Решение № 15 от 12.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 638/2008 г.

Решение № 15 от 12.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 638/2008 г., III н. о., НК, докладчик съдията Вероника Имова Делото е образувано на основание касационен протест от прокурор при Апелативна прокуратура гр. С. срещу въззивно решение № 436/2008 г. по внохд№ 684/2008 г. на Софийски апелативен, съд - 3 с-в, с което е потвърдена присъда № 5/8.04.2008 г. по нохд № 2854/07 г. Софийския градски съд, с която подсъдимата Р. В. Д. е призната за невиновна в това, че на неустановена дата, през периода от 7.06.1998 г. до 6.06.2005 г., на неустановено място, в градовете Провадия и В., в качеството си на длъжностно лице - следовател в ТО-Провадия при ОСлС В., да е присвоила връчените и в качеството на следовател по сл.д. № 59/98 г. по описа на ТСО гр. П., чужди пари: една банкнота от 100 щатски долара; банкнота от 200 ДМ; банкнота от 100 лева; четири банкноти от по 200 лева (неденоминирани); 2 броя банкноти от 1000 лева (неденом.); 2 броя банкноти от по 5000 лева (неденом.); 4 броя банкноти от 50 000 лева (неденом.) и 2 броя банкноти от по 10 000 лева (неденом.), или общо пари на стойност 615,62 лева (деноминирани лева), собственост на Г. С. Г., поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдана по обвинението за престъпление по чл. 201 НК. Със същата присъда подсъдимата Р. В. Д. е призната за невиновна и в това, на неустановена дата, за времето от 16.11.2001 г. до 6.06.2005 г., на неустановено място в гр. П., или гр. В., в качеството и на длъжностно лице - следовател при ТСО - гр. Провадия, към ОСС В., да е присвоила чужди пари - 500 лева, собственост на Б. М. Х., връчени й в това качество, като следовател по сл.д. № 110/98 г. по описа на ТСО, гр. Провадия, поради което и на основание чл. 304 НПК, е оправдана по обвинението за престъпление по чл. 201 НК. Д. е призната за невиновна и в това, на 14.07.1998 г. в град П., в качеството си на длъжностно лице -следовател при ТО - Провадия към ОСС В. в кръга на службата си, да е съставила официален документ - протокол за разпит на обвиняемия П. М. П. по сл.д. № 59/1998 г. по описа на ТО - Провадия, в който да е удостоверила неверни обстоятелства, че протоколът е съставен на 12.06.1998 г., с цел този документ да бъде използван като доказателство за това обстоятелство, поради което и на основание чл. 304 НПК, е оправдана за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК. Изтъкнатите касационни основания и съображенията към тях в протеста са следните: Т. се неправилно приложение на закона с оправдаването на подсъдимата по обвиненията за престъпления по чл. 201 НК и чл. 311, ал. 1 НК. Изтъкнато е и допуснато съществено процесуално нарушение, с което са ограничени правата на прокуратурата в осъществяване обвинителната й функция, тъй като при процедурата на съкратено съдебно следствие е недопустимо съдилищата да правят фактически констатации, извън фактическите обстоятелства по делото, признати от подсъдимата и подкрепени с доказателствата събрани в досъдебното производство. В случая оправдателната присъда и въззивното решение, са основани на фактическите обстоятелства, че липсите на паричните средства, приложени като веществени доказателства по сл.д. № 110/98 г. и по сл.д. № 59/98 г., на ТСО гр. П., се дължат на невзимане на необходимите мерки от с. на административния ръководител на Окръжна следствена служба - гр. В., за да се гарантира сигурността и пълната достоверност на резултатите от назначената проверка на поверените на подсъдимата Д. досъдебни производства", както и поради това, че при извършената ревизия на тези дела, не било ясно, кои лица са имали достъп до кабинета й. Тези констатации на съдилищата, според протеста, са извън обвинителните факти, признати от подсъдимата, и извън рамките в които се е развило доказването при съкратеното съдебно следствие. В протеста се изтъква, че в обвинителния акт се съдържат фактическите обстоятелства на конкретния механизъм на създаване установените липси на парични средства по цитираните две дела, признати от подсъдимата, съгласно чл. 371, т. 2 НПК, като фактически действия, с които подсъдимата се е разпоредила с поверените и чужди парични средства, върху които единствено тя е упражнявала фактическа власт - само тя е имала достъп до делата, с приложените веществени доказателства и до кабинета, където са държани. Според тезата на обвинението, не са анализирани доказателствата, от които е следвало да се установи и, че външно лице, незапознато с делото, не може да се ориентира към единствената истинска 100 доларова банкнота, приложена наред с останалите шест неистински банкноти по сл.д. № 59/98 г. на ТСО Провадия, която липсва, а останалите шест неистински, да са налице. Към протокола за доброволно предаване на веществени доказателства, представляващи парични средства 500 лева, приложен по сл. д. № 110/98 г. на ТСО Провадия, са били приложени в плик и самите парични средства. Липсата им от делото е логическа последица от действията на подсъдимата, която единствено е имала достъп до делото към момента на деянието. Според протеста, не са обсъдени признатите от подсъдимата обстоятелства на обвинението, че само тя е имала физически достъп до собствения си кабинет, до който тя не е давала достъп на ръководството на ОСС В. Според протеста, неправилно е приложен и чл. 9, ал. 2 НК по обвинението за престъпление по чл. 311, ал. 1 НПК. Съдилищата не са е отчели ролята и значението на съставения процесуален документ- протокола за разпит на обвиняем, с антидатирането на който, подсъдимата е целяла да изправи незаконосъобразно извършено следствено действие, което е било вече документирано от нея. Съгласно чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. с ал. 3, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 и ал. 3, т. 1 НПК, за отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена оправдателната присъда и връщане делото за ново разглеждане на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста със съображенията, че "единствено лошото водене на досъдебното производство и добрата защита на подсъдимата, е довело до невъзможността съдилищата да приложат служебното начало, а година и половина следователката е оставена без контрол". В съдебното заседание подсъдимата Д. и защитата й - адвокат И, не се явяват, редовно призовани. Всеки от тях е призован лично за съдебното заседание. Подсъдимата е получила лично и препис от протеста на САП. Не сочат уважителни причини за неявяването си пред ВКС като основание за отлагане на делото. При тези данни, съставът на ВКС прие, че неявяването на защитата, при упълномощен договорен з. и при възможност да се яви в производството пред ВКС, подсъдимата е упражнила правото по чл. 96, ал. 1, вр. с чл. 94, ал. 1, т. 7 НПК, на отказ от такава. При тези данни, съдът даде ход на делото. Върховният касационен съд провери данните по делото, доводите в протеста и в пределите на касационна проверка, намери следното: Представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста в съдебно заседание, но не оттегля протеста, поради което производството за разглеждането му пред ВКС е допустимо. Проверен по същество, Върховният касационен съд намира протеста за основателен. Основателни са доводите за допуснато съществено процесуално нарушение при разглеждането и решаването на делото и от двете съдебни инстанции. Производството по делото в съдебната фаза е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, съгласно разпоредбата на чл. 371, т. 2 НПК и сл.. В това производство не са събирани доказателства, защото съдът с определение е разпоредил, че ще приеме фактическата обстановка по делото - такава каквато е посочена в обвинителния акт, съгласно чл. 373, ал. 3 НПК, на базата на направеното от подсъдимата Д. признание на фактите, по трите пункта на обвинението в обвинителния акт, което признание съдът е преценил, че се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство. Признанието от подсъдимата на фактите по обвинението, с които тя се е съгласила и даденото от нея съгласие - да не се събират доказателства за тях, а да се ползват събраните в досъдебната фаза на процеса доказателства, е документирано в съдебния протокол на съдебното заседание от 8.04.08 г. по нохд № 2854/07 г. по описа на Софийския градски съд. При тези предпоставки, съдът е постановил с определение с което е обявил разглеждането на делото при съкратено съдебно следствие. Това развитие на процеса е задължавало съдилищата са се ограничат в обсъждане доказателствената съвкупност, събрана в досъдебната фаза, подкрепяща признатите обстоятелства на обвинението, относно фактическото осъществяване на деянията и участието на подсъдимата в извършването им. К. последица от това решение, съдът е спазил задължението си да не събира доказателства за признатите факти, очертани в обвинителния акт (а това са подлежащите на доказване факти съгласно чл. 102 НПК), за които е установил с протоколно определение, че те се подкрепят от доказателствата от досъдебното производство. Това е означавало, освен всичко посочено, и да не се правят от съдилищата фактически констатации, различни от тези, намиращи се в обвинителния акт, относно деянието и участието на подсъдимата в извършването му, относно вида и размера на вредите причинени с деянието и другите обстоятелства, имащи значение за отговорността в рамките на признатите факти. При тази диференцирана процедура, първата и въззивна инстанции, не са изпълнили задължението да не установяват нови фактически положения, различни от тези, посочени от обвинението в обвинителния акт. Правната оценка на доказателствата е налагала ограничаването само в рамките на признатите факти на обвинението. К. са приели за установено, че липсата на процесните парични средства, по пункт първи и втори на обвинението, се дължи "на не взимането от ръководството на ОСл. С гр. В. на необходимите административни мерки за гарантиране на сигурността и на пълната достоверност на резултатите от назначената проверка на поверените на Д. досъдебни производства", съдилищата са направили констатации извън признатите факти на обвинението. С тези си действия съдилищата са ограничили процесуалните права на обвинението да обоснове тезата си, защото са надхвърлили границите на доказването по глава ХХVII НПК, в които е трябвало да се развива производството. С процедурата по чл. 370 - чл. 374 НПК, за целите на бързо и ефективно правосъдие по наказателни дела, е законодателно наложено, балансирано съвместяване на функциите на обвинението и на функциите на защитата, при разумния компромис, при който представителят на прокуратурата е улеснен в осъществяване на обвинителната си дейност, като доказва обвинителната теза в рамките на доказателствената съвкупност, събрана само под негов надзор в досъдебната фаза на процеса, а подсъдимият, съгласявайки се на процесуално ограничаване при упражняване на правото си на непосредствено и лично участие, при условията на състезателност, да участва при събирането и проверката на доказателствените средства, при изводи за осъдителна присъда, си осигурява най-благоприятен режим на индивидуализация на наказанието - по чл. 55 НК, независимо от наличието на предпоставките за приложението му. Отказът на страните от състезателното начало, присъщо за съдебната фаза на процеса, има за правна последица недопустимостта за решаващия орган - съдът (в първата и въззивна инстанции), да събира по свой почин, или по почин на страните, доказателства, несъвместими с признатото от подсъдимия фактическо обвинение. К. друга правна последица за съда е и задължението му, да не се отклонява във фактическите констатации, извън признатото фактическо обвинение в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това задължение е валидно както за първостепенния, така и за въззивния съд. С въвеждането на нови, различни от признатите от подсъдимата Д. фактически положения за механизма на причиняването на процесните липси на веществените доказателства, извън посочения в обвинителния акт, е допуснато съществено процесуално нарушение, поради ограничаването на правото на прокурора да участва при събиране и проверка на доказателства, от които са направени тези констатации. Допуснато е още едно съществено процесуално нарушение, изразено в това, че събраните доказателства от досъдебното производство, в рамките на признатите от Д. фактически положения, макар и да са приети за установени, не са оценени от съдилищата, според действителния им смисъл и съдържание, което е довело и до неправилно приложение на закона. Няма спор, че и първостепенният и въззивният съд в мотивите на актовете си, са приели за установено, че направеното от подсъдимата признание на обстоятелствата, по трите пункта на обвинението, е подкрепено от показанията на свидетелите Н. Х. Г. (лист 20-24 от том 1 на сл. д.), Т. Б. Ч. (лист 38-41 от том 1 на с. д.), Д. Н. Д. (лист 43-45 от том 1 на сл. д.), В. Т. Т. (лист 60-62 от том 1 на сл. д.), Д. С. М. (лист 63-65 от том 1 на сл. д.), И. Д. свидетелите Г. С. Г. (лист 12, том 5 сл. д.), П. П. И. П. (лист 52-54 от том 1 на сл. д.), В. С. (лист 56-58 от том 1 на сл. д.), заключението на графическата експертиза (лист 78-81 от том 1 на сл. д), характеристики (лист 76-88 и лист 90 от том 1 на сл. д), решение на ВСС, заповед за назначаване, заповед за дисциплинарно наказание. Установено е особеното качество на подсъдимата - на длъжностно лице по чл. 93, т. 1, б. "а" НК, по отношение на инкриминирания предмет. С решение на ВСС на РБ от 25.03.1998 г., и акт с за встъпване в длъжност, подписан на 16.04.98 г., е назначена като следовател в ТСО гр. П., и е работила като такава, а от края на м. март 2002 г., продължила работа в ОСС - гр. Варна на същата длъжност. Игнорирано е установеното по делото, че само Д. е имала фактически достъп до собствения си кабинет и само тя е била запозната със съдържанието на доказателствените средства, събрани по следствените дела, които е водила. Установено е, че по сл.дело № 110/98 г., преобразувано от дознание № 862/1998 г. на РПУ гр. П., тя е съставила и подписала протокола от 16.11.2001 г., за доброволно предаване от Б. М. Хюсеин на сумата от 500 лева (петстотин лева), за възстановяването на щетите от деянието предметна обвинението. Комисията при ОСС В., с протокол от 20.05.05 г. е установила липсата на описаната от Д. сума от 500 лева, която е била в плик към съставения от Д. протокол за доброволното и предаване. Липсващите веществени доказателства по воденото от Д. следствено дело № 59/98 г., в размер на 615,62 лева, иззети с протокол за доброволно предаване от 7.06.1998 г., по преписка № 422/06.06.1998 г. на Рпу гр. Провадия, приобщен от Д. като доказателствено средство, е отразена от комисията на ОСС В., в същия протокол, от 20.05.05 г. Следователно и двете липси съвпадат по време, със срока, в който подсъдимата е упражнявала фактическата власт върху процесните веществени доказателства като разследващ орган, на който са и били поверени за пазене. По делото не са анализирани доказателствата, които установяват единствено знанието от с. на Д. на съдържанието и мястото на съхраняване на веществените доказателства по следствените дела. Установено е, описаното от обвинението и признато от подсъдимата, че веществените доказателства са съхранявани неправомерно в самите дела, в нарушение на чл. 107, чл. 108 и чл. 109 НПК, отм., допуснато единствено от Д. Тези данни обаче не са анализирани в цялост, за установяване произхода на липсата на повереното и имущество. Единствено тя е знаела за съдържанието и качествата на отделните веществени доказателства, поради данните от следственото дело, че с постановление от 23.06.1998 г., като разследващ орган по сл.д. № 59/98 г., тя е назначила техническа експертиза, според заключението на която, е установена истинността единствено на банкнотата от 100 щ.д. с №С 91101060 А, която липсва и неистинността на останалите шест броя иззети по същото дело, сто доларови банкноти, които са намерени от комисията като налични веществени доказателства по сл.д. № 59/98 г. . Тези данни, наред с данните, че липсва истинската банкнота от 100 щ.д. с №С 91101060 А, ведно с останалите парични средства - български лева и ДМ, общо на стойност 615 лева, е трябвало да се анализират, за да се изведе субективното отношение на Д. към действията и по отношение повереното й имущество. От данните по делото съдилищата е трябвало да направят изводи за последиците от единствения фактически достъп на подсъдимата до процесните, поверени й за пазене веществени доказателства, спрямо които е била и в състояние с фактически действия да причини тяхната липса. Произходът на липсата, като начин на създаване и време на възникването й, следователно, е установен по делото, но не е анализиран от съдилищата. В практиката на ВКС не търпи различие и е споделено и от настоящия състав разбирането за съдържанието на изпълнителното деяние на присвояването по чл. 201 НК, че понятията "липса на имуществото" и "длъжностното присвояване", не са еднозначни фактически състави. За да е доказано присвояването от фактическа с., следва да се установи не само не отчитането на имуществото от отчетника, т.е. липсата на повереното му за пазене имущество, но да се установи и факта, че липсата е предхождана от конкретни разпоредителни действия на дееца по отношение на повереното му имущество, с които той да се е отнесъл към него, като със свое собствено имущество, без значение е дори, дали това той е сторил само в свой или в чужд интерес. Определящо за отговорността е отнасянето с имуществото като със свое собствено. За установяването на фактическото изпълнение на деянието от обективната с. на състава по чл. 201 НК, разпоредителните действия на дееца върху повереното му имущество, могат да се обективират и само с факта, че когато той има изключително необезпокояван достъп до връченото и поверено му за пазене имущество, се изключват чуждата лична намеса или други фактори за промяната на тази фактическа власт и следователно при формирането на причините за настъпилата липса на повереното му имущество, се изключват други фактори, освен личния принос на дееца за настъпването й. В този случай тя е единствената логична последица от действията на дееца по фактическото своене на парите, вещите или другите ценности. Тогава, по правилата на формалната логика, фактически признатите данни на обвинението, подкрепени с доказателствата, не са намерили правилната оценка в актовете на съдилищата за механизма на настъпилата липса на процесните веществени доказателства. Доказателствата сочат, че други лица, освен подсъдимата, не са имали достъп до веществените доказателства, за да се промени тяхното наличие в кабинета на Д. При тези данни, липсата им е с установен произход, който изобщо не е анализиран от данните по делото. Не са анализирани действията на подсъдимата, която от излизането си в отпуск, на 14.12.2004 г., е оставила в кабинета си поверените й по сл.д. № 59/98 г., на ТСО гр. П., веществени доказателства, а именно, сумата 615,62 лева (деноминирани) и поверените й по сл.д. № 110/98 г. на ТСО гр. П., а именно 500 лева (деноминирани). Установено е, че те не са внесени от нея (спр. чл. 106, чл. 108 НПК отм...) на съхранение в търговска банка, обслужваща сметката на следствената служба, към държавния бюджет, нито са били оставени на съхранение в каса в следствената служба. Установено е по делото и, че те не са били върнати на собствениците им, а са се намирали на фактическо съхранение от подсъдимата, в самите дела, държани в кабинета на Д. в сградата на ОСС В., до който само тя е имала достъп. По делото е установено, че след излизането на Д. в отпуск, до датата 6.06.05 г., когато в кабинета и е извършена първата проверка от комисия при ОСС В., той е бил заключен и никой не е имал достъп до него. В шестмесечен срок, оттогава, търсена многократно от ръководителя на ОСС В. Р. Р., от административния секретар и от зам.-директора на службата, свид. Н. Г. (спр. показанията на свид. Н. Хр. Г.), за да предаде делата, с цел да се разпределят за разглеждане от колегите и, подс. Д. не е предоставила достъп до кабинета си и следователно е запазила непроменен достъпа си до него, респ., до веществените доказателства, съхранявани в процесните дела. Доказателствата по делото, на основата на които са и признатите от подсъдимата факти, сочат, че извършването на проверката на делата й, е станало по ред и начин, организиран от ръководството на ОСС В. От протоколите, приети като писмени доказателствени средства е установено, че при извършените проверки в кабинета на Д. от комисиите при ОСС В., на 6.06.05, 8.06.05, 16.06.05 и 20.06.05, (спр. протоколите на комисиите, приложени на л.25-л.27, л.28-л.30, л.31, л.32-л.34, л.35-л.37, в том.1, на сл.д. № 250/06 г. на НСС), са описани всички действия на членовете на комисиите по установяване наличността и съдържанието на следствените дела, оставени от Д. в кабинета и. Проверката и анализа на тези доказателствени средства с гласните доказателствени средства - показанията на свидетелите Г, Ч. и И. И., е трябвало да доведат до констатации, че установената липса на процесните веществени доказателства, по цитираните две следствени дела, документирана с протокол на комисията пир ОСС В. от 20.06.05 г., изключва възможността за поставянето под съмнение на достоверността на заключенията на комисията. Анализа на доказателствата е несъвместим с изводи за негарантиране на "достоверността и сигурността на резултатите от назначената проверка". Освен че е извън признатите от подсъдимата фактически обстоятелства на обвинението, несъответна на съдържанието на доказателствените източници е констатацията на съдилищата, че "липсата на инкриминираните парични суми, можела да се дължи и на "различни причини" спр. в мотивите на присъдата и на въззивното решение). По делото не е установена нито една "друга причина" за липсата на процесните веществени доказателства, освен действията на подсъдимата, която, освен че ги е пазела в длъжното й качество, единствено е знаела за тяхното съхраняване по начина, по който те са били приложени по делата, в нарушение на чл. 107 - чл. 109 НПК отм. Ето защо, правно необосновани са изводите на съдилищата, че не е доказан механизма на причиняване липсата на процесните парични средства. Използваният в обвинителния акт израз, че Д. "се е разпоредила с имуществото, чиято фактическа власт е имала в инкриминирания период", като неюридически, а фактически, съставлява описание от обвинението на механизма на присвояването. Следователно, спазени са изискванията на закона за пълнота в съдържанието на обвинителния акт по чл. 246, ал. 2 НПК, за начина и времето на инкриминираните деяния . При тези съображения, ВКС намира изводите на съдилищата за несъставомерност на деянията по чл. 201 НК, по пункт първи и втори на обвинението, за незаконосъобразни. Протестът е основателен и по отношение основанията и доводите към тях относно неправилното приложение на чл. 9, ал. 2 НК по отношение деянието по чл. 311, ал. 1 НПК. От установените по делото и признати от подсъдимата фактически данни, очертаващи деянието и авторството му от Д., случаят не бележи признаците на малозначителност. Подсъдимата в качеството и на разследващ орган е била задължена на основание Конституцията на РБ, ЗСВ и съгласно НПК да полага всички усилия за законосъобразното провеждане на възложените и функции по разследване на престъпни дейния. Фактът, че тя съставила протокол за разпит на обвиняемия с невярно съдържание относно датата и часовете на провеждането на следственото действие - разпит на обвиняем, което действие е извършено от поредица предхождащи го нарушения на процесуални правила и е имало за цел да ги прикрие със съставянето на процесия протокол с невярно съдържание, не е нито без обществено опасни последици, нито настъпилите от него такива, са явно незначителни. В случая при правилно установените факти, законът е приложен неправилно. Д. е постановила предварително задържане по отменения чл. 202, ал. 1 НПК за 24 часа на заподозрения, непълнолетен П. М. П., към инкриминираната дата. При задържането не са му разяснени правата на заподозрян по чл. 206 вр. чл. 73, ал. 2 сл. НПК /отм/, не е бил привлечен в качеството му на заподозрян, не е разпитван като такъв, не му е предоставена възможност да ползва адвокат, който за непълнолетния е бил задължителен по чл. 70, ал. 1, т. 1 и чл. 73, ал. 1 НПК (отм.). На 12.06.1998 г. му е предявено обвинение по чл. 244, ал. 1 пр.1 вр. чл. 63, ал. 1, т. З НК в присъствието на адв. И, без приложено пълномощно, като на в протокола е записан час на привличане на лицето като обвиняем в 14.10ч., след което не е извършен разпит в качеството му на обвиняем, съобразно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 НПК /отм/, след което лицето е било освободено. Едва на 14.07.1998 г. след упълномощаване на адв. В, обвиняемия П. П. е разпитан в това му качество, съгласно протокол за извършеното следствено действие. Установено е, че инкриминираната дата 12.06.98 г. е вписана в протокола за разпит, извършен реално на 14.06.98 г., когато обвиняемият е имал з., а не на 12.06. 98 г. и съответстваща и на датата на постановлението за привличането в качеството му на обвиняем. Невярното документиране е обективирано и с посочването на неверен час на започването и приключването на разпита на обвиняем, разпитът "е започнал в 14,15 часа", а е "приключил в 11.10 ч.", като са вписани и още като час на приключване "11,20 часа и " 11,30 часа", в същия протокол на същата дата, което е напълно неправдоподобно. Съдилищата е трябвало да оценят степента на обществена опасност на деянието и дееца, с оглед на конкретния начин на извършване на деянието, което е резултат от поредица дисциплинарни нарушения и нарушения на НПК в дейността на подсъдимата като разследващ орган. Игнорирани са данните по делото, че спрямо Д. е имало дисциплинарно производство за системно нарушаване на задълженията и като следовател, именно поради неосигуряването на защита на привлечените обвиняеми, неизвършването на законопредвидените следствени действия, неприключването на делата в срок. Именно лъжливото документиране на процесния протокол е способствало за прикриване на част от допуснатите от нея нарушения, което е недопустимо за дейността на разследващ орган, каквато е упражнявала. Ненаказването й, поради изтекли срокове по ЗСВ, не е причина за смекчаване на степента на обществена опасност и укоримост на допуснатите от нея системни нарушения на процеса. Тези последици в никакъв случая не очертават деянието и само като "морално укоримо", от професионална гледна точка, както е извел въззивният съд в мотивите си. Предвид тези данни съдът е трябвало да приеме, че деянието е със завишена степен на обществена опасност, което не само е застрашило, но е и увредило обществените отношения, охранявани състава на чл. 311, ал. 1 НПК, защото специалната му целе реализирана, документът е използван като доказателство за неверните обстоятелства, удостоверени в него. Следователно, деянието, по съдържанието си има всички признаци на престъпление по чл. 9, ал. 1 НК. При тези изводи и съгласно чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК, въззивното решение следва да бъде отменено и върнато за ново разглеждане от въззивния съд, в друг състав, съобразно указанията в отменителното решение на ВКС, поради което ВКС на РБ