Решение № 4224 от 22.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10544/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Д. К. срещу Решение 5007/ 03.07.2024 г., постановено по административно дело 288/ 2024 г. на Административен съд- Бургас (АС Бургас). В касационната жалба са изложени доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита се, че първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата при непълнота на приложения по делото доказателствен материал и също така без да отчете допуснатите нарушения на материалния и процесуалния закон. В Молба от 27.02.2025 г. Е. К., поддържа подадената жалба и моли съдебното решение да бъде отменено и да бъде вписан като баща на детето. При условията на евентуалност моли да се върне делото за разглеждане от друг състав на Административен съд- Бургас. Ответникът- Секретар на Община Бургас в открито съдебно заседание не изпраща представител и не ангажира становище по делото. Ответникът- Г. Д. Х. в открито съдебно заседание не изпраща представител и не ангажира становище по делото. Ответникът- Дирекция за социално подпомагане- Бургас в съдебно заседание не изпраща представител и не ангажира становище по делото. Прокурорът от Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че обжалваното решение не страда от пороци по чл. 209, т. 3 от АПК, за неговата отмяна. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Е. К. против Решение с рег. 63-00 461/6/ от 31.01.2024г., издадено от секретар на Община Бургас, с което е отказано припознаването му на Д. Х. и неговото вписване, като баща в акта за раждане на детето. С оспорения пред настоящата инстанция съдебен акт на адм. съд, жалбата e отхвърлена. Първоинстанционният съд е приел за установено, че жалбоподателят е депозирал Заявление с рег. 63-00-461 от 28.09.2023г. по чл. 65, ал. 1 от СК, което се отнася до припознаването на детето Д. Х. с майка Г. Х. и баща неизвестен. Заявлението е с нотариална заверка на подписите на жалбоподателя и Г. Х.. Приложена е декларация за припознаване, в която е декларирал, че детето родено на [дата] от майка Г. Х. е негово рожденно дете. В резултат в адм. производство било издадено Решение 63-00-461/6/ от 31.01.2024г., на Секретаря на Община Бургас, с което на основание чл.64 ал.1 от СК е отказано вписване на искането за припознаване от баща Е. К. в акта за раждане на детето Д. Х., починал на 29.08.2023г., не оставил низходящи. След служебна проверка в регистрите на НБД Население в мотивите на решението е посочено, че лицето Д. Х. е роден на [дата], в Община Бургас, за което има съставен акт за раждане ІІ-444 от 31.05.2017г. с посочена майка Г. Х. и без произход от баща. Лицето Д. Х. е починало на 28.08.2023г., за което е съставен Акт за смърт 5 от 29.08.2023г., издаден от кметство [населено място] и не е оставил низходящи. Посочените обстоятелства се установявали от приложените по делото Акт за раждане ІІ-444 от 31.05.2017г., Акт за смърт 5 от 29.08.2023г., издаден от кметство Прилеп, справки от НБД Население по отношение на лицата. От правна страна е посочил, че оспореният отказ е постановен от компетентен административен орган длъжностно лице от общинската администрация, на което е възложена функция на длъжностно лице по гражданско състояние на територията на общината, съгласно чл. 35, ал. 3 ЗГР, от кмета на Бургас със Заповед 3970/28.12.2023 г. на Кмета на Община Бургас. Съдът е посочил, че не е вписан баща, от което следва, че детето е с неустановен произход от бащата, поради което е налице първата предпоставка за припознаването му, но не са налице спазени останалите законови изисквания. На 28.08.2023г. детето е починало и на 28.09.2023г. жалбоподателят е подал писмено заявление с нотариална заверка на подписа от 11.09.2023г. за припознаване на починалото малолетно дете. В заключение съдът е намерил, че отказът е валиден, постановен при спазване на формата и процесуалните правила, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и са налице материалноправните предпоставки за издаването му. Поради тези съображения е приел отказът за законосъобразен и жалбата срещу него е била отхвърлена. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са наведените с касационната жалба доводи за необоснованост и незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, поради неизясняване на относимите към спора факти и обстоятелства. Съдът е преценил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно критериите на чл. 146, т. 1- 5 от АПК. Съобразно изяснената фактическа обстановка са изложени обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани на база възприетите факти и дават отговори на спорните въпроси - чл.172а, ал.1 и ал.2 АПК. Неоснователни са наведените с касационната жалба доводи за неправилност на оспореното съдебно решение. Първоинстанционният съд правилно е потвърдил отказа на административния орган да впише заявеното припознаване. Обосновано и съобразно законовите изисквания административният орган и съдът са се съсредоточили в изследването на фактите, при които е поискано да бъде извършено припознаването, а именно в какъв момент и при какви обстоятелства е направено искането за припознаване- 6 години след раждане на детето и 30 дни след настъпване на смъртта му. Налице е бездействие във всички години след раждането и предприемане на действие веднага след настъпилата смърт. С това стои въпроса не за реализиране на роднинска връзка с детето, а за търсене на друга цел.Заявяването на припознаване, без да са налице доказателства за действителните родствени отношения, едва след настъпване на смъртта на лицето, е индиция за имуществени интереси. Съгласно националното законодателство и в частност чл. 64 от СК е налице ограничение на възможностите за припознаване в случаите на смърт на дете. Могат да бъдат припознати само починали деца, които са оставили низходящи. Какъвто случай не е процесният. Тук обаче следва да се анализира доколко е приложима разпоредбата на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ). Длъжностното лице по гражданското състояние няма право да извършва преценка на заявлението за припознаване, но когато отказва вписване на такова заявление, то следва да съобрази, доколко този отказ не е в противоречие с цитираната норма на чл. 8 от ЕКПЧ. Водещ, както при институтът на осиновяването, така и при този на припознаването е интересът на детето. Разпоредбата на чл. 8 от Конвенцията от своя страна защитава не само семейния живот, а също и личния живот. В Решение от 08.12.2016 г., на пето отделение на ЕСПЧ- дело Л. Д. и П. K. срещу България (Жалби 7949/11 и 45522/13), са развити подробни съображения, че основната цел на чл. 8 от Конвенцията е да защити лицето от произволна намеса на държавните органи. Към това отрицателно задължение могат да се прибавят и присъщите положителни задължения за действителното зачитане на личния живот. В двата случая трябва да се има предвид справедливия баланс между конкуриращите се интереси на лицето и на обществото като цяло; по същия начин, и по двата случая, държавата се ползва с определена свобода на преценка. Когато делото повдига деликатни морални или етични въпроси, обхватът на свобода на преценката е по- обширен. В светлината на горното изложение, след събирането на необходимите доказателства и при съобразяване на данните по делото няма твърдения и данни за естеството на връзката между родителите, както и интереса и привързаността, показани към детето. Административният съд правилно се е произнесъл отрицателно с оглед настъпилата смърт на детето, и прозиращите различни интереси на припознаващия (настоящ касатор). В своя анализ се е съобразил с така посочената разпоредба на чл. 8 от ЕКПЧ, която е с предимство, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Правилна е съдебната преценка, че обстоятелствата проследяващи времето и поредността на събитията не могат да мотивират извод, че макар да следва да се зачете правото на личен и семеен живот, това е необходимо за преследване на легитимна цел. Обосновано е посочено, че при условие, че през шестте години жалбоподателят не е предприел действия да декларира твърдяната от него биологична връзка с детето се задава въпросът каква цел се преследва да извърши това, след като са преустановени и е невъзможно да се развиват отношенията, както в личен, така и в семеен план. В случая интересът на обществото гарантиран от СК е с предимство пред този на заявителя. Несъмнено благоприятния резултат от административното правоотношение е единствено за заявителя- Е. К.. Промяната в неговото пасивно поведение не е настъпила навреме и при наличие на необходимите обстоятелства да реализира правата на родител в обхвата на СК. Това определя, че искането е необосновано и не е в съответствие с целта на СК и изложеното в ЕКПЧ, като преследва различен от законовия резултат. Въз основа на изложеното, обжалваното решение на Административен съд Бургас, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на страните не се дължат разноски. Ответниците, за които изходът от спора е благоприятен не са изразили претенция в тази насока. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение