Решение № 2259 от 12.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12617/2018 г.

Решение № 2259 от 12.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12617/2018 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Павлов срещу Решение № 3554 от 29.05.2018 г., постановено по адм. дело № 3555/2017 г. от Административен съд София-град с доводи за неправилност. Иска се отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответната страна – Столична община, чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба с доводи за нейната неоснователност. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: Пред решаващия съд е предявен иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с който Т. Павлов претендира да бъде осъдена Столична община (СО да му заплати обезщетение за нанесени му неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., понесени вследствие незаконосъобразни действия - изразяващи се в налагането на пет запора, съответно върху жилище, лек автомобил, две банкови сметки и ниви, без той да бъде информиран, че такива ще бъдат предприети, и незаконосъобразни бездействия, изразяващи се в нежеланието на СО да намери най-икономичния вариант за събиране на дължимата сума от 100 лв., която е осъден да заплати на СО по силата на съдебно решение, която сума представлява разноски за юрисконсултско възнаграждение по проведените граждански дела. Счита, че са нарушени административни разпоредби, задължаващи администрацията да бъде почтена, разумна, икономична, предвидима и добросъвестна. Твърди, че вредите са претърпени в периода от 25.08.2016 г. до 07.04.2017 г. и се изразяват в трайни морални болки и страдания, отвращение и погнуса, срам, страх, стрес от незаконосъобразните действия и бездействия на СО. Прави искане и за обявяване на нищожност на действията на СО по налагане на запорите, поради противоречие с целта и злоупотреба със закона. С обжалваното решение съдът е отхвърлил така предявения иск, като неоснователен и недоказан, като е приел, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест. и не е установил наличието на комулативно изискуемите предпоставки на приложимата правна норма за реализиране на отговорността на държавата. Решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено при следните съображения: Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото и е събрал относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил е същите в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните, но не е приложил правилно материалния закон. Ищецът не оспорва фактите, установени от решаващия съд – нито оспорва задължението си от 100 лв., представляващо присъдените по гр. дело № 35250/2012 г. по описа на СРС и по гр. дело № 12885/2014 г. по описа на СГС разноски в полза на Столична община, нито факта, че пред ЧСИ е образувано изпълнително дело за дължимата сума. Ищецът счита, че действията на администрацията на СО са непропорционални по смисъла на чл. 6, ал. 1; засягат негови права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която изпълнителният лист е издаден (ал. 2); предприети са мерки, които са ненужно жестоки и не оправдават целта на закона. За да се реализира обаче безвиновната отговорност на държавата на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, ищецът следва да докаже по безспорен и категоричен начин, с допустимите по АПК и ГПК доказателства, комулативното наличие на следните предпоставки: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие; 2. постановен или извършено/неизвършено при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. от орган или длъжностно лице на ответника; 4. да са отменени по съответния ред; 5. от тях да е настъпила вреда и 6. тази вреда да е в пряка и непосредствена причинна връзка с постановения незаконосъобразен акт, действието или бездействието. При липса на който и да било от посочените елементи отговорността на държавата, респ. общината в случая, не може да се реализира по реда на специалния закон – ЗОДОВ. Доказателствената тежест е на ищеца. В случая изложените в исковата молба обстоятелства водят до извода, че безвиновната отговорност на държавата не може да бъде ангажирана поради следното: Задължението от 100 лв., представлява разноски в производството по граждански процес. Отговорността за разноските по делото е обективна, безвиновна отговорност, а не е отговорност за вреди, тъй като може да се реализира само в рамките на висящ съдебен процес, не и отделно от него. Това е правото на едната страна да поиска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото, като фактическият състав на тази отговорност изисква да е налице неоснователно предизвикан правен спор; разноски, причинени по повод на този спор и водене на делото; съдебно решение в полза на претендиращият разноските. Решаващият съд преценява дали тези обстоятелства са налице и се произнася по искането с мотивиран акт. След влизане в сила на съдебното решение, то подлежи на принудително изпълнение, съгласно чл. 404, т. 1 ГПК, поради което решаващият съд, по молба на заинтересованата страна издава изпълнителен лист за сумата, предмет на осъдителния акт. Съгласно чл. 426, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдебният изпълнител (частен или държавен) пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна въз основа на така издадения изпълнителен лист, като в молбата си взискателят следва да посочи начинът/начините (има право да посочи няколко) на изпълнението. Първото действие на съдебния изпълнител, след образуването на изпълнителното дело, е да покани длъжника, в случая Т. Павлов, да изпълни доброволно задължението си в двуседмичен срок – чл. 428, ал. 1 ГПК, като впоследствие следва стъпките, очертани от законодателя в част пета на ГПК. Очертаната правна уредба води до извода, че в конкретния казус, в правоотношението, възникнало по повод успешно проведено гражданско дело, Столична община и нейните длъжностни лица действат не като административен орган, а като равнопоставен правен субект. Действията по сезиране на ЧСИ не са незаконосъобразни, а са предприети в изпълнение на законоустановени права по приложимия процесуален закон - ГПК. Частният съдебен изпълнител също не действа като административен орган. На него законодателят е възложил събирането и на публични държавни вземания (чл. 2, ал. 2 ЗЧСИ), но това не го прави държавен или административен орган. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител е независим при изпълнение на своите функции и се подчинява само на закона. Предвид противоречивата практика на съдилищата, с т. 5 на Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г., постановено по ТД № 2/2014 г. от Общото събрание на съдиите от ВКС и ВАС по въпроса: "... На кой съд са подсъдни делата по искове за вреди, произтичащи от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на съдебните изпълнители" изрично е прието, че: "... компетентни да разрешат тези спорове са винаги общите съдилища по реда на ЗЗД, тъй като съдебните изпълнители са органи на изпълнителния процес, които посредством държавна принуда осъществяват специфична процесуална дейност, която не е правосъдна. Давайки дължима защита на накърнено право, те изпълняват функции на правозащитен орган - трето лице между и над срещуположните страни по принудителното изпълнение. ". По така изложените съображения вредите, произтекли за ищеца от действията на СО и нейните служители по сезирането на ЧСИ и действията на ЧСИ във връзка с образуваното изпълнително дело, не могат да бъдат обезщетени по реда на специалния закон ЗОДОВ, ангажиращ безвиновната отговорност на държавата и общините, а административният съд не е компетентен да разреши повдигнатия спор. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, трето отделение