Решение № 235 от 1.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6250/2007 г.

Решение № 235 от 1.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6250/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Ф. И. Х., К. Е. Х. и Е. Е. Х. срещу решение № 191 от 13.07.2007 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 125 от 2007 г., с което е отменено решение № 264 от 08.01.2007 г. по гр. д. № 275 от 2005 г. на Д. районен съд и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от Д. лесничейство - гр. Доспат срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху 40 дка иглолистни гори, представляващи съгласно скица № 198 от 20.05.2001 г. и таксационна характеристика имот № 2* при граници: имот № 2* и землищна граница. Касаторите твърдят, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и б. "в" от ГПК (отм.). На първо място, решението било недопустимо, като постановено по нередовна искова молба - погрешно заведена от Д. лесничейство - гр. Доспат, представлявано от директора, чието ЕГН било изписано неправилно. Твърдението в исковата молба било, че имотът бил държавна собственост, а съгласно чл. 18, ал. 4 от ГПК (отм.) по такива дела държавата се представлявала от Министъра на р. р. и благоустройството, а не от Министъра на земеделието и горите. Тоест, Д. лесничейство - гр. Д. не било активно процесуалноправно легитимирано да води дела за държавни имоти. Освен това, исковата молба била нередовна на още три основания - неправилно бил посочен адреса на ответниците, неправилно била посочена цената на иска, като не било съобразено, че цената на иска с правно основание чл. 108 от ЗС е равна на 1/4 от данъчната оценка на претендирания имот, а ако няма такава - на 1/4 от пазарната оценка на имота и погрешно бил описан претендирания имот като имот пл. № 2* в м. "Н", вместо имот № 2* в м. "П", за който се е произнесъл въззивния съд. На второ място се твърди, че решението било неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въпреки, че съдът посочил в решението си, че е взел предвид доводите на жалбоподателя, контролиращата страна, заинтересованата страна и въззиваемите и е преценил всички събрани по делото доказателства, според процесуалния представител на касаторите това не било направено обективно. Съдът необосновано дал вяра само на доводите на процесуалните представители на ищеца, на контролиращата и заинтересованата страна, а игнорирал доводите на ответниците-касатори в настоящото производство. Въобще не било обсъдено представеното по делото решение от 22.11.1951 г., постановено по гр. д. № 104 от 1951 г. по описа на О. съд - гр. Д., което на основание чл. 220, ал. 1 от ГПК (отм.) било задължително. В решението на въззивния съд било отделено ненужно голямо място на разясняване характера на производството по чл. 14, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ, което не било нужно, а същевременно имало само половин страница мотиви по съществото на спора, които мотиви ненужно били повторени на стр. 7 от решението. Ищецът по делото, чиято била доказателствената тежест, не доказал по какъв начин той, респ.държавата, са придобили правото на собственост върху процесните гори, което било достатъчно за отхвърляне на иска. Ако се приемело становището, че държавата била собственост на гората до възстановяването й на наследодателя на касаторите, то в момента държавата е изгубила това право на собственост по смисъла на чл. 99 от ЗС, поради придобиването му от другиго. Правилно било прието от районния съд, че решението за възстановяване на собствеността на наследниците на касаторите не е атакувано по съответния ред и се е превърнало в стабилен административен акт. При това положение неправилно въззивния съд бил приел, че нямало пречка разглеждащия гражданско-правния спор съд да не зачете този административен акт, след като осъществи косвен съдебен контрол върху неговата действителност и материална законосъобразност. Тъй като възстановяването на собствеността е станало с административен акт на един държавен орган, другите държавни органи били длъжни да зачетат този административен акт. Освен това, ищецът не доказал, че към настоящия момент касаторите, които живеели в чужбина, владеят процесната гора лично или чрез другиго. Ответникът Д. лесничейство - гр. Д. г. с. - гр. Д. оспорва жалбата като неоснователна. МРРБ чрез пълномощника си