Решение № 7922 от 28.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 31/2019 г.
ВАСVIII отделение28.05.2019 г.докладчик т Бисерка Цанева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1912/16.10.2018 г., постановено по адм. д. № 959/2018 г. на Административен съд Варна. ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 11572 от 23.11.2018 г. по адм. д. № 959/2018 г. на Административен съд Варна. ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- Варна при ЦУ на НАП да заплати на Г. Гинев, ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [адрес], разноски за касационната инстанция в размер на 1650 /хиляда шестстотин и петдесет/ лева. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 7922 от 28.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 31/2019 г., VIII о., докладчик председателят Бисерка Цанева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" /ОДОП/ гр. Варна при ЦУ на НАП срещу решение № 1912/16.10.2018 г., постановено по адм. д. № 959/2018 г. на Административен съд Варна, с което е отменен ревизионен акт № Р-03002717003614-091-001/15.12.2017 г. на органите по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 531/28.02.2018 г. на директора на Дирекция "ОДОП" – Варна при ЦУ на НАП, с който на Г. Гинев вследствие на непризнато право на преотстъпване на данък по чл. 48, ал. 6 от ЗДДФЛ са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. в общ размер на 14 832,24 лв. и задължения за мораторни лихви до издаване на ревизионния акт в общ размер на 6 955,54 лв., разпределени по години както следва: за 2011 г. – задължение данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 4 035,85 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 2 310,94 лв.; за 2012 г. - задължение за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 6 560,39 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 3 083,79 лв. и за 2013 г. - задължение за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 4 236 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 1 560,81 лв. Според касатора решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се твърди, че разпоредбата на чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ не съдържа текст, който да препраща към лицата по чл. 29а, ал. 1 ЗДДФЛ, поради което е приложима само за еднолични търговци, регистрирани като земеделски производители. Приравняването в чл. 29а ЗДДФЛ според касатора е само за целите на определяне на облагаемия доход на физическите лица, регистрирани по ЗДДС и като земеделски производители към реда, по който се определя облагаемия доход на едноличните търговци. Излагат се доводи, че преотстъпването на данъка е обвързано с приложението на изискванията на ал. 2 на чл. 189б ЗКПО, като тези условия са неприложими спрямо физическо лице, а изискването на закона е те да са кумулативни. Касаторът се позовава и на чл. 4, т. 5 от Регламент (ЕО) № 1857/2006 на Комисията от 15.12.2006 г. за прилагане на членове 87 и 88 от договора за Държавната помощ за малки и средни предприятия, осъществяващи дейност в производството на селскостопански продукти и за изменение на Регламент (ЕО) № 70/2001 за предоставяне на такава помощ на предприятия в затруднение, а физическото лице не е такова. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне жалбата на Г. Гинев срещу ревизионния акт, както и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. По делото е подадена и частна жалба от Г. Гинев против Определение № 11572 от 23.11.2018 г. по адм. д. № 959/2018 г., с което е оставено без уважение молбата му за допълване на решението в частта на разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на определението и се иска неговата отмяна, като вместо него бъде поставено друго, с което на Г. Гинев бъдат присъдени разноски в общ размер на 1639, 90 лева. Частният жалбоподател твърди, че в проведено последно съдебно заседание по делото заедно със списъка на разноските пълномощникът му е представил и банково извлечение от 4.06.2018 г., от което е видно реалното плащане на сумата от 1500 лева по банковата сметка на адв. Тошев, представляваща уговорения по делото хонорар /заплатен още към момента на първото с. з. /. Излагат се доводи в жалбата, че разпоредбата на чл. 80 от ГПК изисква представяне само и единствено на списък на разноските към датата на последното заседание в съответната инстанция, като банковото извлечение отново е представено с искането за изменение на решението в частта за разноските. Ответникът – Г. Гинев, в отговор на касационната жалба и в с. з. чрез адв. Тошев, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна, както и да бъде уважена подадената частна жалба. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и на частната жалба. Върховният административен съд, Осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Предмет на спора пред Административен съд – Варна е бил РА № Р-03002717003614-091-001/15.12.2017 г. на органите по приходите при ТД на НАП – Варна, с който на Г. Гинев вследствие на непризнато право на преотстъпване на данък по чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. в общ размер на 14 832, 24 лв. и задължения за мораторни лихви до издаване на ревизионния акт в общ размер на 6 955, 54 лв., разпределени по години както следва: за 2011 г. – задължение данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 4 035, 85 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 2 310, 94 лв.; за 2012 г. - задължение за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 6 560, 39 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 3 083, 79 лв. и за 2013 г. - задължение за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 4 236 лв. и задължение за мораторна лихва в размер на 1 560, 81 лв. За да отмени изцяло РА административният съд е приел, че актът е издаден при неправилно приложение на закона, тъй като уточнението "за доходите като едноличен търговец" в разпоредбата на чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ не е равнозначно на "регистрирани като ЕТ" и е относимо към начина на формиране на годишната данъчна основа, а не към дейността на лицето в рамките на правноорганизационната форма на ЕТ. Аргумент в подкрепа на този довод съдът е извел от Решението на ЕК, според което бенефициери на мярката са земеделски стопанства, осъществяващи първично производство на селскостопански продукти. Според решаващия състав регламентираното в чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ право на данъчно облекчение имат всички лица, земеделски производители, осъществяващи първично производство на селскостопански продукти, доходите от което се облагат с корпоративен данък. Предпоставките по чл. 189б, ал. 2 ЗКПО, регламентирани в приложимата редакция на разпоредбата, която за данъчните периоди на 2011 г., 2012 г. и 2013 г. е тази, обнародвана в ДВ бр. 19/2011 г., в сила от 8.03.2011 г., за всяка от трите години кумулативно са били налице. Съдът не е споделил изводите на приходната администрация, че след като не съществува процедура, по която физическите лица да бъдат обявени в несъстоятелност по Търговския закон, то те не покрива един от критериите по пар. 1, т. 30 ДР ЗКПО за предприятие в затруднено положение, поради което такава преценка изобщо не било възможно да се извършва за тях, което допълнително подкрепя извода за неприложимост на чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ спрямо нерегистрираните като еднолични търговци физически лица – земеделски производители. Въз основа гореизложеното първоинстанционният съд е обосновал извод, че през процесния период спрямо ревизираното лице не е било налице ограничението на чл. 48, ал. 7 ЗДДФЛ в приложимата редакция на нормата, обн. ДВ бр. 95/2009 г. Решението е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор по фактите, като възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира с приетите по делото доказателства. Страните не спорят, че Г. Гинев е местно физическо лице, регистриран като ЗП, без регистрация по ТЗ. Същият е подал ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за 2011 г., за 2012 г. и 2013 г. При така установеното съдът правилно е приел, че спорът е относно приложението на материалния закон и се свежда до това дали Г. Гинев, като ФЛ, регистриран ЗП, но без регистрация като ЕТ по ТЗ, има право да се ползва от разпоредбата на чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ. Съгласно чл. 48, ал. 6 ЗДДС данъкът върху годишната данъчна основа за доходите от стопанска дейност като ЕТ се преотстъпва в размер до 60 на сто на лица, регистрирани като ЗП, за годишната данъчна основа от дейност по производство на непреработена растителна и животинска продукция при условията за преотстъпване на корпоративен данък по чл. 189б ЗКПО. Последната предвижда корпоративният данък да се преотстъпва в размер до 60 на сто на данъчно задължени лица, регистрирани като ЗП, за данъчната им печалба от дейност по производство на непреработена растителна и животинска продукция при изпълнението на предвидените в ал. 2 от посочения текста условия. В настоящия случай спор относно наличието на тези предпоставки няма. При тази редакция разпоредбата определя преотстъпването на данъка да се ползва от лицата, регистрирани като ЗП, които дължат данък върху годишната данъчна основа за доходите като ЕТ. Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон, като е приел, че посочването на "ЕТ " в текста на чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ не е с оглед индивидуализация на субекта на държавната помощ, а е част от словосъчетанието "доходите от стопанска дейност като ЕТ ". Съгласно § 26 от ПЗР към ЗИДЗДДФЛ, публикувано в ДВ, бр. 95/09 г. действието на предвиденото в чл. 48, ал. 6 от ЗДДФЛ преотстъпване на данъка е обусловено от приемане на положително решение от Европейската комисия за съвместимостта на тази държавна помощ с правилата за държавните помощи. Видно е от § 10 от Решение № С
863 от 11.02.2011 г. относно държавна помощ - България, Помощ № 546/2010 за инвестиции в земеделски стопанства чрез преотстъпване на корпоративен данък, че помощта ще бъде предоставена под формата на данъчно облекчение, изразяващо се в преотстъпване до 60% от корпоративния данък върху данъчната печалба, възникнала в резултат на земеделските дейности на данъчнозадължени субекти, регистрирани като земеделски производители. Следователно, разпоредбата на чл. 48, ал. 6 от ЗДДФЛ тълкувана във връзка с цитираното решение на Европейската комисия, от което зависи приложението й, води до извода, че право на данъчното облекчение имат лицата, ЗП, осъществяващи първично производство на селскостопански продукти, доходите от което се облагат с корпоративен данък. Тоест, правнорелевантният факт за ползването на преотстъпването е качеството на лицето - ЗП и дейността, която извършва като такъв, а не правноорганизационната форма, под която се осъществява тази дейност. В тази връзка следва да се има предвид, че данъчна основа за облагане на дейностите като едноличен търговец формират не само физическите лица - регистрирани еднолични търговци, но и тези които са търговци по смисъла на Търговския закон без регистрация като ЕТ – вж. чл. 26, ал. 7 от ЗДДФЛ във вр. с чл. 1, ал. 3 от ТЗ, а след 1.01.2011 г. и ФЛ, регистрирани като земеделски производители, ако са избрали този ред за определяне на ДО – чл. 29а, ал. 1 от ЗДДФЛ. Лицата извършващи стопанска дейност по чл. 29а от ЗДДФЛ са изключени от кръга на ползващите облекчението по ал. 6 едва с разпоредбата на чл. 48, ал. 7 от ЗДДФЛ, обнародвана в ДВ бр. 100/2013 г. и в сила от 1.01.2014 г. Неоснователни са възраженията на касатора, че земеделският производител не може да ползва привилегията на закона, тъй като по отношение на него не може да бъде установено, че е "предприятие в затруднено положение". Няма пречка по отношение на ревизирания субект да се изследва отрицателната предпоставка да не е предприятие в затруднение съгласно изискването на съображение 6 от Решение на ЕК № 863/11.02.2011 г. В националното законодателство това разбиране намира основание в чл. 607а от ТЗ, според която е допустимо за лице с качеството търговец. Вписването в ТР не е условие за придобиване на това качество и за допустимост на производството по несъстоятелност (в този смисъл е решение № 653/1.10.2008 г. по т. д. № 296/2008 г. на II отд. на ВКС). Промяната в законодателната уредба, в сила от 1.01.2014 г., предвиждаща изрично, че от преотстъпването на данъка по чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ не могат да се ползват физически лица, извършващи стопанска дейност по чл. 29а ЗДДФЛ, не променя крайният извод на съда за незаконосъобразност на акта, тъй като се касае за изменение на материалноправни норми, които имат действие за в бъдеще. В този смисъл е практиката на ВАС – по адм. дело № 827 от 2013 г. на ВАС, I отд., адм. д. № 5401/2013 г., I отд., по адм. д. № 1048/2015 г. на І отд. и др. По изложените съображения и като е достигнал до извод за изпълнение на предпоставките по чл. 48, ал. 6 ЗДДФЛ, вр. чл. 189б ЗКПО, първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение при правилно приложение на закона, поради което същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 1650 лв., заплатено в брой, съгласно договор за правна защита и съдействие от 23.04.2019 г. /л. 34/. По частната жалба:
С оспореното пред настоящата инстанция определение, административният съд е оставил без уважение молбата на Г. Гинев за допълване на решението в частта на разноските. Искането до съда е било за присъждане на пълния размер разноски по представения списък по чл. 80 ГПК, включващ и уговореното адвокатско възнаграждение, както и направените пощенски разходи и разходи за банков превод при заплащане на държавната такса и на депозита за вещо лице. Съдът е приел, че липсват доказателства за плащането на адвокатското възнаграждение по банков път, като такива не са представени в последното с. з. По отношение на разходите за банкови преводи и пощенски разходи съдът е посочил, че същите не са пряко свързани със съдебното производство, така както разходите за държавна такса или възнаграждението за вещо лице, поради което не подлежат на овъзмездяване по реда на чл. 161, ал. 1 от ДОПК.
Частната жалба е неоснователна.
Неоснователно е твърдението в ЧЖ, че в проведеното съдебно заседание по делото заедно със списъка на разноските адв. Тошев е представил и банково извлечение от 4.06.2018 г., от което е видно реалното плащане на сумата от 1500 лева по банков път. В протокола от проведеното последно с. з по делото на 19.09.2018 г. се установява, че адв. Тошев е представил списък на разноски по чл. 80 ГПК, като липсва отбелязване за приложени към него доказателства. В случай на пропуск да бъдат протоколирани конкретни изявления – представяне на банково извлечение, то за жалбоподателят е била налице възможност по реда на чл. 151 от ГПК да поиска допълването му, което не е сторено. Неоснователно е и твърдението в жалбата, че нормата на чл. 80 ГПК регламентира представяне единствено на списък на разноските към датата на последното заседание в съответната инстанция, но не и доказателства към него досежно сторените от страната разноски. В тази връзка следва да се посочи, че искането за присъждане на разноски и представянето на съответните доказателства, следва да бъде направено до приключване на устните състезания във всяка инстанция, тъй като претенцията за разноски е обусловена от съдебния акт и е част от произнасянето на съда по спорния предмет. Според чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските. Този списък съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени. Различен е въпросът за доказване на тези разходи. Доказването е относимо към основателността на искането за присъждането им, а не към неговото процесуално въвеждане. След като до приключване на устните състезания по делото частният жалбоподател не е представил доказателства за реалното заплащане на адвокатски хонорар по банков път, то правилно съдът е оставил без уважение искането му за присъждане. Ирелевантно в случая е обстоятелството, че към искането по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските страната е представила банково извлечение за заплащането на адвокатски хонорар в размер на 1500 лв. Неоснователна е жалбата и в частта относно искането за присъждане на разноски за заплатени пощенски разходи и банкови преводи. По арг. от чл. 161, ал. 1 от ДОПК тези разходи са извън обхвата на отговорността за разноски по конкретното дело. Тя цели възстановяване на разноските, направени по делото и възнаграждението на един адвокат. Под разноски в този случай следва да се разбират парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия - възнаграждение за вещо лице, държавна такса и т. н. В обхвата на разноските се включват заплатените от страната суми във връзка с извършването на правните действия в процеса. Разходите за пощенски услуги и банкови преводи не представляват такива.
С оглед изложеното, определението е правилно и следва да бъде оставено в сила.