Решение № 10445 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5978/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ София при Централно управление на НАП, чрез юрк. Йорданов, против Решение № 13309 от 03.04.2026г., постановено по дело № 13608/2025г. по описа на Административен съд-София-град /АССГ/, с което е отменен Акт за прихващане или възстановяване № П-29002924223052-004-001 от 10.01.2025 г., издаден от И. Й. Н. на длъжност главен инспектор по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите - Големи данъкоплатци и осигурители, потвърден с Решение №1462 от 25.11.2025 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП и е изпратена преписката на компетентния орган по приходите при ТД на НАП ГДО за ново произнасяне по искането на „ЕМКО“ ЕООД за възстановяване и прихващане с вх. № вх. 32-24-3760 от 03.12.2024 г., при съобразяване на тълкуването на закона, дадено с решението. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основание по чл. 209, т. 3 АПК. Посочва, че право на възстановяване на суми по чл. 128 и чл. 129 ДОПК има данъчно задълженото лице, на чието име е издаден ревизионният акт – в случая „КЕМИРА“ ООД (н), независимо че плащанията са извършени от „ЕМКО“ ООД. Прихващането е възможно само при насрещни вземания между държавата и съответното задължено лице, а забраната по чл. 190, ал. 2 ДОПК за прехвърляне на вземания към фиска изключва и позоваването на суброгация като основание за придобиване на право на възстановяване. Твърди, че плащането от „ЕМКО“ ООД е погасило задълженията спрямо НАП, но поражда единствено възможност за регресна претенция срещу „КЕМИРА“ ООД (н), без да легитимира платеца като носител на право на възстановяване по реда на ДОПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Сторено е възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар на насрещната страна. Ответникът- „Емко“ ООД, чрез адв. Стоянов, в писмено становище оспорва основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд прие за установено следното: Предмет на съдебен контрол пред АССГ е била законосъобразността на АПВ № П-29002924223052-004-001, с който е отказано възстановяването на сумата от 946 000. 96 лв. на „ЕМКО“ ООД, потвърден с Решение № 1462/25.11.2025 г. на директора на дирекция „ОДОП“ София. Приходните органи потвърждават, че сумата от 946 000,96 лв. е налична в данъчно-осигурителната сметка като надвнесен данък. Въпреки това, администрацията приема, че титуляр на правото на възстановяване е длъжникът „КЕМИРА“ ООД (н), а не третото лице-платец „ЕМКО“ ООД, независимо че сумите са излезли от патримониума на последното. За да постанови обжалваното решение АССГ е счел, че оспореният АПВ е издаден от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е приел, че „ЕМКО“ ООД е заплатило чуждите публични задължения при наличие на правен интерес, обусловен от предявения срещу него иск по чл. 216 ДОПК, с цел защита на собственото му имущество. При липса на специална уредба в ДОПК относно последиците от доброволното изпълнение на чуждо публично задължение от трето лице с правен интерес, следва да намерят приложение общите правила на чл. 73–74 ЗЗД, включително институтът на законната суброгация по чл. 74 ЗЗД. Решаващият състав е посочил, че разпоредбата на чл. 180, ал. 1 ДОПК не изключва приложението на общия гражданскоправен режим, доколкото урежда встъпването в правата на публичния взискател при изпълнение на задължения по влязъл в сила акт, какъвто към момента на плащанията не е бил налице. С последващата съдебна отмяна на ревизионните актове основанието за събиране на съответните суми е отпаднало. Предвид обстоятелството, че плащанията са извършени със средства на „ЕМКО“ ООД, именно дружеството е понесло имуществената тежест и разполага с активна легитимация да претендира възстановяването им по реда на чл. 128 и чл. 129 ДОПК. Противният извод би довел до възстановяване на суми на лице, което не е понесло тежестта на плащането, и до фактическо лишаване на действителния платец от ефективна правна защита, особено с оглед производството по несъстоятелност на „КЕМИРА“ ООД. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и практиката на Съда на Европейския съюз относно принципите на данъчна неутралност и ефективност и правото на възстановяване на недължимо събрани суми от лицето, понесло действителната им икономическа тежест, включително решенията по дела C-397/21, HUMDA, C-94/10, Danfoss, и C-35/05, Reemtsma. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е оплакването на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е събрал и обсъдил относимите и допустими доказателства, анализирал е установените въз основа на тях факти и е формирал последователни и логически обосновани правни изводи. Правилно е приел, че между страните не съществува спор относно основните факти по делото, а спорът е правен и се свежда до въпроса кой е активно легитимиран да иска прихващане или възстановяване на сумите, внесени за погасяване на публични задължения, установени с ревизионни актове, впоследствие частично или изцяло отменени по съдебен ред – формалният носител на публичното задължение „КЕМИРА“ ООД (н) или действителният платец „ЕМКО“ ООД. От събраните по делото доказателства се установява, че през април 2021 г. „ЕМКО“ ООД е извършило плащания към ТД на НАП – София за погасяване на публичните задължения на „КЕМИРА“ ООД (н), установени с Ревизионен акт № Р-22002217003813-091-001/30.08.2018г. Плащането е извършено от имуществото на „ЕМКО“ ООД, при наличие на правен интерес, произтичащ от предявения срещу дружеството отменителен иск по чл. 216 ДОПК. Безспорно е обстоятелството, че плащанията са приети от приходната администрация и са разпределени от публичния изпълнител, като част от тях, в размер на 499 457 лв., са отнесени за погасяване на главница по друг ревизионен акт на длъжника – РА № Р-22221019002727-091-001/02.01.2020 г. Впоследствие първият ревизионен акт е отменен частично, а вторият – изцяло, с което е отпаднало правното основание за задържане на съответните суми от приходната администрация. При тези факти „ЕМКО“ ООД е подало на 03.12.2024 г. искане за възстановяване на недължимо внесените суми в размер на 946 000,96 лв., като се е легитимирало като действителен платец. Искането е отхвърлено с оспорения АПВ с мотив, че право на възстановяване има единствено формалният носител на публичните задължения – „КЕМИРА“ ООД (н). Вярно първоинстанционният съд е приел, че този извод на приходната администрация почива на неправилно тълкуване на разпоредбите на ДОПК и на института на суброгацията по гражданското право. Съгласно чл. 128, ал. 1 ДОПК недължимо платените или събрани суми за данъци и задължителни осигурителни вноски, както и останалите посочени в разпоредбата суми, подлежащи на възстановяване, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от НАП. Разпоредбата урежда правото на прихващане и възстановяване при наличие на предпоставките за това, но не обосновава извод, че право да претендира връщане на недължимо платените суми има единствено лицето, посочено като задължено в ревизионния акт, независимо от това кой действително е извършил плащането и чия имуществена сфера е засегната. В случая не се касае за плащане, извършено от самия формален носител на публичното задължение, а за изпълнение на чуждо задължение от трето лице, което е имало самостоятелен правен интерес да стори това. Следователно, за да се определи кому принадлежи правото да претендира възстановяване след отпадане на основанието за плащане, следва да се съобразят не само разпоредбите на ДОПК, но и приложимите правила на гражданското право относно изпълнението на чуждо задължение и суброгацията. Обоснован и съответстващ на закона е изводът на първоинстанциония съд, че не намира приложение нормата на чл. 180, ал. 1 ДОПК, доколкото плащането е извършено от „ЕМКО“ ООД в момент, когато ревизионният акт не е влязъл в сила. Не може да бъде споделено разбирането на касатора, че правните последици от плащането следва да се определят единствено въз основа на правилата за встъпване в изпълнението на публично задължение, без да се отчетат общите правила на гражданското право. При липсата на изрична уредба в ДОПК на последиците от доброволното изпълнение на чуждо публично задължение от трето лице с правен интерес, правилно съдът е приложил съответно общите правила на чл. 73 и чл. 74 ЗДД. Съгласно последната разпоредба, когато трето лице изпълни чуждо задължение, имайки правен интерес от това, то встъпва в правата на удовлетворения кредитор. Суброгацията настъпва по силата на закона и представлява правна последица от извършеното плащане, при наличие на предвидените в закона предпоставки. Правният интерес на „ЕМКО“ ООД произтича от конкретно засягане на неговата правна сфера. Срещу дружеството е бил предявен отменителен иск по чл. 216 ДОПК, по който НАП е поддържала претенции, чието удовлетворяване е било