Решение № 188 от 11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3378/2014 г.

Решение № 188 от 11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3378/2014 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 366 от 30.06.2015 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на решение № 1218 от 12.06.2014 г. по т. д. № 4365/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав по въпроса за критериите и целта на тълкуване на договорни клаузи. Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението, с искане за неговата и отхвърляне на иска, с присъждане на разноски. Изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция за самостоятелния характер на задължението за плащане на наемна цена по договора за наем и неотносимост на споразумението между страните, подписано на същата дата. Твърди, че клаузите на договора и на споразумението не са тълкувани правилно, в резултат на което не е изяснена действителната воля на страните. Ответникът по касация [фирма] не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел, че сключеният на 04.06.2010 г. и неоспорен договор за наем на магазин Г 1, на две нива, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] е правопораждащият факт, от който произтича задължението на ответника за заплащане на наемната цена, както и, че това задължение не е обвързано от клаузите на споразумението, сключено между страните на същата дата. Счетено е, че уговорките в споразумението са с оглед бъдещ договор за прехвърляне на собствеността върху магазина, както и, че всички задължения, поети по него от страните, възникват от датата на прехвърлянето на собствеността върху имотите. За неубедителна е счетена поддържаната от ответника/сега касатор/ теза във връзка с действието на споразумението и неговата относимост към исковата претенция, предвид липсата на доказателства за пренаемане на имота от трето лице за периода, за който е заплащал наем на ищцовото дружество. Решението е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: В постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, Търговска и Гражданска колегия - така например, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о. и други е прието, че според законоустановените критерии по чл. 20 ЗЗД отделните уговорки между страните следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една уговорка да се тълкува в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и последващото поведение на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл. 20 ЗЗД. С оглед становищата на страните по делото и писмените доказателства, представени и приети в производството пред първата инстанция, решаващият съдебен състав на САС е следвало да извърши тълкуване на обективирани в договора за наем от 04.06.2010 г. клаузи, относими към основните елементи на договора, наред с клаузите на сключеното на същата дата споразумение между страните. Волята на страните във връзка с наемното правоотношение е изразена както в договора, така и в споразумението, изменено с последващ анекс само по отношение началната дата на дължимост на наемната цена. В нарушение на въведените в чл. 20 ЗЗД правила и в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС, не е изяснена действителната воля на страните по делото във връзка с наемното правоотношение, тъй като клаузите на наемния договор не са преценявани съобразно постигнатите договорености в подписаното от страните споразумение от 04.06.2010 г. Това нарушение е довело до неправилност на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното осъдително решение за заплащане на сумата 25 816.96 лв. - наемни вноски за периода от м. март до м. юни 2011 г., ведно със законната лихва от 09.03.2012 г. и 2 340.17 лв. за предходния период съобразно изискуемостта на наемната цена. Необосновано е изразеното от въззивния съдебен състав становище, че уговорките в споразумението от 04.06.2010 г. са единствено с оглед сключването на бъдещ договор, с който ответното дружество ще прехвърли на ищеца собствеността върху процесното магазинно помещение. Видно от обективираната в чл. 5 от споразумението воля на страните е, че те са обвързали подписването на наемен договор, имащ за единствена цел преотдаването на имота под наем на трети физически или юридически лица и то за срок до 12 месеца, с прехвърлянето на собствеността на имота. Няма спор по делото, че инвеститор и собственик на процесното магазинно помещение е било именно дружеството - ответник по иска, сега касатор. Като такъв [фирма] се е легитимирал и при сключването на самото споразумение. Действително, по делото не е изяснен моментът/ липсват писмени доказателства/, от който ищецът е станал собственик на процесния имот, но очевидно, това е предхождало сключването на наемния договор, тъй като предвиденото от страните условие за възникване на наемно правоотношение е именно прехвърлянето на собствеността по нотариален ред. При възприемане на обратното становище би се стигнало до абсурдния извод, че наемателят - собственик на магазина, ще дължи наем на ищцовото дружество за ползване на собственото си помещение. Тълкувайки обективираната в чл. 5 от споразумението воля на страните във връзка с клаузите на наемния договор и предвид сключването им на една и съща дата, следва да се изведе извод, че единствената цел, с която е сключен наемния договор е предоставяне на правна възможност на дружеството - ответник да сключва договори за наем на имота с трети лица за уговорения в споразумението срок. Твърдението на ответника, че сключеният договор за пренаемане на магазина с трето за спора дружество е бил прекратен в началото на м. март 2011 г. не е оспорено от ищеца. Безспорно е между страните, че уговорената в споразумението и в наемния договор месечна наемна цена е заплащана на ищцовото дружество именно до този момент. Следователно, не би могло да се приеме, че за периода след м. март 2011 г. ответното дружество дължи наемна цена в размер на 3 300 евро месечно до края на м. юни 2010 г., което обуславя и неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се отхвърли предявения от " [фирма] срещу [фирма] иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 25 816.96 лв., ведно със законната лихва от исковата молба и за сумата 2340.17 лв. - обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за въззивна и касационна инстанции в размер на 1 808.68 лева, съставляващи заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение. Разноски за първоинстанционното производство, съставляващи адвокатско възнаграждение, не се присъждат, тъй като липсват доказателства за заплатен адвокатски хонорар на упълномощения адвокат на дружеството - ответник по иска. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение