Решение № 8655 от 10.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11326/2024 г.

Производството е по реда на чл. 237 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане с правно основание чл. 239, т. 6 от АПК, подадено от Б. К. Т., чрез пълномощника адв. Кашъмов, за отмяна на влязло в сила решение на Върховния административен съд 1532/11.02.2015г., постановено по адм. дело 5112 по описа на съда за 2014 г. Към искането за отмяна е приложено решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановено по дело Б. Т. срещу България", с което е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Ответникът главният директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията при Министерство на правосъдието, представляван от юрк. Василева оспорва искането за отмяна като неоснователно. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира искането за отмяна на влязлото в сила решение за процесуално допустимо, като подадено от надлежна страна и в законоустановения срок. По същество искането е неоснователно. Производството по адм. дело 5112/2014г. по описа на Върховния административен е образувано по касационна жалба на Б. К. Т. срещу решение 1053/24.02.2014г., постановено по адм. д. 9360/2013г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на Т. против Заповед 1-2255/18.03.2013г. на временно назначения на длъжност (ВНД) главен директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН) при Министерство на правосъдието (МП), с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 7, б. д във вр. с чл. 179, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) (отм.) е прекратено служебното правоотношение с жалбоподателя. С постановеното по делото решение от Върховния административен съд (предмет на настоящото искане за отмяна), обжалваното решение 1053/24.02.2014г., постановено по адм. д. 9360/2013г. на Административен съд София-град (АССГ), е потвърдено. Тричленният състав на Върховния административен съд, пето отделение преценява като правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения административен акт. Посочва, че заповедта е издадена от компетентния съгласно чл. 13, ал. 2, т. 4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), при спазване на формалните изисквания по чл. 269, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗМВР (ППЗМВР) (отм.). Произнасянето на административния акт е по инициатива на органа по назначаване след извършено проучване във връзка с участие на полицай Б. К. Т. в конкурсна процедура за длъжността сътрудник по охрана І-ІІ степен в Областно звено Охрана-Ловеч към Главна дирекция Охрана , в рамките на което е констатирано, че с влязло в сила решение на 20.10.2004 г. Б. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 от Нказателния кодекс (НК) и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено админиситративно наказание глоба. При тези данни касационният състав на ВАС приема за законосъобразни изводите на административния съд, че спрямо служителя са осъществени материалноправните предпоставки на чл. 245, ал. 1, т. 7, б. д от ЗМВР (отм.), съгласно който текст служебното правоотношение на държавния служител се прекратява при наличие на обстоятелства по чл. 179, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, едно от които е държавният служител да е освободен от наказателна отговорност за извършено умишлено престъпление от общ характер с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. В заключение тричленният състав на ВАС споделя изводите на решаващия съд за спазена административна процедура и за законосъобразност на оспорената заповед, които се подкрепят напълно и от представените по делото писмени доказателства-справки за съдимост с рег. 977 от 14.08.2012г. и 1015 от 23.08.2012г., установяващи наличието на влязло в сила решение на Районен съд-Плевен, с което Т. е признат за виновен в извършване на умишлено престъпление от общ характер и е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Съгласно разпоредбата на чл. 239, т. 6 АПК, влезлият в сила съдебен акт подлежи на отмяна, когато с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) (Съда) е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Разпоредбата визира не установено нарушение на Конвенцията изобщо, а нарушение по отношение на конкретния правен субект, страна в проведеното съдебно производство, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска. Необходимо е нарушението да е свързано с конкретното съдебно производство, по което е постановен актът, чиято отмяна се иска, това нарушение да е допуснато по отношение на лицето, което иска отмяната на влезлия в сила съдебен акт, както и отмяната да е необходима, за да се отстранят последиците от нарушението. В случая тези изисквания не са налице. Видно от представеното по делото решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по отношение на Б. Т. е прието, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по жалбата му относно продължаващото съхраняване и евентуално разкриване на данните за заместващото административно наказание на жалбоподателя. Б. Т. сезира Европейския съд по правата на човека през 2015 г. с оплаквания по чл. 8 от Конвенцията от съхраняването на данни, свързани със заместващото му административно наказание, и от действителното и потенциално разкриване на тези данни след изтичане на срока за съхранение, предвиден в националните правни норми. Разпоредбата на чл. 8 от Конвенцията гласи: 1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. 2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Жалбоподателят изчерпва вътрешноправните средства за защита като през 2012г. сезира Комисия за защита на личните данни (КЗЛД) (Комисията) с оплаквания за незаконно обработване на личните му данни от Министерство на правосъдието, тъй като Троянският районен съд съхранява бюлетина за неговото наказание след изтичане на законовопредвидените срокове за това. Комисията уважава жалбата на жалбоподателя, като приема, че съхраняването на въпросните данни след изтичането на съответния срок е незаконосъобразно и налага глоба на Троянския районен съд. Районният съд обжалва решението на КЗЛД пред Административен съд София-град, като междувременно Т. оттегля жалбата си до Комисията. Административен съд София-град (АССГ) постановява решение 7373 от 26.11.2013г. по адм. д. 7597/2013г., с което обявява решението на КЗЛД за нищожно поради изгубване на компетентност да се произнася след десезирането й от жалбоподателя. Решението на административния съд е обжалвано от КЗЛД пред Върховния административен съд (ВАС), който с решение 14179 от 27.11.2014г., постановено по адм. д. 2069/2014г. потвърждава първоинстанционния съдебен акт. В решението си ВАС посочва, че неправилно е приетото от КЗЛД относно незаконосъобразното обработване на личните данни на Т. във връзка с издадените справки за съдимост, както и че неправилно административният съд приема нищожност на обжалваното административно решение, но в заключение посочва, че последиците и на отмяната като незаконосъобразно и на обявяването за нищожно на решението на КЗЛД са идентични, поради което потвърждава съдебния акт. В т. 81 от решението на ЕСПЧ е посочен обхвата на жалбата на Т., като е посочено, че жалбоподателят се обръща към Съда през 2015 г. след като данните за заместващото му административно наказание действително са разкрити. Съдът приема, че твърдяното от жалбоподателя продължаващо запазване на данните е в обхвата на делото, което отнася до ЕСПЧ при упражняване на правото си на индивидуална жалба. В т. 89 от решението Съдът посочва, че производството, в което жалбоподателят оспорва уволнението си, не е било средство за защита по отношение на запазването и разкриването на данни, довели до това уволнение, и не може да бъде взето предвид при оценката на изчерпването на средствата или спазването на шестмесечния срок по отношение на оплакването на жалбоподателя относно това запазване и разкриване на данни. В т. 98 от решението Съдът посочва, че не се интересува дали жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва на нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на уволнението си от работа, тъй като не се е оплакал пред ЕСПЧ от това уволнение. В същата точка Съдът приема, че не е компетентен да се занимава с уволнението на жалбоподателя и съответно да разгледа дали все още той може да претендира, че е жертва по отношение на това. С оглед на изложеното, настоящият петчленен състав на ВАС, Втора колегия намира, че не са налице предпоставките на чл. 239, т. 6 от АПК за отмяна на влязлото в сила решение 1532/11.02.2015г. по адм. д. 5112/2014г. на Върховния административен съд. Както е посочено по-горе, разпоредбата на чл. 239, т. 6 от АПК визира не установено нарушение на Конвенцията изобщо, а нарушение по отношение на конкретния правен субект, страна в проведеното съдебно производство, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска. Следователно необходимо е нарушението да е свързано с конкретното съдебно производство, което изискване в случая не е налице. Изрично в решението си ЕСПЧ в т. 98 изключва обсъждането на въпроса с уволнението на жалбоподателя като приема, че не е компетентен да се произнася по този въпрос, тъй като обхватът на делото пред Съда се определя от изложеното в жалбата на жалбоподателя, което в случая се отнася до оплакването за продължаващото запазване и евентуално разкриване на данните на Т. за заместващото му административно наказание. Следователно постановеното решение на ЕСПЧ е с предмет установяване на нарушение по така предявената жалба от засегнатото лице и е противопоставимо само на страните по конкретното дело - жалбоподателя и държавата, срещу която е подадена жалбата. В тази връзка следва да се има предвид също така, че решението на ЕСПЧ, постановено в производството по чл. 34 от Конвенцията, не важи спрямо всички, а само между страните по конкретното дело, по отношение и на които се ползва със сила на присъдено нещо. След като делото, постановено в производство по оспорване на уволнението не е предмет на жалбата на Т. пред ЕСПЧ и на установяване на нарушение на Конвенцията, искането за отмяната му се явява неоснователно и следва да се отхвърли. По изложените съображения следва да бъде постановено решение, с което искането на Б. К. Т. за отмяна на решение 1532/11.02.2015г., постановено по адм. дело 5112 по описа на Върховния административен съд за 2014 г. като неоснователно следва да се отхвърли. С оглед изхода на делото на ответната страна- главния директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията , следва да бъдат присъдени разноски по делото в размер на 230 (двеста и тридесет) лева от които 200 (двеста) лева юрисконсултско възнаграждение и 30 (тридесет) лева държавна такса за производството. Воден от горното, ВАС, петчленен състав на Втора колегия