О. управител на С. също оспорва жалбата. Д. а. по г. към МС, правоприемник по настоящото дело на МЗГ, не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, прие следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани страни /ответниците по делото/, в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК /отм./ и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: За да постанови решението си за уважаване на предявения от Д. лесничейство - гр. Доспат срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 от ЗС за процесните гори, въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол върху административния акт, легитимиращ ответниците като собственици на процесните гори /решение на ПК - гр. Д. № 213 от 10.05.2001 г. за възстановяване на собствеността на наследодателя на ответниците/, при което е приел за установено, че това решение е материално незаконосъобразно: поради нарушение на чл. 14, ал. 5 от ЗВСВГЗГФ, според която възстановяването на собствеността върху гори, за които заявителите нямат писмени доказателства за собственост, става в границите на частните гори и земи за територията на съответното землище, определени с П. на М. на земеделието и държавните имоти по чл. 20 от Закона за горите, или други налични документи, или картен материал, като в случая нямало определени по съответния ред граници на частните гори в землището на Д., нито имало други налични документи или картен материал, от които да може да се направи извод, че в това землище е имало частни гори. Освен това, съдът е приел, че възстановяването на собствеността било извършено само на база декларациите на заявителите, без анкетната комисия да събере доказателства, дали изгубването или унищожаването на документите е станало не по вина на лицата, поискали реституцията и без да извърши справка в Окръжния държавен архив в гр. С. относно наличието на емлячни регистри или други доказателства за собственост. Прието е и, че решението на поземлената комисия, макар и постановено от държавен орган, не обвързва ищеца Д. лесничейство - гр. Д., тъй като ищецът не е имал процесуална възможност да атакува това решение в административното производство пред ПК. Въпреки това, следвало да се има предвид, че решението на О. комисия за извършване на анкета било оспорено от Д. лесничейство - гр. Доспат чрез възражение и особено мнение. Относно владението върху имота съдът е приел, че ответниците владеят процесните гори без основание, въпреки че живеят в чужбина, тъй като въз основа на решението на ПК - гр. Доспат са били въведени във владение на тези гори. Това решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касаторите за недопустимост на решението. Погрешно записания в исковата молба ЕГН на директора, представляващ ищеца Д. лесничейство - гр. Доспат, не прави исковата молба нередовна, тъй като чл. 98 от ГПК (отм.) не изисква посочването на ЕГН на представляващия юридическото лице /когато искът се предявява от юридическо лице, както е в настоящия случай, в исковата молба следва да бъде вписано само името на това ЮЛ и неговото седалище и адрес на управление, но не и ЕГН на представляващия го/. Посочването на неверни адреси на ответниците по делото действително е нередовност на исковата молба, която обаче е отстранена впоследствие след установяване, че ответниците нямат известен адрес в страната и чрез призоваването им с Д. вестник. Погрешното посочване на цената на иска също не прави исковата молба нередовна - такава нередовност би била налице, само ако в исковата молба въобще не е била посочена цената на иска. Посочването в исковата молба на грешна цена на иска в случая е и без правно значение, тъй като в исковата молба цената на иска се посочва с цел съдът да може да определи дължимата държавна такса по предявения иск, а в случая по делото е представено удостоверение № 1* от 10.09.2005 г. на ДЛ Д., от което при необходимост е можела да се определи дължимата държавна такса. Неоснователен е и доводът на касаторите за недопустимост на решението, поради това че съдът се е произнесъл за имот, за който не бил предявен иск. В исковата молба имотът, за който се претендира е описан като иглолистна гора в землището на Д. с площ от 40 дка, представляваща имот № 2* в м. "Н" при граници: имот № 2* залесена територия на ДЛ Д., която е възстановена на наследниците на А. М. Б. с решение на ПК - гр. Доспат