Решение № 2452 от 17.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9801/2018 г.

Решение № 2452 от 17.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9801/2018 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на В. Рузманов, чрез адв. Динкова, срещу решение № 338 от 30.05.2018 г. по адм. д. № 957/2016 г. на Административен съд - Пазарджик, с което е отхвърлена исковата молба за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лв., причинени вследствие незаконосъобразен административен акт за периода 18.08.2014 г. до 18.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното му изплащане. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и поради необоснованост и затова следва да бъде отменено със законните последици. Претендира разноски. Производството по предявения иск е оставено без разглеждане с Решение № 220/03.05.2017 г. на Административен съд - Пазарджик като процесуално недопустимо. Решението в тази му част е отменено от ВАС с Решение № 3540/20.03.2018 г., постановено по адм. д. № 7847/2017 г. по описа на ВАС – Трето отделение, като делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия в тази му част. С решение № 338 от 30.05.2018 г. по адм. д. № 957/2016 г. на Административен съд – Пазарджик е отхвърлена исковата претенция. Ответникът - Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" гр. София чрез процесуалния си представител оспорва касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери оспореното решение при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на В. Рузманов срещу Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението", с която е предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, ведно със съответната лихва, произтичащи от Заповед № 1006/12.08.2014 г. на директора на Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" (ГДПБЗН) за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение", отменена с влязло в сила Решение № 655/18.12.2014 г., постановено по адм. д. № 895/2014 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, което е оставено в сила с Решение № 3465/28.03.2016 г., постановено по адм. д. № 3057/2015 г. по описа на ВАС – Пето отделение. Административният съд, след като е установил отмяната с влязло в сила съдебно решение на незаконосъобразния акт за наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване служебното правоотношение и разпит на свидетели, е приел, че не са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди – отменен от съда незаконосъобразен административен акт и настъпили неимуществени вреди - негативно състояние на психиката на ищеца, тъй като разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР е специална по отношение тази на чл. 1 от ЗОДОВ, която намира приложение във всички останали случаи на издадени административни актове, извън тези, които касаят статута на държавните служители. Когато претенцията за вреди се основава на издаден от орган по назначаване на държавен служител незаконосъобразен административен акт, с който е прекратено служебно правоотношение, приложима е нормата на чл. 237, ал. 1 от специалния ЗМВР. Съобразно тези обстоятелства съдът е отхвърлил иска за обезщетение в размер на 3000 лева, заедно със законната лихва за забава. Решението е правилно. Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции, решението му не противоречи на материалния закон. Законът за Министерството на вътрешните работи е специален по отношение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, поради което имуществената отговорност на ответника не е пълна, а е ограничена до шест брутни месечни заплати. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени и неимуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът е съобразил нормата на чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, според която особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Държавната служба е свързана с функционирането на държавата и правоотношението на държавния служител, респективно неговото възникване, развитие и прекратяване, се характеризира с особености, които изключват прилагането на правните разпоредби от общ характер. Щом специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица без оглед на техния статут. Съгласно чл. 237, ал. 1 ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Законът използва общият термин "обезщетение", от което не може да се направи извод, че се касае само за обезщетение имуществени вреди. Като специален закон ЗМВР определя друг праг на отговорността, различен от чл. 4 ЗОДОВ и от чл. 52 ЗЗД. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР. Работникът или служителят може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ, доколкото вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в специалните закони възможност за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение от страна на работодателя/органа по назначаване. При прекратяване на служебното правоотношение, органът по назначаването осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно прекратяване на служебното правоотношение, а когато това потестативно право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в разпоредбата на чл. 237 ЗМВР. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Аглика Адамова: Считам, че решението е неправилно. Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР действително е специална по отношение на чл. 1 ЗОДОВ, но не ограничава и не изключва възможността да се търсят имуществени вреди над предвидените в специалния закон, както и неимуществени вреди, каквито изобщо не са предвидени в специалния закон. Вярно е, че във всички нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи ограничено по размер обезщетение за ограничен период от време. Това е така нареченото обезщетение за принудителна безработица и то покрива оставането на служителя без работа и доходи за посочения в закона период. Житейски възможно е обаче от уволнението да бъдат причинени както други имуществени, така и неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. Отговорността на държавата по посочения текст е с принципно широк обхват и не може да бъде ограничавана. В сферата на административните правоотношения тя е аналог на отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, като освен това тя е и винаги обективна, тъй като по определение изключва изследване на субективния елемент вина. Преобладаващата съдебната практика, както на ВКС по приложение на сходната норма на чл. 225 КТ, така и на ВАС по приложение посочените по-горе норми, не отричат правото на работника или служителя да претендира вреди и в по-голям размер, на общо основание / чл. 49 ЗЗД или съответно чл. 1 ЗОДОВ/, стига те да бъдат доказани. За получаване на предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР обезщетение е достатъчно да бъде доказано незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение и оставане на лицето без работа или преминаването му на по-ниско платена работа. За получаване на обезщетение извън предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР, включително за неимуществени вреди, е необходимо доказване на всички елементи от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ – противоправно поведение на администрацията, вреда и причинна връзка между двете Административният съд не е формирал мотиви относно настъпването на неимуществените вреди и размера на обезщетението за тях, във връзка със събраните доказателства. Това налага отмяна на решението и връщане на делото за ново произнасяне. Съдия: /Аглика Адамова/