Решение № 119 от 18.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4522/2017 г.

Решение № 119 от 18.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4522/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1009/28.12.2018 г. по настоящето дело по жалби на В. С. Ч. и на Прокуратура на Република България (ПРБ) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-22 от 14.08.2017 г. по гр. д. № 2093/2016 г., с което ПРБ е осъдена да заплати на В. С. Ч. 21 500 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи платени адвокатски възнаграждения за защита срещу неоснователно обвинение, за което е оправдан с решение по КНД № 132/2015 г. на ВКС, заедно със сумата 700 лв – обезщетение за забава върху главницата от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г. и със законната лихва върху същата сума от 10.12.2015 г. до окончателното й изплащане и са отхвърлени исковете, предявени от В. С. Ч. против ПРБ за заплащане на сумата 8 219,19 лв - обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в разноски за пътуване, дневни пари и нощувка през периода 10.12.2010 г. – 03.04.2015 г. и сумата 300 лв – обезщетение за забава върху главницата от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г. със законната лихва върху главницата от 10.12.2015 г. до окончателното й изплащане. Обжалването е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплатен адвокатски хонорар, съдът да определи обезщетението в размер, който е по-малък от платеното в наказателния процес и по процесуалноправния въпрос допустимо ли е установяването на разходи за транспорт и нощувки от вещо лице въз основа на обичайни правила и нормативно установени средни разходи или от съда при условията на чл. 162 ГПК. Материалноправният въпрос е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК, ВКС. При предявен иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на имуществени вреди, състоящи се в разходи за плащане на адвокатско възнаграждение в наказателното производство, съдът може да определи обезщетението в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Тълкуването е задължително за всички съдилища в Република България, поради което различен отговор на въпроса в настоящето производство не може да бъде даден. По процесуалноправния въпрос има трайно установена практика от Върховния касационен съд, от която настоящият съдебен състав не намира основание да се отклони. Когато приеме, че искът е доказан по основание, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма доказателства за неговия размер. При доказан по основание иск съдът има две възможности: или да определи размера по своя преценка или да назначи експертиза. Кой от двата варианта да избере, съдът решава в зависимост от конкретиката по делото. В този смисъл е не само посоченото в определението за допускане на касационно обжалване решение № 75/05.04.2016 г. по гр. д. № 4880/2015 г., ІІІ г. о., но и решение № 164/20.05.2014 г. по гр. д. № 7672/2013 г., ІV г. о., решение № 55/07.04.2015 г. по гр. д. № 5169/2014 г., ІІІ г. о., решение № 195/29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г., ІV г. о., решение № 91/01.06.2015 г. по гр. д. № 5023/2014 г., ІІІ г. о. и цитираните в него. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е дал противоположно разрешение и на двата въпроса. Той е установил, че ищецът е претърпял имуществени вреди под формата на направени разходи за пътуване и нощувки, но е приел, че при липса на разходо-оправдателни документи размерът на претенцията за обезщетяването им не може да бъде доказан чрез експертиза, нито може да бъде определен от съда. Приел също, че при присъждане на обезщетение за вреди под формата на разходи за платено адвокатско възнаграждение в наказателния процес не може да определи по-малък размер на обезщетението от действително платеното. И двата извода са направени в нарушение на закона, поради което по отношение на въззивното решение са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 пр. 1 и 2 ГПК. Не се налага извършване на други съдопроизводствени действия и спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. По делото е установено, че на 04.11.2010 г. ищецът Ч. бил задържан за срок от 24 часа, а на 05.11.2010 г. му било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 252, ал. 2 НК (предвидено най-тежко наказание 10 години лишаване от свобода), чл. 253, ал. 3, т. 1 НК (предвидено най-тежко наказание 8 години лишаване от свобода) и чл. 213 а ал. 2 НК (предвидено най-тежко наказание 8 години лишаване от свобода). За защита срещу повдигнатите обвинения ищецът упълномощил адвокат Б. П. и му заплатил адвокатско възнаграждение в размер 5 000 лв. От 2011 г. досъдебното производство се извършвало на територията на [населено място], като ищецът заплатил за защита по него 1 000 лв на адвокат Н. Б., 10 000 лв на адвокат Е. М. и 500 лв на адвокати С. К. и Е. М.. На 11.06.2012 г. към обвиненията срещу ищеца било добавено и такова за ръководене на организирана престъпна група – чл. 321, ал. 3 НК (предвидено най-тежко наказание 15 години лишаване от свобода). По тези обвинения срещу него и срещу още две лица бил внесен обвинителен акт в СпНС и било образувано НОХД № 1972/2012 г. По делото били насрочени 29 съдебни заседания, от които подсъдимият Ч. не се е явил само в едно (това, което е проведено на 17.07.2013 г., отложено по негово искане). В последното съдебно заседание от 31.03.2014 г. съдът постановил присъда, с която оправдал изцяло всички подсъдими. По протест на прокуратурата срещу тази присъда е образувано НОХД № 186/2014 г. на СпАНС, по което било проведено едно съдебно заседание. С решение от 04.12.2014 г. апелативният съд потвърдил оправдателната присъда. Последвал нов протест на ПРБ, по който било образувано НОХД 132/2015 г. на Върховния касационен съд. За защита по това дело ищецът заплатил 5 000 лв на адвокат С. К.. След проведено едно открито съдебно заседание по делото, с окончателно решение от 03.04.2015 г. касационната инстанция потвърдила обжалвания акт на въззивния съд. За да организира защитата си по воденото срещу него наказателно производство в досъдебната и съдебната му фаза се наложило ищецът да пътува от [населено място], където живеел, до [населено място], където се провеждали процесуално-следствените действия и където се налагало да нощува. Пътуванията извършвал с личен автомобил. При тези фактически констатации от правна страна съдът приема, че предявените искове са доказани по основание. След като предприетата срещу ищеца наказателна репресия е приключила с пълното му оправдаване, всички разходи, които той е направил във връзка със защитата срещу нея, съставляват за него имуществени вреди. Отговорността на държавата да ги обезщети е ангажирана на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Извършването на разходите за адвокатска защита е установено с писмени доказателства и от показанията на разпитаните по делото свидетели П., К. и М., а разходите за пътувания и нощувка са доказани от приложените по наказателното дело протоколи за извършени с участието на В. Ч. следствени действия и протоколите за проведените съдебни заседания, също и от показанията на посочените свидетели. Доказателства за други разходи във връзка с наказателното преследване срещу ищеца няма, поради което претенцията му за т. нар. в исковата молба "дневни" пари е неоснователна. Досежно размера на исковите претенции съдът съобразява следното. Искането на ПРБ съдът да присъди като обезщетение за имуществени вреди по-малко от сумите, които ищецът е разходвал за плащане на възнаграждение на процесуалните му представители в наказателното производство, е частично основателно. Както е прието в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК, ВКС, когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. В конкретния случай при първоначално повдигнатите обвинения срещу ищеца той е заплатил 5 000 лв на адвокат П., без да може да бъде упрекнат, че не е положил дължимата грижа. Обвинението е било за три престъпления, при условията на усложнена престъпна дейност (множество отделни деяния и съучастие), ищецът е бил задържан под стража и ангажирането на специалист по организирането на защитата е предполагало подходящо заплащане на неговия труд. Обстоятелството, че адвокатът впоследствие се е отказал от защитата и се е наложило упълномощаването на други защитници, не може да бъде отнесено във вина на ищеца. То се дължи на действията на ПРБ, чиито ръководители са наредили предварителното производство да се води в С., вместо в Бургас. Това не е било предвидимо нито за адвокат П., нито за ищеца и затова адвокатът правомерно е могъл да откаже защитата, още повече поради невъзможността за пълноценното й осъществяване от дистанция и целесъобразността тя да бъде поета от адвокати от С.. Неоснователно също така ПРБ поддържа, че не може да бъде ангажирана отговорността на държавата за възнаграждението, платено на повече от един адвокат. НПК не съдържа ограничение на броя защитници, които обвиненото лице може да упълномощи. Когато то е положило дължимата грижа, всички разходи за защитниците му съставляват причинени от наказателното производство имуществени вреди. На плоскостта на логиката, въз основа на която е дадено задължителното тълкуване в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК, ВКС, държавата няма да отговаря за тези вреди, възникнали от неоправданото заплащане на възнаграждение на повече от един адвокат - когато видът и тежестта на обвинението, интензитетът на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд по защитата не налагат упълномощаването на повече от един защитник. Случаят обаче не е такъв, защото ищецът е бил обвинен в извършване на различни престъпления, при съучастие, при необходимост от сериозен анализ на доказателствата и участие в множество процесуално-следствени действия. Самият брой на проведените съдебни заседания пред първоинстанционния съд и честотата на тяхното насрочване не само не изключва, напротив, налага по необходимост упълномощаването на повече от един защитник – за да се избегне неоправданото отлагане на производството в случай на заетост на защитника, ако той е само един. В конкретния случай е положена дължимата грижа, тъй като основният защитник е един – адвокат М., комуто е платено най-голямото възнаграждение (10 000 лв), а за адвокати Б. и К. възнаграждението е значително по-малко (общо 1 500 лв). Затова платеното от ищеца възнаграждение общо в размер 11 500 лв за досъдебното производство и производството пред първата и втората инстанция е извършено при полагане на дължимата грижа. Тази грижа не е положена при уговарянето на адвокатското възнаграждение на адвокат К. за касационното производство. Сумата 5 000 лв не съответства на усилията, които това производство изисква от адвоката за осъществяване на защитата. Пред касационния съд не се извършват процесуално-следствени действия. Подсъдимият вече е бил оправдан на две инстанции. Адвокатът, който го е представлявал пред ВКС, е участвал в наказателното производство още преди внасяне на обвинителния акт в съда. От него не се е изисквало да проучва делото. Единственото, което е следвало да направи, е да вземе становище по подадения срещу въззивното решение протест пред касационния съд. Затова ищецът е могъл да договори по-малък размер на адвокатското възнаграждение от платената от него сума. Съдът намира, че в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение е само платеното възнаграждение до размер 2 500 лв, а платеното в повече е при неполагане на дължимата грижа от ищеца и следва да остане в негова тежест. Неоснователно ищецът поддържа, че ПРБ не е правила възражение "за намаляване поради прекомерност" на платените от него адвокатски възнаграждения, а само е оспорвала извършването им. В отговора срещу исковата молба представителят на ПРБ изрично е посочил, че "... По отношение на адвокатски хонорар в размер 5000 лева на адвокат С. К. за процесуално представителство и защита пред ВКС... уговореният хонорар е прекомерен" (л. 145 по гр. д. № 8248/2015 г. на Бургаски районен съд). С това възражението е направено, а квалифицирането му като искане за определяне на по-малко обезщетение за вреди от платеното възнаграждение в наказателното производство поради липса на причинна връзка е задължение на съда. По отношение на претенцията за заплащане на разходи за пътуване и нощувки ищецът не е ангажирал никакви доказателства за нейния размер. Но искът е доказан по основание и не може да бъде отхвърлен. Както е прието в отговора на въпроса, по който касационната жалба на ищеца е допусната до разглеждане по същество, в този случай е допустимо съдът да определи размера на претенцията по свое усмотрение или като вземе предвид заключението на вещо лице. Пред първоинстанционния съд е прието заключение на съдебно – икономическа експертиза, което не е оспорено от страните и според което разходите на ищеца във връзка с провеждането на наказателното производство извън мястото, където живее, възлизат на 8 219, 19 лв. В тази сума обаче е включен и разходът, определен като "дневни пари" – 1 080 лв, какъвто не е доказан по делото. Затова претенцията е основателна до размер 7 139, 19 лв, а за разликата следва да бъде отхвърлена. В рекапитулация исковете са основателни до размер 19 000 лв, платени от ищеца за защита в наказателното производство по незаконното обвинение срещу него и до размер 7 139, 19 лв за извършени пътувания и нощувки. Върху тези суми се дължи законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното им изплащане, която до датата на исковата молба възлиза съответно на 1 262, 05 лв и 500, 54 лв. Обезщетението за забава до датата на исковата молба ищецът е претендирал в по-малък размер – съответно от 700 лв и 300 лв и само толкова може да му бъде присъдено. За отговорността за разноските по делото следва да намери приложение разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-22 от 14.08.2017 г. по гр. д. № 2093/2016 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, [населено място], [улица], да заплати на В. С. Ч., Е. [ЕГН], [населено място], [жк][жилищен адрес] 19 000 лв (деветнадесет хиляди лева) - обезщетение за имуществени вреди, съставляващи платени адвокатски възнаграждения за защита срещу неоснователно обвинение, за което е оправдан с решение по НОХД № 132/2015 г. на ВКС, законната лихва върху тази сума от 11.12.2015 г. до окончателното й заплащане, както и сумата 700 лв (седемстотин лева) обезщетение за забава за период от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата над уважения до пълния предявен размер от 21 500 лв. ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, [населено място], [улица], да заплати на В. С. Ч., Е. [ЕГН], [населено място], [жилищен адрес] сумата 7 139, 19 лв (седем хиляди сто тридесет и девет лева, деветнадесет стотинки) - обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в разноски за пътуване между С. и Б. и нощуване в [населено място] през периода 10.12.2010 г. – 03.04.2015 г., законната лихва върху тази сума от 11.12.2015 г. до окончателното й заплащане, както и сумата 300 лв (триста лева) - обезщетение за забава от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата над уважения до пълния предявен размер от 8 219, 19 лв. ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, [населено място], [улица], да заплати на В. С. Ч., Е. [ЕГН], [населено място], [жилищен адрес] 195 лв (сто деветдесет и пет лева) разноски за производството в трите инстанции. Решението не подлежи на обжалване.