по заявление № 213 от 14.10.1999 г. От решение № 213 от 10.05.2001 г. на ПК - гр. Доспат, постановено по това заявление, е видно, че на наследниците на А. М. Б. е възстановена собствеността върху имот № 2* с площ 40 дка в м. "П" в землището на Д. с граници имот № 2* залесена територия на ДЛ Д. С оглед на това въззивният съд правилно е определил, че предмет на иска е гората, която е възстановена на наследниците на А. М. Б. с решение № 213 от 10.05.2001 г. на ПК - гр. Доспат, постановено по заявление № 213 от 14.10.1999 г., като е приел, че в исковата молба е допусната техническа грешка по отношение № на имота /записан е № 2* вместо действителния номер № 220044/. Неоснователен е и касационния довод за недопустимост на постановеното решение поради това, че ищецът Д. лесничейство - гр. Д. г. с. - гр. Доспат/ не било активно процесуалноправно легитимирано да предяви иск за собственост за държавна гора. Безспорно процесната гора е в землището на Д. и ако се установи, че е държавна, е сред г., които са били предоставени за управление от държавата на Д. лесничейство - гр. Д. С. чл. 24 от Закона за горите, в редакцията му към датата на предявяване на иска, държавните лесничейства осъществяват управлението на държавния горски фонд в определения им район. Поради това и тъй като предявяването на иск за собственост е действие на обикновено управление на вещта, Д. лесничейство - гр. Доспат е било процесуалноправно легитимиран ищец по настоящото дело. Действително, след изменението на чл. 24 от ЗГ с ДВ бр. 64 от 07.08.2007 г. лесничействата само стопанисват държавния горски фонд, а управлението и упражняването на правата на държавата върху този държавен горски фонд съгласно чл. 20 от ЗГ и новия чл. 24в, ал. 1, т. 2 от ЗГ е предоставено на Д. а. по горите. Решението на Смолянския окръжен съд обаче е постановено на 13.07.2007 г., преди изменението на Закона за горите с ДВ бр. 64 от 7.08.2007 г., поради което правилно в съдебното решение е прието, че към тази дата Д. лесничейство - гр. Доспат е активно процесуалноправно легитимирано да предяви иск за процесната държавна гора в землището на Д., чието управление и стопанисване е било предоставено от държавата на това лесничейство. Неоснователен е и доводът на касаторите за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необективна преценка на доводите на страните по делото и липса на мотиви по тези доводи. В съответствие с чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил всички представени по делото, относими към спора доказателства, произнесъл се е по всички доводи на страните и е мотивирал решението си по всички приети от него за установени факти и обстоятелства. Необсъждането на представеното от касаторите съдебно решение от 22.11.1951 г., постановено по гр. д. № 104 от 1951 г. по описа на О. съд - гр. Д., не представлява процесуално нарушение на съда, тъй като това решение е неотносимо към спора по настоящото дело то е постановено по отношение на други имоти, различни от процесния, по отношение на други страни, различни от ищеца и ответниците по настоящото дело или от техните праводатели, поради което и съгласно чл. 220, ал. 1 и чл. 221 от ГПК (отм.) не се ползва със сила на присъдено нещо и не е задължително за съда и страните по настоящото дело. Неоснователен е и доводът на касаторите, че ищецът по делото, чиято била доказателствената тежест, не доказал по какъв начин той, респ.държавата, са придобили правото на собственост върху процесните гори. По делото ищецът е ангажирал убедителни писмени доказателства за незаконосъобразност на административния акт на П. комисия - гр. Д., с който на касаторите като наследници на А. М. Б. е възстановено правото на собственост върху процесната гора. Поради това правилно въззивният съд е приел, че след като липсва основание за възстановяване на собствеността върху процесната гора на ответниците по реда на ЗВСВГЗГФ, тази гора продължава да е държавна собственост, тъй като всички гори преди влизане в сила на ЗВСВГЗГФ са били държавна собственост. Неоснователен е и доводът, че въззивният съд не е имал право да преценява законосъобразността на решението на ПК - гр. Доспат, тъй като това решение било издадено от един държавен орган и друг държавен орган нямал право да го оспорва. Действително, решението на ПК - гр. Доспат е административен акт с конститутивен ефект - по