната, да предостави дължимата издръжка, съответно да докаже възможността за плащането й за срока на пребиваване в чужбина, или да са налице доказателства, че лицето е в чужбина и не изплаща дължимата издръжка. В случая по делото липсват каквито и да било доказателства, че касаторът пребивавал в чужбина, както и че за този период не осигурил дължимата издръжка. Т. е. съдът не установил визираните в хипотезата на правната норма релевантни юридически факти, които да му дадат основание да приеме за законосъобразно прилагането от административния орган на диспозицията на нормата. Наложената мярка противоречи и на релевантното право на Европейския съюз - чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО). Директивата допуска ограничение на правото на свободно придвижване, но само ако е предприето от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, ако е в съответствие с принципа на пропорционалност и се основава на личното поведение на лицето. Разпоредбата на чл. 27, § 3 изрично сочи, че поведението на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основните интереси на обществото. Тези изисквания не са спазени от българския законодател, поради което съдът, с оглед разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК е бил длъжен да извърши проверка на оспорената заповед и от гледна точка на европейското право и да го приложи като осигури на касатора упражняването на правата, които европейското право му гарантира. Наложената мярка противоречи и на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 07.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред норми на вътрешното право, които й противоречат. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на Конвенцията упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая въобще не е изследвано налице ли са исканите от конвенцията предпоставки, а ограничението е наложено на основание единствено искане на частен съдебен изпълнител. Видно от изложеното с оглед на отмяната на разпоредбата, която е правно основание за издаване на оспорената заповед, обжалваното решение следва да бъде отменено. Следва да се посочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и спрямо действалата към датата на издаване на оспорената заповед правна норма - чл. 75, т. 4 ЗБЛД. Съдът не констатирал, че не са налице предвидените в закона предпоставки, както и че националната норма е в противоречие с европейската и международната, които имат предимство пред нея. С оглед на горното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са основателни и обжалваното решение следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна. Не се налага установяването на факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, нито в хода на съдебното производство съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед на това съдът следва да отмени обжалваното съдебно решение и вместо него да постанови друго, с което да отмени заповед № з-591 от 26.04.2010 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Видин, с която на касатора, на основание чл. 75, т. 4 (отм.) ЗБЛД е наложена принудителна административна мярка - "забрана за напускане на страната". С оглед на изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Видин, да заплати на Деков направените по делото разноски. Видно от приложените доказателства за платени държавни такси разноските на Деков са в размер на 20 лева. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд