Решение № 2073 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12619/2020 г.

Решение № 2073 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12619/2020 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на Д. Алиджан, гражданин на Афганистан, подадена чрез адвокат Т. Илиев, против решение № 5933 от 29.10.2020 г., постановено по адм. д. № 6827/2020 г. на Административен съд София - град, с което съдът е отхвърлил жалбата на чужденеца срещу заповед № 5364 з-1068/22.06.2020 г. на директора на Дирекция "Миграция"- МВР. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът е извел правните си заключения без наличието на убедителни доказателства за обоснованата необходимост от задържане в специализирания дом. Иска отмяна на решението. Ответникът директорът на Дирекция "Миграция", чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. Чорбаджийски, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение, след като прецени наведените касационни основания, данните по делото и обсъди становищата на страните, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София - град е образувано по жалба на Д. Алиджан, гражданин на Афганистан, против Заповед № 5364 з-1086/22.06.2020 г., издадена от Директор на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи /МВР/, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е продължено принудителното настаняване на жалбоподателя за срок не по-вече от 6 месеца, считано от 23.06.2020 г. Първоинстанционният съд е установил, а и по делото не е било спорно, че чужденецът Д. А. е влязъл в страната не по установения ред; няма адресна регистрация на нейната територия, разрешен срок за пребиваване в Република България. Лицето е без документ за самоличност. Съдът е посочил, че няма данни лицето да е подало молба за закрила по Закона за убежищата и бежанците. По делото не е било спорно, че на чужденеца е приложена принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата на Република България". С оглед организиране извеждането му от страната в изпълнение на принудителната мярка за срок до отпадане пречките за изпълнението, но не по-дълъг от 6 месеца, чужденецът е принудително настанен в СДВНЧ. С докладна записка компетентният орган е посочил, че лицето отказва да съдейства на органите за изпълнение на приложената мярка и отказва връщане в Афганистан. С оспорената пред АССГ заповед е продължен срокът за принудително настаняване в СДВНЧ, считано от 23.06.2020 г., но не по-късно от 23.12.2020 г. Органът е съобразил мотивите, изложени в предложението за продължаване на срока за принудително настаняване. Посочените в него релевантни обстоятелства не са оборени с надлежни доказателства от жалбоподателя в хода на съдебното производство. При така установеното от фактическа страна съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Приел е, че оспорената заповед е издадена и в съответствие с целта на закона - да се организира принудителното отвеждане на чужденеца до границата на Република България. Обосновал е извод, че чужденецът няма документ за самоличност, няма адресна регистрация в страната, няма средства за издръжка или лица, които да гарантират издръжката му. Тъй като чужденецът е влязъл незаконно на територията на страната и категорично отказва съдействие на органите за изпълнение на приложената ПАМ, органът е направил извод, че съществува опасност да се укрие и да осуети изпълнението на мярката. Поради това съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. Съответен на доказателствата по делото и закона е първоинстанционният извод, че мярката по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ има за цел да обезпечи изпълнението на мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. Фактическите констатации на органа обосновават извод, че има реална опасност чужденецът да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то, ако не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на принудителното отвеждане до границата на Република България. С оглед характера и предназначението, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. Задържането следва да се основава на обективна причина, което се дължи изключително на поведението на адресата на ПАМ. Целта, която преследва обезпечителната мярка, е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на наложената му ПАМ. В рамките на проверката за законосъобразност на оспорената заповед съдът съобразява изпълнени ли са обективните критерии на закона за издаване на административния акт, които включват и изложената от органа конкретна преценка за всеки отделен случай В случая, както правилно е приел съдът, чужденецът няма установен адрес на пребиваване в страната, няма средства за издръжка, нито лица, които да му осигурят такава. Поведението му, изразяващо категоричен отказ за съдействие за изпълнение на приложена ПАМ от национален компетентен орган, липсата на установено местонахождение в страната, както и на осигурени средства за издръжка, сочат на категоричен извод, че има голяма вероятност лицето да се укрие, поради което налагането на по-лека принудителна мярка би била неефективна. В допълнение следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства обосновано съдът е установил, че във връзка с писмо до Посолството на Ислямска република Афганистан с искане за съдействие и предприемане на действия по установяване на самоличността на Д. Алиджан и издаване на документ за пътуване, е получен отговор, с който Посолството заявява, че няма да издаде пасаван на чужденеца, тъй като същият не желае да се завърне в родината си доброволно. В тази връзка правилно е прието от съда, че когато лицето съзнава, че отказът му да се завърне би създал пречки пред издаването на документ за пътуване и връщането му в Афганистан, то тогава действията му следва да се тълкуват като отказ да съдейства на компетентните органи за изпълнение на наложената му принудителна административна мярка. От приложената по делото докладна записка peг. № 5364 р-14923/26.08.2020 г. е видно, че по време на съвместна среща между посланика на Ислямска република Афганистан и служители на дирекция "Миграция", афганистанските власти са поели ангажимент за възможност, лицата, чието производство за предоставяне на международна закрила е приключило на последна съдебна инстанция, да бъдат върнати в Афганистан. Предвид изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед за продължаване на принудителното настаняване на чужденеца е законосъобразна. При липсата на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид този изход на правния спор е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в поискания минимален размер, който на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ е в размер на 100 лева. Воден от горното, Върховният административен съд, Четвърто отделение