Решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г.

Решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Б. и И. Г. Б. срещу решение № 347 от 24.07.2009 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 384 от 2008 г., с което по същество е оставено в сила решение № 421 от 5.09.2007 г. по гр. д. № 769 от 2005 г. на Разложкия районен съд за отхвърляне на предявения от С. Б. и И. Б. срещу М. Н. К. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване на собственост и предаване на владението на 1/8 ид. ч. от УПИ II-2112 в кв. 239а по регулационния план на [населено място], целият с площ от 323 кв. м., при съседи: Д. В., Ел. Карасанска и от две страни улици. В касационната жалба се твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. В писмен отговор от 28.09.2009 г. и в съдебно заседание пълномощникът на ответницата по жалбата М. Н. К. оспорва касационната жалба като недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди доводите на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима: Подадена е от легитимирани страни /ищци по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, което е допуснато до касационно обжалване с определение № 1136 от 16.12.2010 г. по настоящото дело. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване настоящият състав на ВКС, ГК, Първо отделение счита следното: Правилно е приетото в посочените от касаторите решение № 59 от 12.05.2004 г. по гр. д. № 500 от 2003 г. на ВКС, Първо г. о. и решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366 от 2005 г. на ВКС, Четвърто г. о., че правоизключващото възражение за изтекла давност може да бъде уважено, само ако са безспорно доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС - упражняване на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години, като владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта, че упражнява собственически правомощия само за себе си. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. По основателността на касационната жалба: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от С. Г. Б. и И. Г. Б. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за 1/8 ид. ч. от процесния имот, находящ се в [населено място], въззивният съд е приел, че ищците не са собственици на претендираната от тях идеална част от имота, тъй като целият наследствен имот е бил придобит от баба им А. М. З. по давностно владение, осъществявано от нея през периода от датата на снабдяването й с нотариален акт по давност № 165 от 4.07.1988 г. до 2003 г. и че с нотариалния акт № 14 от 27.10.2003 г. А. З. валидно е прехвърлила /дарила/ процесния имот на дъщеря си и ответница по делото М. Н. К.. Приетото от въззивния съд е неправилно: Действително А. З. се е снабдила с нотариален акт по давност за процесния имот още през 1988 г. и е живяла в него до 2003 г., когато го е прехвърлила на дъщеря си и ответница по делото М. К.. През целия този период от време обаче Александра З. е ползвала имота, останал в наследство от съпруга й Н. З., починал през 1987 г., без да доведе до знанието на останалите наследници на съпруга си намерението си да свои целия имот. Напротив, през цялото време, докато е живяла в този наследствен имот, А. З. е допускала в него и ищците /нейни и на Н. З. внуци- деца на починалата им дъщеря Д. Б./, като по никакъв начин не е манифестирала пред тях намерението си да свои целия имот. Поради това не може да се приеме, че А. З. е придобила целия имот по давност, с оглед на което извършената с нотариалния акт от 2003 г. прехвърлителна сделка в полза на дъщеря й М. К. няма транслативен ефект за частта от имота, която не е била собственост на А. З. към онзи момент. Към настоящия момент имотът продължава да е съсобственост на всички наследници на Н. З., поради което и с оглед чл. 9 и чл. 10 от ЗН и диспозитивното начало в процеса искът на ищците следва да се уважи до предявения от тях размер от 1/8 ид. ч. от процесния имот. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение