Решение № 4357 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12042/2019 г.

Решение № 4357 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12042/2019 г., I о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на В. Д., [населено място], подадена чрез упълномощен процесуален представител адв. Златев, против Решение № 1628 от 01.08.2019 г., постановено по адм. дело № 1028/2019 г. по описа на Административен съд – Варна. От наведените доводи се извежда, че се поддържа неправилност на съдебния акт, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изложените съображения могат да се обобщят по следния начин: неправилно и при липсата на събрани доказателства в тази връзка съдът е приел, че оспореният пред него Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ е издаден от компетентен орган, при липсата на доказателства за надлежното му определяне с нарочна заповед на Кмета на община Варна за органа по приходите по смисъла на чл. 4 от ЗМДТ; неправилно е прието, че актът, с който са определени задължения за ТБО и ДНИ спрямо несобственик е валиден административен акт; неправилно е прието, че са на лице основанията по чл. 107, ал. 3 от ДОПК за служебно образуване на административното производство, а е следвало евентуалните задължения на лицето да бъдат определени в хода на ревизионно производство. Или поддържа се, че в случая АУЗД е издаден от некомпетентен орган; при пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материално правна норма; с което се обоснова и твърдението за неговата нищожност. Подробни аргументи са изложени в касационната жалба. Настоява се за отмяна на съдебния акт /вкл. и в частта му за разноските/ и обявяване нищожността на АУЗД. Претендират се сторените в процеса разноски. Ответникът по касация – Директор на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, не взема становище по жалбата. Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, против подлежащ на оспорване и неблагоприятен за тази страна съдебен акт. След като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на съдебен контрол пред АС – Варна е Акт за установяване на задължение по декларация № МД-АУ-1317/25.08.2015 г., издаден от гл. инспектор "КРД" в Дирекция "Местни Данъци" при Община Варна, мълчаливо потвърден в хода на административното му обжалване от Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, с който спрямо касатора са установени задължение за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО за конкретно индивидуализирани недвижими имоти, ведно с прилежащи лихви за забава, като искането отправено до съда е за прогласяването му за нищожен. В този смисъл предмет на съдебния контрол, осъществен от първостепенния съд, не е била законосъобразността на същия този индивидуален административен акт /жалбата в тази й част е приета за процесуално недопустима и с влязло в сила протоколно определение е оставена без разглеждане в тази й част и съответно производството по делото е било частично прекратено/. За да отхвърли жалбата, с искане за прогласяване нищожността на АУЗД, съдът е приел от фактическа страна следното: Съобразно данните от административната преписка е установено, че от Д. са подадени следните декларации по чл. 14 от ЗМДТ касателно процесните недвижими имоти: Декларация вх. № 74254162 от 03.05.2000 г., Декларация вх. № 4529/5340/19.11.2002 г., Декларация вх. № 95-1024/19.06.2001 г., Декларация вх. № 7641/14.05.2008 г. и Декларация вх. № 7642/25.08.2015 г., като поради констатирано неплащане на дължимите за посочените недвижимости ДНИ и ТБО за съответните периоди от 2010 г. до 2014 г. е образувано служебно производство по тяхното установяване в хипотезата на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. В тази връзка е издаден и процесният АУЗД от В. К. на длъжност ст. инспектор в "КРД" в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, черпейки правомощията си от Заповед № 2612 от 22.06.2015 г., издадена от Зам. Кмет на Община Варна, в хипотезата на заместване на Кметът на Община Върна съгласно Заповед № 2602 от 22.06.2015 г. на Кмета на Община Варна. Прието е за установено от съда съобразно заключението по допуснатата СПЕ, че положените подписи за "декларатор" в Декларацията по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 4529/5340/19.11.2002 г. са изпълнение от Д., но в Декларациите по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 7640/14.05.2008 г. и № 7641/14.05.2008 г. - не са изпълнени от същия, поради което е сторен извод, че последните две декларации са неавтентични, като неизхождащи от посоченото в тях лице, респ. неистински, поради което следва на основание чл. 194, ал. 2 от ГПК да бъдат изключени от доказателствения материал по делото. От друга страна е установено, че с цитираните две декларации са декларирани два имота, както следва: имот с адрес гр. Варна, район Приморски, к. к. Чайка, № 3074, представляващ земя с площ 500 кв. м с данъчна оценка за притежаваната 1/2 част от имота 6 252, 25 лв. и имот с адрес гр. Варна, район Приморски, к. к. Чайка, № 3073, представляващ земя с площ 270 кв. м с данъчна оценка 5 993, 70 лева. По отношение на имот с адрес гр. Варна, район Приморски, к. к. Чайка, № 3074 с идентификатор по КККР 10135.2572.109, съдът е съобразил, че от Удостоверение по чл. 47, във вр. с чл. 48 от Правилника за вписванията е видно, че с Решение на Окръжен съд – Варна № 403/2011 г. по гр. дело № 43/2011 г. е отменено Решение № 3502/2009 г. по гр. дело № 7065/2009 г., влязло в законна сила на 20.05.2011 г., като са осъдени касатора и съпругата му да предадат владението на трето лице и е отменен Констативен нотариален акт № 80, том ІІІ, д. 397/2008 г. на нотариус ТВ, вписан под № 92, том LХХI, д. 17984/2008 г. на СВ на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК. По отношение на имот с адрес гр. Варна, район Приморски, к. к. Чайка, № 3073 с идентификатор по КККР 10135.2572.113, от Справка за имота в службата за вписвания – Варна за периода от 01.01.1992 г. до 26.06.2019 г. и от Решение № 2333 от 29.04.2014 г. по гр. дело № 17568/2012 г. на Районен съд – Варна съдът е приел за установено, че няма данни Д. да е собственик на процесния имот. При тези относими към разрешаването на конкретния правен спор фактически установявания, съдът е приел, че актът е издаден от компетентен административен орган, на когото редовно са делегирани правомощия съгласно цитираните по-горе заповеди, доколкото вземанията на Общините за ДНИ и ТБО са публични общински вземания по дефиницията на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК и тяхното установяване, обезпечаването и събирането по правилото на чл. 4 и чл. 9б от ЗМДТ се извършва от служители на общинската администрация, определени с нарочна заповед на Кмета на общината /чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ/ по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Прието е спазването на изискването за форма, вкл. и на административно производствените правила, в аспекта на валидно формирано волеизявление, с аргумента вкл. и че в случа са установени безспорно предпоставките, при които възниква компетентността на административния орган за служебно определяне на задължението в хипотезата на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Посоченото е и че не се установява толкова съществено нарушение на материалноправните разпоредби, което да обоснове нищожност на административния акт, с аргументи че актът не е лишен изцяло от правно основание, неговото изпълнение не е юридическо невъзможно, не е установено актът да е издаден при пълна липса на условията, визирани в хипотезата на правната норма. Всички изложен в жалбата аргументи е прието, че касаят материално правната законосъобразност на акта, а тя не е предмет на съдебния контрол. Така постановеният съдебен акт се възприема като незаконосъобразен, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно разбирането в теорията и практиката за да е нищожен един административен акт, той трябва да страда от толкова тежък и съществен порок, водещ до такива радикални нарушения на законността, които да не могат да бъдат премирани дори и с временно и неокончателно действие на акта. В тази връзка нищожен административен акт може да бъде акт, издаден от некомпетентен орган, или акт, издаден при материална незаконосъобразност до степен да е лишен изцяло от законова опора - не е издаден нито въз основа на закон, нито въз основа на подзаконов нормативен акт, или е издаден при сериозно противоречие с такива, а съществено засяга права на своите адресати, или при нарушена форма за валидност. Съществува и разбирането, че основание за нищожността на акта, може да бъде и особено съществено нарушение на административно производствените правила, допуснати от органа при издаването му. За да бъде основание за обявяване на акта за нищожен това нарушение трябва да е толкова съществено, че да опорочава административното производство като цяло, т. е това производство следва да е проведено в отсъствие на законово разписаната процедура. В административното право е общоприето, че всеки отделен случай изисква самостоятелна преценка на действителността на административния акт, с оглед тежестта на порока, от който е засегнат. Основанията за обявяване нищожност на административния акт са: нарушаване изискванията за компетентност, липса на форма, пълна липса на правно основание, невъзможен предмет, несъществуващ адресат и др. според спецификата на случая. В конкретния случая съобразно изложената по-горе безспорна между страните фактическа обстановка съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, единствено и само въз основа на представените Заповед № 2612/22.06.2015 г. и Заповед № 2102 от 22.06.2015 г., въз основа на които е прието, че валидно е възложено на лицето, издало акта, да изпълнява функциите на орган по приходите съобразно изискването на чл. 4, ал. 4 във вр. с ал. 3 от ЗМДТ, без да даде изрично указание за представяне на доказателства в тази насока, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Съгласно чл. 171, ал. 4 АПК съдът е длъжен да съдейства на страните за отстраняване на формални грешки и неясноти в изявленията им и да им указва, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. В случая съдът с разпореждането за насрочване на делото от 03.05.2019 г. не е дал указания на ответника да ангажира доказателства в насока издаването на Заповед № 2612/22.06.2015 г. от компетентен орган, такива указания не са дадени и в проведеното открито съдебно заседание на дата 11.06.2019 г. въпреки изричните възражения на касатора. Нарушението на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като при недопускането му съдът може да стигне до различни правни изводи. Както правилно е посочил в решението си административния съд, в чл. 4, ал. 1 ЗМДТ е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред; според ал. 3 и ал. 4 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация определени с нарочна заповед на Кмета на Община имат правата и задълженията на органи по приходите; според ал. 5 кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на Националната агенция за приходите. Съответно чл. 9б от ЗМДТ изцяло препраща относно реда за установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон към този по чл. 4, ал. 1 – 5, както и такова препращане е сторено и относно обжалването на свързаните с тях актове. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест в процеса и не е указал на административния орган, че по делото липсват надлежни доказателства, които да обосноват компетентността на органа, издал оспорения АУЗД. Конкретно от материалите по делото се установява, че цитираната Заповед № 2612 от 22.06.2015 г. не е издадена от Кмета на Община Варна, който единствено е оправомощен съгласно правилото на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ да определи длъжностните лица от състава на община, които ще изпълняват функциите на органи по приходите, а от Заместник Кметът на Община Варна, въз основана на Заповед № 6102 от 22.06.2015 г., т. е. в хипотезата на заместване. Доказателства във връзка с изпълнение на фактическия състав на заместването в неговата цялост по делото не са ангажирани, а и не е указано на ответника по делото, че не сочи такива. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., ОС на съдиите, "Заместването се извършва в случаите, когато лицето, титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. " Трайната съдебна практика приема, че за да е изпълнен фактическия състав на "заместването" следва да са на лице кумулативно следните предпоставки: 1. Изрична писмена заповед, издадена от съответния компетентен според спецификата на случая административен орган, с която да е определено лицето, което ще изпълнява функциите на отсъстващия титуляр на длъжността, 2. Доказателства за отсъствие/обективна невъзможност за изпълнение на възложените функции, съобразно и посоченото Тълкувателно решение, на титуляря на длъжността. По делото липсват доказателства за отсъствието на титуляря на длъжността, като от посочената заповед, дори не може да се извлече причината за обективната невъзможност да се изпълняват възложените функции от Кмета на Община Варна на дата 22.06.2015 г., вкл. и неговото отсъствие като се съобрази и че в крайна сметка и Заповед № 6102 /а тя безспорно е издадена от Кмета на Община Варна/ е от същата дата. Или в нарушение на служебното начало и доказателствената тежест в процеса, съдът е приел, че безспорно е на лице правомощия за издателя на процесния АУЗД, произтичащи от заповед № 2612/22.06.2015 г. Съдът е следвало да укаже на Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, че негова е доказателствената тежест за установяване на твърдяното обстоятелство, че на дата 22.06.2015 г. Зам. Кметът на Община Варна е изпълнявал в условията на заместване правомощията на Кмета на Община Варна. С оглед на изложеното и като е приел, при наличие на представените доказателства, че АУЗД е издадена от компетентен орган, надлежно определен да изпълнява функциите на орган по приходите с нарочна заповед на Кмета на Община Врана по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на делото следва да се укаже на Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Врана, че следва да ангажира доказателства за компетентността на административния орган, издал заповед № 2612/22.06.2015 г., както и да представи предходно действащата Заповед № 4709 от 17.12.2014 г., и съобразно така събраните писмени доказателства да даде отговор на въпроса за издаването на оспорения АУЗД от компетентен орган. Що се касае останалите поддържани възражения в касационната жалба те се възприемат като неоснователни. Каза се Актът е издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК /в приложимата за 2015 г. редакция/, като изрично в него е упоменато въз основа на цитираната разпоредба, че такъв акт може да се издаде от компетентния за това орган по приходите и служебно когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Същественото е, че липсата на плащане на задълженията в случая за ТБО и ДНИ поражда правомощията за компетентните за това органи на общинската администрация да пристъпят към тяхното установяване по посочения ред, като противно на изложеното в касационната жалба в настоящата хипотеза не е било задължително издаване на ревизионен акт. В унисон с трайно установената съдебна практика е посочено в оспореното решение и че въпросът за собствеността върху процесните недвижими имоти е въпрос относно материалната законосъобразност на акта, но не се отразява на валидността на същия /Решение № 125 от 7.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12902/2017 г., Решение № 1099 от 28.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12904/2017 г. и др/. Неправилно се поддържа и че в случая "мълчаливото потвърждаване" е нищожно и влече и нищожност на оспорения административен акт. Първо на съдебно обжалване подлежи първоначалният акт, а не решението при административното обжалване. Второ – в случая именно Директорът на Дирекция "Местни приходи" при Община Варна, изпълнява правомощията на Териториален директор на НАП / чл. 4, ал. 5 in fine ЗМДТ/, поради което и именно този орган е и компетентният да се произнесен горестоящ административен орган по подадената по административен ред жалба против акта по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Предвид изложеното по-горе обаче относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на съда, е на лице касационна основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК и решението като неправилно следва да бъда отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. По гореизложените мотиви при новото разглеждане съдът следва да даде указания по реда на чл. 171 от АПК на страните в процеса, конкретно да укаже на ответника доказателствената тежест за установяване факта на издаването на процесния АУЗД от компетентен орган и да му даде възможност да ангажира относимите за изясняване на делото от фактическа страна доказателства, посочени по-горе. На основание чл. 226, ал. 3 от АПК по въпросът за разноските пред настоящата касационна инстанция следва да се произнесе първоинстанциония съд. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Върховният административен съд, Първо отделение