Решение № 290 от 24.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 777/2014 г.

Решение № 290 от 24.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 777/2014 г., I н. о., НК, докладчик съдията Елена Величкова Производството е за възобновяване на нохд № 1653/2012 г. на Районен съд - гр. Видин, образувано по искане на осъдения Г. Г. И., и с допълнение от адв. М. М. В съдебно заседание искането се поддържа от осъдения И. лично, и от защитник с оплаквания за съществени процесуални нарушения и нарушение на закона, както и с довод за наличието на европейска заповед за арест, с която е предоставена гаранция за възобновяване на наказателното производство, протекло по реда на чл. 269, ал. 3 НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането неоснователно, а воденото срещу осъдения наказателно производство и постановената по него присъда законосъобразни, при липса на задължение задочно издаденият съдебен акт да бъде преразгледан и отменен. Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, като съобрази становищата на страните, и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 342 от 29.04.2013 г. постановена по нохд. № 1653/2012 г. на Районен съд - гр. Видин, подсъдимият тогава - Г. Г. И. е признат за виновен в това, че на 16.05.2012 г. в [населено място], пред сградата на сектор ПП при ОД МВР - В., управлява МПС - лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Голф" с рег. [рег. номер на МПС], негова лична собственост, в едногодишния срок от наказанието му по административен ред за управление на МПС, без съответното свидетелство за управление с НП № 1731/19.09.2011 г. на Началник група сектор "ПП" към ОД на МВР - В., влязло в законна сила на 12.10.2011 г., поради което и на основание чл. 343в, ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим, в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи наложеното му със споразумение наказание "Лишаване от свобода" за срок от три години по нохд № 9/2012 г. по описа на Районен съд - Лом, влязло в сила на 9.01.2012 г. ПО ИСКАНЕТО за възобновяване на осъдения И.: В саморъчно написано искане /тъжба/ И. излага доводи, че не е участвал в провежданото срещу него досъдебно и съдебно наказателно производство, не е присъствал на привличането му като обвиняем, не е получил копие от обвинителния акт и не е присъствал на постановяване на присъдата. В допълнението към искането за възобновяване от защитата на осъденият И., се иска и приложение на процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, като се правят възражения и по трите касационни основания - чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Поддържат се доводи, че съдът не е положил достатъчни усилия за призоваването на подсъдимия, както и за неправилно приложение на чл. 269, ал. 3 НПК, тъй като присъствието на подсъдимия на съдебните заседания е било необходимо за разкриване на обективната истина. Твърди се, че искането за възобновяване е основателно по чл. 423, ал. 5 НПК, тъй като осъденият е предаден на Република България от Германия в изпълнение на Европейска заповед за арест и са предоставени гаранции за възобновяване на делото. Доводите са неоснователни и не намират опора в данните по делото. С постановление от 26.10.2012 г. Г. Г. И. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Със същото постановление на обвиняемия е била взета мярка за неотклонение "подписка", задължаваща го да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган от съответния стадий при процесуално развитие на делото. При повдигане на обвинението и при разпита му в качеството на обвиняем, той е отказал адвокатска защита и изрично е заявил да не му се предявяват материалите по делото. След около месец е образувано нохд № 1653/2012 г. на Районен съд - гр. Видин на основание внесен срещу Г. И. обвинителен акт от Районна прокуратура - [населено място], от който личи, че И. е разпитан в качеството на обвиняем (на ДП) и, макар и с мярка за неотклонение "подписка", е напуснал пределите на страната. Районният съд е бил възпрепятстван да му връчи обвинителния акт. След три поредни отлагания на делото първоинстанционният съд е събрал цялостна информация относно евентуалното му местонахождение - настоящ и постоянен адрес, в арестите или местата за лишаване от свобода, справка за задграничните му пътувания. Всички съобщения са връщани с отбелязване, че И. е напуснал страната с данни, че се намира в Германия, но адресът му е неизвестен. Същевременно на 28.03.2013 г. е обявен за общодържавно издирване, но, въпреки положените усилия, до приключване на съдебното производство не е открит. Вследствие на това, делото е разгледано по реда на задочното производство съгласно чл. 269, ал. 1 и ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, като съдът е преценил, че към момента на инкриминираното деяние по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 НК, законът е предвиждал наказание до две години лишаване от свобода (което не е налагало задължително участие на подсъдимия - чл. 269, ал. 1 НПК), назначил е служебен защитник на И. Присъдата е постановена на 29.04.2013 г. При това процесуално развитие на делото Районен съд - гр. Видин законосъобразно е преценил, че са налице предпоставките за разглеждане му по реда на задочното производство. Осъденият е бил наясно с повдиганото му обвинение, но по своя инициатива той е нарушил определената му мярка за неотклонение "подписка", като не уведомил прокуратурата и впоследствие съда за новия си адрес. По този начин съзнателно се е отказал да упражни правото си на лично участие в процеса в съдебната му фаза и сам се е поставил в невъзможност да реализира правата си по чл. 55, ал. 1 НПК. В хода на воденото срещу него наказателно производство осъденият И. без съмнение се е укрил от съда и това е единствената причина той да не участва в него. Касационната инстанция приема, че това поведение на осъдения е причина за разглеждане на делото в негово отсъствие и той не може да се позовава на обективно незнание за наказателното производство в съдебната фаза, и да иска възобновяване му, с основание чл. 423, ал. 1 НПК. С оглед на гореизложеното, когато няма допуснати нарушения и обвиняемият/подсъдимият сам се е поставил в състояние, при което е напуснал адреса си, без да уведоми съответните компетентни органи или се е укрил, демонстрирайки нежелание да участва в наказателното производство, той не може да реализира процесуалната си възможност за възобновяване на производството и по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, за която процедура трябва да спази шестмесечния срок от влизане на съответния акт в сила. След като е установено, че не са налице основанията за възобновяване на делото относно задочно осъденото лице, законоустановеният 6 - месечен срок от узнаване на влязлата в сила присъда не може да се ползва и за т. 5 на същата разпоредба, тъй като в тази хипотеза задочно осъденият би имал по-благоприятна позиция от присъстващия при разглеждане на делото обвиняем и би се ползвал от различен по-дълъг срок. Неоснователна е и претенцията на защитата на осъдения, за безусловно възобновяване на делото при посоченото правно основание по чл. 423, ал. 5 НПК - "когато искането е направено от задочно осъден, предаден от друга държава на Република България, при предоставени гаранции за възобновяване на делото". Европейската заповед за арест /Е./ с № Р-130 от 8.08.2013 г. е издадена с цел изтърпяване на наложеното наказание на осъдения лишаване от свобода, относно определение на Районен съд - гр. Видин, постановено по чнд № 771/2013 г., с което наказанието по настоящото дело е групирано с друга влязла в сила присъда по нохд № 369/2012 г. на Районен съд - гр. Лом. Това се потвърждава и в писмо на РП - [населено място], от което е видно, че на 26.11.2013 г. осъденият е задържан в Германия, като в същото изрично се упоменава, че нохд № 1653/2012 г. на РС - гр. Видин не е включено в Е. спрямо осъдения И. Независимо от това, към момента на издаването на Е. и на постановената присъда, действа разпоредбата на чл. 41 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/, в сила от 23.07.2011 г., съгласно която отпада изискването за даване на гаранции при задочно осъждане. Задочното осъждане в издаващата европейска заповед държава-членка представлява вече факултативно основание за отказ в изпълняващата държава-членка, уредено в чл. 40, ал. 2 от ЗЕЕЗА. По силата на измененията, настъпили по повод транспонирането от всяка държава-членка на Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. за изменение на рамково решение 2002/584/ПВР всяка държава-членка има правото да откаже да изпълни Е., когато тя е издадена за предаване на лице с цел изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода, когато това е станало в процес, на който лицето не се е явило лично. Тази възможност на изпълняващата държава-членка е лимитирана от четири изрични хипотези, посочени в чл. 2 от РР 299/2009 г., с което се въвежда нов чл. 4а в рамково решение 2002/584. В коментирания смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, според която не се допуска изпълняващият съдебен орган да обвързва изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изтърпяване на задочна присъда, с императивното изискване за възобновяване на производството в издаващата държава-членка - решение по дело С-399/11 "Stefano Melloni срещу Ministerio F.". При фактически данни, доказващи, че обвиняемият, съответно подсъдимият, знаят за наказателното преследване, за естеството и причините за повдигнатото обвинение, но нямат намерение да вземат участие в наказателния процес или умишлено го избягват, е изключена възможността да искат възобновяване на делото след узнаване на съдебния акт, поради неучастие в производството. Не съществува забрана (в чл. 6 от КЗПЧОС), по своя воля едно лице да се откаже изрично или мълчаливо, от правото да ползва гаранциите на справедливо гледане на наказателното дело. За да се счита действителен отказът, съгласно целите на Конвенцията, трябва да бъде категорично установен и придружен с минимални гаранции, без да противоречи на обществения интерес. В случая тези минимални гаранции са реализирани, тъй като осъденият И. е знаел за образуваното срещу него наказателно производство и повдигнатото му обвинение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение намира постановената присъда за законосъобразна и при спазване на процесуалните правила, а искането на осъдения изцяло неоснователно. Ето защо и на основание чл. 426 във вр с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение