Решение № 12111 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7899/2016 г.

Решение № 12111 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7899/2016 г., VI о., докладчик съдията Димана Йосифова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 54е от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Т. М. от гр. С. Загора, против решение № 127 от 19.05.2017 г., постановено по адм. д. № 86/2016 г. по описа на Административен съд - С. З., с което е отхвърлена жалбата му подадена против Решение № 1040-23-12/19.02.2016 г., на Директора на ТП НОИ - Ст. Загора, с което е потвърдено изцяло Разпореждане № 231-00-1655-2/20.01.2016 г., на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП НОИ - Ст. Загора, с което е разпоредено възстановяване на полученото на основание чл. 54е КСО парично обезщетение за безработица за периода от 1.07.2004 г. - 31.12.2004 г., в размер на 840 лева от А. М.

В касационната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на постановеното съдебно решение и за неправилно прилагане на разпоредбите на чл. 115, ал. 1 от КСО, по-точно за неправилно определяне на релевантния момент за определяне на началната дата, от която започва да тече давностният срок по чл. 115, ал. 1 КСО.

Жалбоподателят твърди, че момент за определяне на началната дата, от която започва да тече давностният срок по чл. 115, ал. 1 КСО, са датите на извършените плащания на паричното обезщетение за безработица за периода от 1.07.2004 г. до 31.12.2004 г. Счита, че давностният срок е изтекъл и съответно вземането на ТП НОИ - Ст. Загора е погасено по давност. Жалбоподателят твърди, че в годините от 2004 г. - 2016 г. е имало редица промени в разпоредбата относно давността. В периода 2004 - 2005 г. е действала разпоредбата на чл. 115, в която е липсвало изрично посочване от кой момент започва да тече 5-годишният давностен срок, поради което счита, че трябва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД, където е уреден институтът на давността и където е предвидено, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Жалбоподателят счита, че вземането на НОИ - задължението му към НОИ в размер на 840 лева е станало изискуемо от деня, следващ получаването на обезщетението за безработица. Жалбоподателят сочи и съответната съдебна практика: Решение № 30/25.03.2010 г., постановено по адм. д. 35/2010 г., на АС - Т.; решение № 604/28.10.2013 г., постановено по адм. д. № 888/2013 г., на АС - П.; Решение № 18/8.02.2016 г., постановено от АС - Х., по адм. д. № 519/2015 г. Иска отмяна на първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно, както и присъждане на направените разноски и за двете инстанции в размер на 15 лева.

О. Т. поделение на Националния осигурителен институт - Ст. Загора, не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Върховният административен съд, прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви по предмета на спора и е обсъдил задълбочено всички писмени доказателства.

Предмет на оспорване в производството пред Административен съд - Ст. Загора е Решение № 1040-23-12/19.02.2016 г., на Директора на ТП НОИ - Ст. Загора, с което е потвърдено изцяло Разпореждане № 231-00-1655-2/20.01.2016 г., на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП НОИ - Ст. Загора с което е разпоредено възстановяване на полученото на основание чл. 54е КСО парично обезщетение за безработица за периода от 1.07.2004 г. - 31.12.2004 г., в размер на 840 лева от А. М.

Решението на Административен съд - Ст. Загора, с което оспорените административни актове са приети за правилни и законосъобразни и е отхвърлено оспорването на А. М., като краен извод е правилно.

Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и страните не са спорят относно фактите по делото. Безспорно установено е, че с влязло в сила съдебно решение № 6912 от 10.06.2015 г., постановено по адм. д. № 4322/2015 г. по описа на ВАС е оставено в сила решение № 66/21.07.2005 г. по адм. дело № С-62/2004 г. по описа на ВАС, с което решение заповедта за освобождаване на А. М. от служба като държавен служител в МВР е отменена, като незаконосъобразна.

С писмо № УРИ 349000-20063 от 30.12.2015 г. на Директора на ОД на МВР - С. З., в изпълнение на чл. 54е, ал. 2 от КСО, ТП на НОИ - Ст. Загора е уведомено за постановеното съдебно решение, като е приложена и справка за изплатеното на А. М. парично обезщетение по чл. 237 от ЗМВР.

От посочената справка е видно, че на основание чл. 237 от ЗМВР и влязло в сила съдебно решение № 6912/10.06.2015 г., с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, на А. М. е определено обезщетение по чл. 237 от ЗМВР - шест брутни месечни заплати за времето, през което е станал без работа, но за не повече от 6 месеца - общо в размер на 3691.71 лева. Тази сума е начислена във ведомостта за заплати за м. ноември 2015 г. Изплащането и съответно получаването на това обезщетение не се оспорва от страните.

Безспорно е, че в конкретния случай на А. М. е изплатено и обезщетение за безработица за периода от 30.06.2004 г. до 28.02.2005 г.

Безспорно установено е, че с Разпореждане № 231-00-1655-2/20.01.2016 г. на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ - Ст. Загора на основание чл. 54е, ал. 4, вр. чл. 54е, ал. 1 от КСО и поради възстановяване на работа с влязло в сила съдебно решение № 66/21.07.2005 г. на ВАС и Решение № 6912/10.06.2015 г., също на ВАС, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение, на А. М. е изплатено обезщетение по чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, поради което му е разпоредено да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 1.07.2004 г. - 31.12.2004 г., в размер на 840 лева.

Именно това Разпореждане № 231-00-1655-2/20.01.2016 г. на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ - Ст. Загора, с което е разпоредено възстановяване на добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 1.07.2004 г. - 31.12.2004 г., в размер на 840 лева. е обжалвано и по повод на това обжалване е постановено атакуваното пред Административен съд - Ст. З. Р. № 1040-23-12-/19.02.2016 г. на директора на ТП НОИ - Ст. Загора, с което е потвърдено разпореждането на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ - Ст. Загора.

Първоинстанционният съд е посочил изрично законовите разпоредби, при които се изплаща обезщетение за оставане без работа /чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда; чл. 104, ал. 1 т Закона за държавния служител; чл. 172, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили в НРБ и чл. 237, ал. 1 от ЗМВР; чл. 110 от Закона за Държавна агенция в "Разузнаване"; чл. 123 от Закона за Националната служба за охрана и чл. 226 от Закона за съдебната власт/. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 54е от КСО, съгласно която изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата, чието уволнение е отменено за периода на полученото обезщетение за оставане без работа в случаите, посочени по-горе.

За възникване на задължението за възстановяване на изплатеното обезщетение за безработица в хипотезата на чл. 54е, ал. 1 от КСО, законът изисква кумулативното наличие на трите предпоставки, с единствената цел да не се допуска едновременно получаване на две обезщетения:

• изплатено обезщетение за безработица от фондовете на ДОО по чл. 54а КСО;

• уволнението да е отменено като незаконно и

• периодът на полученото обезщетение за оставане без работа да съвпада изцяло или частично с периода на изплащане на паричното обезщетение за безработица.

Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 54е от КСО.

За жалбоподателя А. М. е възникнало задължението за възстановяване на изплатените му и получени парични обезщетения за безработица, към датата на изплащане на обезщетението за оставане без работа по чл. 237, ал. 1 от ЗМВР.

Неоснователно е оспорването на жалбоподателя А. М., както пред първоинстанционният съд, така и пред касационната инстанция за недължимост на паричното обезщетение за безработица в размер на 840 лева, като погасено по давност, съгласно чл. 115 от КСО.

Съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от КСО вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихви върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от прекъсването на давността. В конкретния случай, релевантният момент за определяне на началната дата, от която започва да тече давностният срок по чл. 115 от КСО, е моментът на изплащане на обезщетението по чл. 237, ал. 1 от ЗМВР. Получаването на обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение е последният елемент от фактическия състав по чл. 54е, ал. 1 за възникване на задължението възстановяване на полученото парично обезщетение за безработица през същия период. В този смисъл е и трайната практика на административните съдилища.

Оспорените административни актове, с които е указано възстановяване на парично обезщетение за безработица, по чл. 54е, ал. 1 от КСО", са правилни и законосъобразни и като ги е оставил в сила, Административен съд - Ст. Загора е постановил правилно решение.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,