обусловено от наличието на публичните задължения на „КЕМИРА“ ООД (н). Чрез погасяването на тези задължения „ЕМКО“ ООД е целяло да защити собственото си имущество и да предотврати неблагоприятните последици от провеждането на отменителното производство срещу него. Следователно изпълнението е осъществено с цел защита на собствени имуществени права, което обосновава наличието на правен интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД. При тези обстоятелства суброгацията в правата на удовлетворения кредитор настъпва по силата на закона, а не по силата на договор или по волята на страните. В резултат на извършеното плащане „ЕМКО“ ООД придобива съответните права, произтичащи от изпълнението, включително възможността да защити имуществените си интереси при последващо отпадане на основанието, на което сумите са били платени. Неоснователно е и въззражението, основано на забраната по чл. 190, ал. 2 ДОПК за прехвърляне на публични вземания. В случая не е налице договорно прехвърляне на вземане, а законова суброгация, настъпила вследствие на изпълнение от трето лице с правен интерес. Двата института имат различен фактически състав, поради което ограничението относно цесията на публични вземания не може да бъде разпростирано върху суброгацията, при липса на изрична законова забрана. Обратното разбиране би довело до необосновано ограничаване на правата на лицето, което е изпълнило чуждото задължение, за да защити собствената си правна сфера. Не може да бъде споделен и доводът, че правото на възстановяване принадлежи единствено на „КЕМИРА“ ООД (н), тъй като именно това дружество е било формалният носител на публичното задължение по ревизионния акт. Определящо за разрешаването на спора е обстоятелството, че плащането е извършено от „ЕМКО“ ООД, чието имущество е намаляло със съответните суми, докато имуществената сфера на формалния длъжник не е била обременена от самото плащане. При отпадане на основанието за задържане на сумите от НАП правото да се претендира тяхното възстановяване следва да се определи, с оглед действителното имуществено разместване и настъпилите по силата на закона правни последици от изпълнението. В противен случай би се стигнало до резултат, при който приходната администрация възстановява на лице, което не е извършило плащането, суми, с които неговото имущество не е било намалено, докато действителният платец би бил лишен от възможността да възстанови собствените си средства. Подобен резултат би създал предпоставки за неоснователно обогатяване на формалния длъжник за сметка на платеца и би противоречал на принципите, уреждащи последиците от изпълнението на чуждо задължение, както и на целта на института на суброгацията. В решението от 13 октомври 2022 г. по дело С- 397/21 (HUMDA), както и в решение от 20 октомври 2011 г. по дело С-94/10 (Danfoss), СЕС подчертава, че принципите на неутралност и ефективност налагат получателят на услуги, поели тежестта на фактурирания по погрешка данък, да разполага със средства за неговото възстановяване. Тази система позволява на субекта, поел икономическата тежест, да получи обратно недължимо платените суми (решение от 15 март 2007 г., Reemtsma Cigarettenfabriken, С-35/05, т. 39). По горните съображения, следва да се приеме, че „ЕМКО“ ООД е изпълнило чуждо публично задължение при наличие на правен интерес, произтичащ от необходимостта да защити собствените си имуществени права. С извършеното плащане са настъпили предвидените в закона погасителни последици за публичните задължения, а по силата на чл. 74 ЗЗД дружеството се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор в предвидения от закона обем. След последващата съдебна отмяна на ревизионните актове е отпаднало основанието за задържане на съответните суми от приходната администрация, поради което действителният платец разполага с правен интерес и материалноправно основание да поиска тяхното възстановяване или прихващане по реда на чл. 129 ДОПК. Предвид изложеното Върховният административен съд – състав на осмо отделение намира, че решението, в обжалваната му част, е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в пълния претендиран размер от 23 332, 80 евро. Стореното възражение за прекомерност е неоснователно, с оглед обема на процесуалните действия и осъществената от юрисконсулта защита, включително при съобразяване критериите за справедливост, зададени с Решение по дело С-438/22 на СЕС. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,