Решение № 12157 от 10.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4760/2017 г.

Решение № 12157 от 10.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4760/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София (ГДИН), чрез процесуалния си представител, юрк. Чолаков, против решение № 124/16.03.2017 г. по адм. дело № 8/2017 г. на Административен съд - Пазарджик в частта, с която ГД "Изпълнение на наказанията" е осъдена да заплати на Я. К., сумата от 1 250 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Ареста [населено място] за периода от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г. и сумата от 3000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Затвора [населено място] за периода от 12.07.2013 г. до 08.07.2014 г. ведно със законната лихва считано от датата, на която изтичат три месеца от датата на влизане в сила на обжалваното съдебно решение до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част до пълния предявен размер съответно за сумата от 5 000 лв. по първия предявен иск и за сумата от 5000 лв. по втория иск е отхвърлил исковете като неоснователни. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и необосновано, поради което моли да бъде отменено в обжалваните му части и бъде отхвърлен предявения от Я. К. иск. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател ГДИН не се явява и не изпраща представител. По делото от ГДИН, чрез процесулния си представител ст. юрк. Василева е представено писмено становище, в което се подържат доводите в касационната жалба и се сочат нови доказателства. Моли също да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "Изпълнение на наказанията". Ответникът по касационната жалба - Я. К., чрез адв. Стоянов, в представена по делото писмена защита изразява становище за неоснователност по жалбата и моли обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно за него, подадена е в срока по чл. 211 от АПК, поради което е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Административен съд - Пазарджик е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от Я. К. срещу ГД "Изпълнение на наказанията" - София за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат на условията, при които е бил поставен в Ареста [населено място] в периода от 20.04.2013 г. до 20.07.2013 г. и в Затвора [населено място] за периода от м. юли 2013 г. до м. юли 2014 г. в размери от по 5000 лв. всеки, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Неимуществените вреди претърпени от К. са предизвикани от изключително лошите битови условия, при които последният е бил поставен в Ареста [населено място] и е изтърпявал наложеното му наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място] и се изразяват в претърпени от него унижения на човешкото му достойнство предизвикани от действията и бездействията на служители и длъжностни лица на Ареста и Затвора [населено място], тъй като същите са бездействали и са допуснали К. да живее при унизителни и нечовешки условия, които са довели до това, че той е изпитал болки и страдания поради неприемливата обстановка, в която е бил поставен в двете институции. По отношение на първата претенция Административният съд от представената по делото справка е установил, че Я. К. е бил задържан в Ареста [населено място] на 09.05.2013 г. и е пребивавал там до 08.07.2013 г., когато е преведен в Затвора [населено място]. Установил е още, че от 09.05.2013 г. до 20.05.2013 г. и от 03.06.2013 г. до 01.07.2013 г. т. е. в продължение на 40 дни К. е разполагал с жизнено пространство в размер на 2, 30 кв. м., а в периода от 21.05.2013 г. до 02.06.2013 г. за период от 14 дни, ищецът е разполагал с жизнено пространство от 3, 45 кв. м. От така установеното по първия иск е приел, че тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека включително и на посоченото по–горе пилотно решение "Нешков срещу България", съставляват самостоятелно и достатъчно основание, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧ. Отделно от това от събраните по делото доказателства съдът е приел, че в посочения период килията в която е бил задържан К. е била постоянно заключена, включително и през деня. В същата е липсвал санитарен възел, а също и свеж въздух и дневна светлина, тъй като както килията така и целия следствен арест са били разположени под нивото на земята. Посочил е по нататък, че ищецът е бил лишен и от много важния за физическото и психическото му здраве ежедневен престой на открито, тъй като раздвижването се е осъществявало в едно от помещенията на ареста. По тези съображения първоинстанционният съд е счел, че безспорно при престоя си в Ареста гр. [населено място] К. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в периода от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г., т. е в продължение на два месеца. Поради това е приел, че исковата му претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по време на неговия престой в Ареста [населено място] е частично основателна и е присъдил при съобразяване с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетение в размер на 1250 лв. като над тази сума до пълния предявен размер за сумата от 5000 лв. е приел иска за неоснователен. По вторият предявен иск от Я. К. по отношение на претендираното обезщетение за неимуществени вреди поради бездействието на администрацията на Затвора [населено място] от представените по делото справки от ГДИН – Затвора [населено място] административният съд е установил, че ищецът е пребивавал в Затвора [населено място] в периода от 12.07.2013 г. до 08.07.2014 г., като обвиняем за престъпление по чл. 345а, ал. 3, т. 1 от НК и чл. 354в, ал. 1 от НК. Въз основа на представена по делото справка от комисар В. К. - началник на Затвора [населено място] (л. 35 от адм. дело № 8/2017 г.) е установил също, че през процесния период касаторът е пребивавал в спално помещение № 202 за периода от 12.07.2013 г. до 16.07.2013 г.; № 209 за периода от 16.07.2013 г. до 25.10.2013 г.; № 703 за периода от 25.10.2013 г. до 01.12.2013 г.; № 705 за периода от 01.12.2013 г. до 08.07 2014 г., след която дата е освободен от затвора. След подробен анализ на квадратурата на помещенията през процесните периоди е констатирано от съда, че докато е пребивавал в тези помещения, в значителен период от време К. е разполагал с изключително недостатъчно жилищно пространство, като в продължение на 5 м. това пространство е било под 3 кв. м., а в продължение на 3 м. и 26 дни е било под 2 кв. м. Въз основа на тези констатации решаващият съд е заключил, че през 10 месеца и 15 дни от почти едногодишния си престой в Затвора [населено място] ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от ЕКПЧ. Изложил е мотиви, че тази искова претенция за присъждане на обезщетение е частично основателна и е определил размер на обезщетението по справедливост в размер на 3000 лв., като над тази сума до пълния предявен размер за сумата от 5000 лв. е приел иска за неоснователен. От така посочените доказателства съдът е приел за напълно доказани претърпените от К. неимуществени вреди за периода от 15.03.2015 г. до 22.04.2016 г., като за периода от 26.01.2015 г. до 14.03.2015 г. за престоя в арестните помещения в [населено място] е приел, че е срещу ненадлежен ответник Министерство на Правосъдието и е недопустим. Предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, степента на претърпените морални страдания, времето на престой, без да е налице увреждане на здравето на К. и при съблюдаване на изискването на чл. 52 от ЗЗД, решаващият съд е приел, че исковата претенция за претърпени неимуществени се явява частично доказана, поради което е присъдил обезщетение в размер на 2 000 лева за целия период от година и няколко дни. В останалата част до пълния предявен размер от 5 000 лева е заключил, че искът е неоснователен, поради недоказаност на твърдените от К. вреди. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно изяснена фактическа обстановка и събрани в пълен обем доказателства, съдът е направил анализ на доказателствата, направил е верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в обжалваното решение, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически правно се е обосновал. В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 1 от ЗОДОВ относно твърдяното от него незаконосъобразно бездействие на администрацията в Ареста [населено място] и затворническата администрация на Затвора [населено място] при и по повод осъществяването на административна дейност за периода съответно от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г. и за периода от 12.07.2013 г. до 08.07.2014 г. По силата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая вредите се претендират от незаконосъобразно действие и бездействие на администрацията на Ареста [населено място] и Затвора [населено място]. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Правилно е прието от решаващия съд, че съгласно разпоредбата на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, поради което надлежен ответник за процесните периоди е ГДИН. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 година. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Ареста [населено място] и Затвора [населено място] са били длъжни да осигурят нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Рeпублика България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Европейският съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България - например Йовчев, Илиев, Радков, Шъханов е пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд в настоящия случай е направил. Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Ареста [населено място] за периода от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г. и Затвора [населено място] за периода от 12.07.2013 г. до 08.07.2014 г. са доказани по основание - установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. В тази връзка и отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания без наличие на физическо увреждане, както и времевия период от 2 месеца за първия процесен период в Ареста [населено място] и около година в Затвора [населено място], съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД и е определил размер на обезщетението по справедливост, като е определил размера на обезщетението в размер на 4 250 лв. общо, съобразявайки го с размера на обезщетенията, които присъжда ЕСПЧ по близки казуси, а също така и с реалния стандарт на живота в Република България. Предвид изложеното касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София е неоснователна, а решението на съда, като правилно и законосъобразно, ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на жалбоподателя по делото. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение