Решение № 8854 от 21.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5593/2011 г.

Решение № 8854 от 21.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5593/2011 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на областния управител на област София с искане за отмяна на решението по адм. д. № 647/2011 по описа на АС София- град поради недопустимост или неправилност, заради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Процесуалният представител твърди, че няма мълчалив отказ по смисъла на АПК, защото жалбоподателите са поискали обезщетяване за разликата между стойността на отчуждения по ЗОЕГПНС имот и полученото тогава обезщетение, което е извън предмета на ЗОСОИ. Отхвърленият иск по чл. 7 от ЗОСОИ е без значение. Алтернативно развива доводи за неправилност на решението, заради съществено нарушение на процесуалните правила, защото съдът след като отменил отказа вместо да се произнесе по същество неправилно върнал преписката на административния орган. Подадена е касационна жалба и от физическите лица Иванна Стоянова, Георги Мусев и Тодор Мусев, които намират решението за неправилно и искат отмяна, като първоинстанционния съд да бъде задължен да се произнесе и реши спора по същество, а не да го връща на административния орган за изрично произнасяне. Намира касационната жалба на областния управител за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби. Административният съд действа при условията на обвързана компетентност и следва да се произнесе по същество, когато отменя административния акт. Решението е допустимо, защото е постановено в хипотезата на чл. 9 от ЗОСОИ. ВЪРХОВНИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, III отделение, като взе предвид, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК, намира същите за допустими. По същество са основателни, тъй като решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С решение № 1138/14.03.2011 г. по адм. д. № 647/2011 г. по описа на Административен съд София- град е отменен мълчалив отказ на областния управител по искане вх. № 94-ИИ-54 от 4.10.2010 г. и е изпратена преписката на административния орган за изрично произнасяне по заявление с правно основание чл. 6, ал. 3 вр. с чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ. Мотивите са, че областният управител бил единственият орган, който е оправомощен да се произнася по искане за обезщетяване и след като заявлението за обезщетение е подадено в 2-месечния срок по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, като орган на държавна власт е длъжен да се произнесе изрично. Решението е неправилно. Постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не са изложени мотиви по съществото на спора, каквото задължение има по чл. 236, ал. 2 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК. Няма спор по делото, че от наследодателката Ивана Иванова Бурова през 1949 г. е отчужден по ЗОЕГПНС недвижим имот, представляващ петстаен апартамент в гр. София, бул. "П. Евтимий" № 21, -V етаж, като същата е обезщетена с друг, но по-малък тристаен апартамент № 1 в гр. София, ул. "Сталин" № 64, (сега бул. "Витоша") на ъгъла с бул. "П. Евтимий". По делото са приложени доказателства ( АДС№ 1617 от 21.10.1949 г., протокол № 38 от 20.10.1955 г. и др.), от които е видно, че отчужденият имот не е попадал в хипотезата на чл. 8 от ЗОЕГПНС, защото е бил жилище, а не хотел, болница, клиника или частна баня, единствено в които случаи е давано в замяна друг жилищен имот по този закон. По принцип начинът на обезщетяване по ЗОЕГПНС е ставало с облигации, по изключение по чл. 15 от ЗОЕГПНС с имот или със заплащане в брой изцяло или на част, а при отчуждаване в хипотезата на чл. 8 и § 27 от ППЗОЕГПНС само с друг имот. Освен това е видно от данните в административната преписка и мотивите към решение по гр. д. № 3708/2000 г. по описа на СГС, че полученият в замяна имот е със значително по-ниска стойност от отчуждения имот. Безспорно е, че имотът е бил принудително отнет от наследодателката на жалбоподателите. Към момента на влизане в сила на ЗАКОНА за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ, Обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.) отчужденият апартамент вече е придобит от трето лице Тодор Христов на основание сделка от 1.11.1968 г. Наследниците на Ивана Бурова са предявили иск с правно основание чл. 7 от ЗВСОНИ срещу Тодор Христов и Маргарита Константиновна Христова, но с влязло в сила решение от 19.08.1993 г. по гр. д. № 2967/1993 г. на СРС, искът е отхвърлен като неоснователен. Решението е влязло в сила на 12.08.2010 г., а на 4.10.2010 г. Иванна Г. Стоянова, Георги Т. Мусев и Тодор Т. Мусев са поискали от областния управител на основание чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ да ги обезщети ( л. 41) с друг държавен или общински имот, евентуално да получат парично обезщетение за разликата в стойността на отчуждения и получения в обезщетение имоти. Доводът в молбата до административния орган е, че полученото от наследодателката им имотно обезщетение е било неравностойно на отчуждения имот. Принципът на ЗВСОНИ е да бъде възстановена собствеността върху отчуждени и национализирани имоти по изброените в чл. 1 и чл. 2 закони и начини, но при наличието на три кумулативно дадени предпоставки, формулирани в чл. 1, ал. 1, респ. в чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от ЗВСОНИ, а именно: а/ към момента на влизане в сила на реституционния закон имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества, б/ имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени и в/собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Възстановяването на собствеността става ex lege, т. е. по силата на закона, а не с нарочен акт на орган на държавна власт. Само когато собствеността не може да се възстанови реално се полага обезщетение по ред, определен по-късно със ЗОСОИ, предвид чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ. Изключение от посочения по-горе принцип за начина на възстановяване на собствеността е въведена за хипотезата на чл. 4, ал. 3 от ЗВСОНИ. Защото е имало случаи на предоставяне на жилища в обезщетение или чрез замяна, които не са били равностойни на отчуждения имот, на бившите собственици е предоставено правото на избор: да останат собственици на имота придобит в обезщетение или по административен ред с искане пред министъра на финансите, което се подава в преклузивен 6-месечен срок, да поискат възстановяване на собствеността върху отчуждения им имот. Условията за позитивно решение са: а/ подаване на искане в срока, определен от закона, б/ отчужденият имот да е в патримониума на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества, в/ имотът да съществува реално. Възстановяването на собствеността става с индивидуален административен акт- решение на министъра на финансите, а полученото в обезщетение жилище се връща в собственост на държавата, респективно на общините. С ТР№ 3/1993 г. по гр. д. № 4/1993 г. на ОСГК на ВС на РБ е прието, че не е предпоставка за провеждане на административното реституционно производство полученият в обезщетение имот да е непременно и още в патримониума на отчуждения собственик, защото той би могъл да върне на държавата и друг равностоен имот. Редът, който физическите лица са избрали, за да защитят правата си е предявяване на иск по чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ, който в редакция ДВ бр. 53 от 2006 г. е предвиден за лицата, които не са получили обезщетение, с тази редакция законодателят изключва онзи кръг от лица, които са получили имотно неравностойно обезщетение. Редакцията на чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ към момента на завеждане на гражданското дело не е съдържала това уточнение, като Върховният съд в т. Б от ТР № 1 от 17.05.1995 г. развива доводи в мотивите, че и при неравностойно имотно обезщетение може да се проведе иск по чл. 7 отЗВСОНИ независимо дори дали получения неравностоен имот е в патримониума на ищците. С влизане в сила на изменението на чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ, ДВ бр. 53 от 2006 г., става ясно, че разбирането на законодателя е за право на иск само за лицата, които не са получили обезщетение въобще. Спорният въпрос по делото е по какъв ред жалбоподателите физически лица са могли да реализират защитата си, след като са получили имотно обезщетение за отчуждения им имот, но то е било неравностойно. Като са сезирали областният управител на 4.10.2010 г. след приключено гражданско дело с правно основание чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ, административният орган дължи ли произнасяне по така направеното искане по реда на чл. 9, ал. 4 ЗОСОИ. И ако е дължал произнасяне по искането за обезщетение по ЗОСОИ мълчаливият му отказ законосъобразен ли е. По доводите на страните в един сложен юридически казус, съдът въобще не се е произнесъл, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Освен това отмяната на мълчалив отказ с мотиви, че компетентният административен орган нямал право да не се произнася, защото дължи изрично произнасяне, противоречи на чл. 58, ал. 1 от АПК. Всъщност без да изложи каквито и да е мотиви съдът приема, че сезирането е "валидно" и е в срока по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, като задължава областния управител да се произнесе с нарочен административен акт, тъй като "мълчаливият му отказ е незаконосъобразен". Но съгласно чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ, съдът е този, който ако реши, че искането за обезщетение е основателно, трябва след отмяната на отказа да се произнесе и да реши окончателно претенцията. Предвид изложеното по-горе, решението следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав за ново разглеждане и произнасяне по спора има ли отказ на областния управител по ЗОСОИ и ако има дали той е законосъобразен. В случай, че първоинстанционният съд прецени, че е налице незаконосъобразен отказ, дължи произнасяне по същество на искането за обезщетение като определи кръга на правоимащите, обема на правото на обезщетение и начина на обезщетяване. Предвид изложеното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, III отделение