силата на това решение касаторите придобиват правото на собственост върху процесните гори. Този административен акт обаче е постановен в административно производство, в което по изричните разпоредби на приложимия закон /ЗВСВГЗГФ/ не може да участват заинтересовани страни и самият той не може да бъде обжалван от други лица, освен от заявителите. Поради това единственият начин за защита правата на държавата, физическите или юридически лица, които са засегнати от този административен акт, е предявяването на искова молба за собственост на имота, в която инцидентно тези лица да поддържат, че административният акт за възстановяване на собствеността върху този имот на ответниците е нищожен или унищожаем. Именно за да не се лишат тези лица от каквато и да било възможност за защита на правата им, в т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6 от 2005 г. ОСГК на ВКС прие, че в гражданското производство съдът може по възражение на една от страните по делото, без изрично да отменя административния акт за реституция на имот, да прецени както неговата действителност, така и неговата материална законосъобразност. Напълно в съответствие с това задължително за съдилищата Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС, въззивният съд е осъществил инцидентен съдебен контрол върху действителността и материалната законосъобразност на решението на ПК - гр. Доспат № 213 от 10.05.2001 г. и е достигнал до правилен извод за недействителност на това решение, поради нарушение на чл. 14 от ЗВСВГЗГФ: решението е постановено на основание чл. 14, ал. 6 от ЗВСВГЗГФ, въз основа на протоколи от 12.07.2000 г. и № До-8 от 30.08.2000 г. на анкетна комисия по чл. 14, ал. 3 от закона, която съгласно чл. 14, ал. 5 от закона не е имала право да издава протокол за възстановяване на собствеността на касаторите върху процесната гора, за която същите не разполагат с писмен документ за собственост, тъй като тази гора не е в границите на частните гори и земи, определени с П. на М. на земеделието и продоволствието по чл. 20 от Закона за горите, нито за нея има други налични документи за собственост или картен материал /представените по делото историческа справка, отчет за 1936 г., отчет за 1937 г., годишен баланс за 1937 г., ведомост към 31.12.1937 г., отчет за 1943 г., годишен баланс към 31.12.1943 г. касаят трудова горска производителна кооперация "Д", в която според историческата справка наследодателя на касаторите А. М. Б. не е членувал и която кооперация не е притежавала гори, а е имала за предметна дейност чрез експлоатацията на държавните гори да създаде поминък на населението в Д., а според приетите по делото и неоспорени от страните заключения на в.л. Р. И. и тройната лесотехническа експертиза няма писмени документи за отчуждени частни гори в землището на гр. Д., а по съществуващите лесоустройствени проекти от 1927-32 г., 1946 г., 1951 г., 1961 г., 1969 г., 1978 г., 1990 г. и 2000 г. всички гори в землището на Д. са били записани като държавна собственост, върху която е имало учредено право на ползване върху т. нар. "яйлаци", което право на ползване съгласно § 5 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ не се възстановява/. Неоснователен е и доводът за неправилност на решението на съда поради недоказаност на третата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск - че ответниците владеят или държат спорния имот. По делото не се е спорило, че касаторите са били въведени във владение на процесните гори. Няма доказателства след това въвеждане във владение друго лице да ги е лишило от това тяхно владение. Обстоятелството, че касаторите живеят понастоящем в чужбина, не означава, че те не владеят или не държат процесната гора, тъй като владението би могло да се осъществява не само лично, но и чрез трето лицеи тъй като, за да е налице владение или държане на един имот, не е необходимо владелецът да живее в този имот, а е достатъчно да ползва и се разпорежда с плодовете от него. Поради гореизложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) обжалваното решение, като валидно допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл. 64 от ГПК (отм.) касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника Д. г. с.- гр. Д. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС на РБ в размер на 100 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия