Решение № 153 от 9.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 2304/2014 г.

Решение № 153 от 9.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 2304/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Ирина Петрова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответника [община] против Решение № 160 от 11.03.2014 г. по в. гр. д. № 18/2013 г. на ОС Перник, в частта, с която след отмяна на решението по гр. д. № 91/2013 г. на РС Трън за отхвърлянето на иска за сумата 8 378.83 лв., е постановено друго и касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл. 86 ЗЗД, 8 378.83 лв. - обезщетение за забава за периода 17.01.2010 г. - 5.02.2013 г. върху главницата 28 539.23 лв., представляваща възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка от 2.11.2007 г. Решението в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер и за присъждане за законна лихва върху обезщетението за забава, е влязло в сила. С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на иска. Становището е, че въззивната инстанция е подменила волята на страните като е приела, че лихвата за забава по отношение плащането на възнаграждението на изпълнителя се дължи не съобразно уговореното в договора, а от деня на приемането на работата с протокол обр. 19. Изразено е и несъгласие с извода, че предявяването и уважаването на иска /предмет на приключилото т. д. № 80/2010 г. на ОС Перник/ с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължимото възнаграждение по договора за изработка, с който не е претендирана законна лихва, спира на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД течението на давностния срок за вземането за обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, търсено в настоящия процес, считано от датата на двустранното подписване на акт обр. 19. С оглед на тези неправилни изводи в противоречие с материалния закон не било уважено възражението за изтекла погасителна давност. В нарушение на материалноправните разпоредби бил и изводът на съда, че е допустимо присъждане кумулативно на неустойка и мораторна лихва, при положение, че страните не са постигнали такава изрична уговорка. В съдебно заседание поддържа становището, че нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключение от правилото за непрекъснато течение на давността и текстът е ясно разписан - докато трае процеса относно вземането, а не и досежно други вземания, макар и акцесорни. В писмен отговор ищецът "АБС И." оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. В съдебно заседание поддържа становище, че спиране на погасителния давностен срок по отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД настъпва по време на процеса относно главното вземане, тъй като главницата подлежи на установяване именно в това производство. С определение № 217 от 26.03.2015 г. при допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос: Тече ли давност, по силата на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД за акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД - за обезщетението за неизпълненото парично задължение по време на съдебния процес с предмет само вземането за главното парично задължение /по време висящността на съдебния процес с предмет единствено вземането за главницата/ при допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о. ВКС, Търговска колегия, състав на Първо т. о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Съдилищата са се произнесли по иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъденото /в размер на 28 539.23 лв./ в полза на [фирма] с влязло в сила решение по т. д. № 84/2010 г. на ОС Перник останало неизплатено възнаграждение по договор за изработка от 2.11.2007 г. за ремонт на [улица], [населено място], с възложител [община], върху която сума в проведеното производство лихви за забава не са били претендирани, съотв. присъдени. Исковият период е от съставянето /двустранното подписване/ на протокол обр. 19 за установяване на изпълнени и подлежащи на разплащане СМР - 12.06.2008 г. до 3.06.2013 г. - датата на предявяване на иска. С исковата молба ищецът, позовавайки се на разпоредбите на чл. 116, б. "б" във вр. с чл. 117 ЗЗД, е посочил, че поради обстоятелството, че вземането за лихва е акцесорно и нормата на чл. 86 ЗЗД има обезщетителна функция, при уважаване на главния иск, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 116, б. "б" и чл. 117 ЗЗД, за него е възникнало основанието да поиска полагащата се лихва за забава. Наведените в отговора на исковата молба възражения на ответника са по отношение на: 1/ разпоредбата на чл. 7 от договора, съгласно която окончателното разплащане се извършва след представяне в счетоводството на възложителя на отчетните документи /фактури и протокол обр. 19/ след завършване на обекта, в зависимост от регулярното постъпване на субсидии и съответно липсата на депозирани в счетоводството на общината фактури, както и наличие на отлагателно условие в полза на общината-да забави плащането до момента на постъпването на субсидии; 2/ предвидената в чл. 21 от договора неустойка за забава, дължима при неспазване на сроковете за разплащане на извършени работи в размер на 0.1% на ден върху стойността на неизплатените, но не повече от 10%; поддържано е, че тази неустойка, която има горна граница, изключва напълно прилагането на института на чл. 86 ЗЗД; 3/ погасяване на задължението от 28 539.23 лв. в хода на образуваното изпълнително дело; 4/ изтекла погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД и неприложимост на разпоредбите на чл. 116, б. "б" и чл. 117 ЗЗД, на които ищецът се е позовал в исковата молба. Първоинстанционният съд е обсъдил, че предявеният иск за неустойка по чл. 21 от