Решение № 2462 от 27.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7949/2016 г.

Решение № 2462 от 27.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7949/2016 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Общински съвет (ОбС) [населено място], подадена чрез пълномощника адв. Митко Христозов, срещу решение № 100 от 05.05.2016 г., постановено по адм. дело № 38/2016 г. от Административен съд Хасково. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК. Прави се искане за отмяна на решението, както и за присъждане на разноски. Ответникът - районен прокурор при Районна прокуратура [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Участващият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че при постановяване на съдебното решение не са допуснати нарушения, съставляващи основания за отмяната му, поради което същото следвало да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Хасково е обявил нищожността на решение № 17 от 21.12.2015 г. на Общински съвет [населено място], обективирано в протокол № 4 от негово заседание, проведено на 21.12.2015 г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореното решение е взето на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) от материално и териториално компетентен орган и в изискуемата от закона форма. Същото било мотивирано. При издаването му били спазени процесуалните правила, визирани в чл. 27, ал. 2-ал. 5 от ЗМСМА. Оспореният административен акт обаче бил приет в противоречие с материалноправните разпоредби на Закона за водите (ЗВ), Закона за концесиите (ЗК) и Закона за общинската собственост (ЗОС). При приемането му ОбС - [населено място] действал при пълна липса на материалноправни основания, като решението било изцяло лишено от законова опора. В случая било налице особено съществено нарушение на закона, тъй като за общинския съвет липсвала възможност за вземане на решение за отдаване под наем на имоти, които подлежали на експлоатиране единствено чрез концесия по силата на ЗВ и ЗК. Решението било прието и в нарушение на чл. 11 от Наредбата за общинската собственост и § 12, ал. 2 от ЗИДЗВ. Обжалваното решението е правилно. От данните по делото се установява, че с решение № 17, обективирано в протокол № 4 от заседание на ОбС-[населено място], проведено на 21.12.2015 г., на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА, чл. 14, ал. 7 от ЗОС, § 12, т. 2 от ПЗР на ЗИДЗВ и във връзка с чл. 11 от Наредбата за общинската собственост, общинският съвет е открил процедура за избор на оператор за възлагане стопанисването, поддръжката и експлоатацията на 112 бр. недвижими имоти - публична общинска собственост, с начин на трайно ползване - язовир (водоем), подробно описани в Приложение № 1 към решението, за които няма сключени договори за стопанисване, поддръжка и експлоатация, чрез отдаването им под наем за срок от 10 години, чрез публичен търг с явно наддаване по реда на Глава Шеста, Раздел II от Наредбата за общинската собственост на ОбС [населено място] и е упълномощил кмета на [община] да проведе процедурата. По делото са представени актовете за публична общинска собственост на обектите - предмет на решението, които имат удостоверителен характер и представляват годно доказателствено средство относно статута и правото на собственост на индивидуализираните в тях обекти. Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗВ, публична общинска собственост са водите и водните обекти, в това число естествени извори, езера и блата, когато са разположени на земи - общинска собственост, и не са води и водни обекти по чл. 11 по ЗВ. А по силата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. "в" на същия текст язовирите, включително намиращите се в процес на изграждане, с изключение на тези по чл. 13, ал. 1, т. 1 /водоснабдителните системи или части от тях/ и включените в имуществото на търговски дружества, различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие, както и водохранилищата им до най-високо водно ниво, а също и прилежащите им съоръжения и събирателните им деривации, също са публична общинска собственост. От представените актове за общинска собственост се установява, че отдаваните под наем язовири и водоеми към момента на приемане на процесното решение на ОбС не са били включени в имуществото на търговски дружества, а и по този въпрос между страните не се спори. Не са налице и доказателства посочените обекти да попадат в кръга на обектите по § 4 от ПЗР на Закона за сдружения за напояване /ЗСН/, само в които случаи и при условие, че към момента на влизане на този закон в сила няма сключен договор по § 3, ал. 2, до предявяване на искане по реда на § 3, ал. 3, могат да бъдат отдадени под наем по реда на чл. 12, ал. 4 ЗОС, след съгласуване с надзорния орган, съгласно разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСН. Правилно съдът е приел, че след като процесните водни обекти са публична общинска собственост и са изключени от обхвата на § 4, ал. 1 вр. § 3 ПЗР на ЗСН, релевантно в случая е правилото на чл. 13, ал. 1, т. 2 от ЗК, съгласно което обекти, имоти или части от имоти - публична общинска собственост, се предоставят на концесия по реда на този закон. Както вече беше посочено, в чл. 19 от ЗВ са посочени кои точно води, водни обекти, водностопански системи и съоръжения са публична общинска собственост и измежду тях съгласно т. 4, б. "в" попадат и язовирите. А разпоредбата на чл. 20 от същия закон определя, че тези обекти се предоставят на концесия от общинския съвет. С оглед изричната законова регламентация на обектите, които се предоставят на концесия от общинския съвет, неоснователно е възражението в касационната жалба, че процесните язовири не са подлежали на концесиониране, а разпоредбата на § 12, ал. 2 от ПЗР на ЗВ давала възможност за отдаването им под наем. По силата на приложимата редакция на този текст, след допълнението в ДВ, бр. 58 от 2015 г., в общините, на чиято територия има язовири - публична общинска собственост, за които не са сключени договори за стопанисването, поддръжката и експлоатацията им, по предложение на кмета на общината общинският съвет приема решение за откриване на процедура за избор на оператор на язовирна стена за възлагане стопанисването, поддръжката и експлоатацията на язовирите чрез предоставянето им под наем или на концесия. Следователно с § 12, ал. 2 от ЗИД на ЗВ е предвидена възможност за отдаване под наем на язовири публична собственост, но само за избор на оператор на язовирна стена. Правилни в тази връзка са съжденията на съда за разграничаване понятията "оператор" и "оператор на язовирна стена", като второто, съгласно дефиницията, дадена с т. 95 на § 1 от ДР на ЗВ може да бъде физическо лице хидроспециалист или юридическо лице, което разполага със служител хидроспециалист за осъществяване на дейностите по стопанисване, поддържане и експлоатация на язовирни стени и на съоръженията към тях, възложени му от собственика. Това, както правилно е приел и първоинстанционният съд, стеснява приложното поле на разпоредбата на § 12, ал. 2 от ЗИД на ЗВ. По тези съображения решението на ОбС [населено място] е било изцяло лишено от основания и затова с обжалваното съдебно решение правилно е обявена неговата нищожност. Затова обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски, като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,