договора е бил отхвърлен с влязло в сила решение при обжалването на решението по т. д. № 84/2010 г. на Пернишкия ОС, като е мотивирал, че този факт не е пречка за възможността да се търсят лихви за забава, тъй като двата иска са средства за обезщетяване на кредитора за вредите от забавата и те не са били удовлетворени с иска за неустойка като се е позовал на практика по т. 1 на чл. 290, ал. 1 ГПК. Посочил е, че ищецът не е ангажирал доказателства, че за неизплатеното възнаграждение от 28 539.23 лв. е съставил и представил в счетоводството на възложителя фактура, така, както го задължава клаузата на чл. 7 от договора, поради което за общината не е възникнало задължение за плащане на обезщетение за забава. Изложеното от въззивната инстанция съображение да счете иска за частично основателен е, че сделката е търговска /чл. 286, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 287, тъй като изпълнителят е търговец/ а съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ТЗ между търговци лихва се дължи; след като възложителят е приел изпълнението на работата с протокол обр. 19, то на датата на съставянето му е изпаднал в забава по отношение на неизплатената главница, и съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ТЗ е възникнало и задължението му за заплащане на лихва за забава. Мотивирано е, че не е необходимо изпращане на покана или друг документ от изпълнителя, тъй като лихвите се дължат по силата на закона и нямат договорен характер. Възприет е вариантът на счетоводната експертиза, в който лихвите са изчислени за периода от 13.06.2008 г. до 5.02.2013 г. - до датата на погасяване на задължението в хода на образуваното изпълнително дело. При обсъждане на възражението за изтекла погасителна давност е прието, че по силата на чл. 111, б. "в" ЗЗД са погасени лихвите за периода преди 3.06.2010 г., но следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД - давността е спряла да тече на 17.01.2010 г., когато е предявен искът по т. д. № 84/2010 г. за неизплатената част от главницата; Мотивирано е, че макар предмет на това дело да не е била лихва за забава върху главницата, а само неустойка за забавено изпълнение, доколкото искът за лихвите за забава е акцесорен по отношение на претенцията за главница, то предявяването на този иск е основание за спиране на давността и по акцесорния иск за лихвите за забава. От това е изведен извод, че за периода до 28.12.2012 г., когато е приключило съдебното производство по т. д. № 84/2010 г. с постановяване на определението по чл. 288 ГПК по т. д. № 620/2012 г. на II т. о. на ВКС, погасителната давност не е текла; лихвите не са погасени за периода 17.01.2010 г. до датата на плащането на главницата 5.02.2013 г. и са в размер на 8 378.83 лв., за която сума след отмяна на първоинстанционното решение, искът е уважен. По правния въпрос: Правото на съдебна защита на вземанията следва да бъде упражнено в определените /преди изтичането на посочените/ в чл. 110 и чл. 111 ЗЗД срокове, за да се пресече възможността длъжникът да упражни волеизявлението си за погасяване правото на иск. Спорното материално субективно право чрез правопораждащите го факти и съдържанието му очертава параметрите на вземането по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Това, което е предмет на съдебния процес по логиката на чл. 115, ал. 1, б. ж" ГПК е включеното, въведеното от страните в предмета на спора, като фактическо основание - предмет на първоначален, насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск. Когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане и претенция за обезщетение за забава, както за периода преди завеждане на иска, така и за следващ предявяването му период, не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора и е необхванато от процеса. Симетрията и паралелът в разпоредбите на чл. 116, б. "б" и чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД ясно очертава, че когато едно вземане не е предмет на иск /възражение срещу иск/, по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правно значим /да спре/. Именно за да се осигури защитата на субективното право /вземането/ чрез правото на иск, през периода, през който то се упражнява, законът лишава от релевантност времето, течението на срока. Константата практика на ВКС /Решение № 200 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4529/2013 г. на I т. о., Решение № 232 от 2.05.2012 г. по т. д. № 782/2010 г. на II т. о./, съгласно която разпоредбите на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД имат императивен характер, изчерпателно посочват и лимитирано установяват основанията за спиране и прекъсване на погасителната давност, е изцяло относима и по отношение на хипотезата, когато предмет на спора е бил само главното вземане, но не и акцесорната претенция. Обусловеността на акцесорните, допълнителни парични задължения от съществуването на главно задължение, от което те са производни /като вземания за обезщетение за забава, неустойки/ е ирелевантна за възможността те да бъдат предмет на самостоятелна искова защита, тъй като са отделни /макар и зависими, но само в смисъл на основателност на твърдението за съществуването им/ притезания. Недопустимостта за разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, в която ясно е очертан обхватът й - спорът относно вземането, изключва възможността за приложението й по отношение на вземане за обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, което не е предмет на предявения иск и чиято защита на е заявена, в което се състои и отговорът на правния въпрос, по който обжалването е допуснато. С оглед отговора на правния въпрос, решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност с аргумента за спирането на давностния срок досежно претендираното обезщетение за забавено плащане през периода на висящност на друг процес относно главното вземане /възнаграждението по договора за изработка/, в който не е било претендирано обезщетение за забава нито за периода до предявяването на иска, нито за последващ такъв, са неправилни. Акцесорността на лихвата по отношение на главницата-главното вземане не е основание и аргумент за приложение на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Исковата молба е предявена на 3.06.2013 г. и има за предмет претенция за обезщетение за забава за периода от 12.06.2008 г. до 3.06.2013 г., като с оглед влязлата в сила част на решението, спорът е висящ относно обезщетението в размер на законната лихва за периода 17.01.2010 г. - 5.02.2013 г. /датата на окончателното плащане на главницата по образуваното за събирането й изпълнително дело/. Неоснователността на възражението на ответника, че не е поставен в забава по отношение на обезщетението за закъснялото плащане произтича на първо място от обстоятелството, че предявяването на иска за плащане на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на 17.01.2010 г. /т. д. № 84/2010 г. на ОС Перник/ е покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, независимо от това дали са били налице предпоставките за приложението на разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД с оглед клаузите на договора и настъпването на забавата в предходен момент. С оглед датата на предявяване на иска - 3.06.2013 г. и направеното възражение за изтекла погасителна давност, то е основателно /чл. 111, б. "в"ЗЗД/ по отношение на натрупаните лихви, изтекли за периода, предшестващ три години от завеждането му /до 2.06.2010 г./, или лихвите не са погасени за периода 3.06.2010 г. до датата на плащането на главното задължение - 5.02.2013 г. Неоснователно е възражението на ответника за невъзможност да бъде присъдено обезщетение за забавата при изпълнението на паричното задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с оглед уговорената в чл. 21 от договора неустойка за забава, дължима при неспазване на сроковете за разплащане на извършени работи в размер на 0.1% на ден върху стойността на неизплатените, но не повече от 10%. Претенция за заплащане на неустойка по чл. 21 в размер на 10%, с оглед периода на забавата, е била предявена в размер на 2 853.92 лв. и отхвърлена с влязлото в сила решение по т. д. № 84/2010 г. на Пернишкия ОС. Поради това, и с оглед споделяните от настоящия състав разяснения в Решение № 68 от 9.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о., ако кредиторът претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД заедно със заплащане на неустойка /каквато е била предмет на предходното производство, приключило с отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД/, при уговорена в договора такава за забава за изпълнение на парично задължение, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва. В същия смисъл е и даденото от състави на ТК разрешение в обратната хипотеза - доколкото неустойката има и санкционна функция, няма законова пречка за кредитора да претендира, независимо от присъденото му с влязло в сила решение, предхождащо предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено изпълнение на едно и също парично задължение, ако размерът на лихвата се приспадне от размера на неустойката /Решение № 25 от 29.04.2010 г. по т. д. № 838/2008 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 99 от 26.07.2013 г. по т. д. № 944/2012 г. на I т. о./. Уговорената в чл. 21 от договора неустойка е зачетена - т.е. приложима е разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. второ ЗЗД и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ако надхвърля договорната неустойка, е по-голяма вреда за кредитора. Отсъства изрична уговорка, отричаща възможността да се търси обезщетение за действителния размер на вредите извън обезщетяваните чрез неустойката /уговорената не е алтернативна/, което обосновава приложимостта на диспозитивното правило на закона. Неоснователни като преклудирани за ответника, с оглед приключилото производство по т. д. № 94/2010 г. на ОС Перник с предмет уважаване на иска за заплащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, са възраженията и доводите, основани разпоредбата на чл. 7 от договора за непредставяне в счетоводството на възложителя на отчетните документи фактури и протокол обр. 19 след завършване на обекта като предпоставка за заплащане на възнаграждението и позоваването на уговорено в полза на общината отлагателно условие да забави плащането до момента на постъпването на субсидии. Дължимото за периода 3.06.2010 г. - 5.02.2013 г. обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата от 28 539.23 лв. е в размер на 7 895.01 лв., а разликата, след приспадане на неустойката от 2 853.92 лв. е 5 041.09 лв., за която сума искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен. Основанието за присъждането й е разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 92, ал. 1, изр. второ ЗЗД, тъй като общината не е търговец и разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ТЗ, на която се е позовал окръжният съд, е неприложима. С оглед на изложеното, обжалваното решение в частта за уважаването на иска за разликата над 5 041.09 лв. следва да бъде отменено, а искът за разликата до уважения от окръжния съд размер-отхвърлен. Следва да бъде оставено в сила решението за уважаването на иска до размер на 5 041.09 лв. При този изход на спора изчислените разноски по компенсация са в размер на 361 лв. в полза на ответника по касация. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.