Решение № 857 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2731/2008 г.

Решение № 857 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2731/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение от 10.02.2005 г. по гр. д. № 5352/02 г. на Софийски градски съд е отменено решението от 17.07.2002 г. по гр. д. № 1539/92 г. на Софийски районен съд в обжалваната му част, с която е уважен предявения от В. А. Ц. и М. А. Ц. против И. В. И. и П. Г. М. иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на държавен жилищен имот съгласно НПЖДЖФПНС, сключен на 01.08.1963 г., поради нарушение на чл. 5, ал. 2 и 3 от НПЖДЖФПНС и в отменената част е постановено друго, с което искът е отхвърлен като неоснователен. Против въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) е подадена касационна жалба от В. А. Ц. и М. А. Ц. Изложени са доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и на материалния закон. Ответниците по касация И. В. И. и П. Г. М. чрез своя процесуален представител адв. З изразяват становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба оплаквания, намира: Делото е за втори път пред тричленен състав на ВКС, след като с решение № 225 от 18.07.2008 год. по гр. д. № 590/07 год. на петчленен състав на ВКС е отменено на основание чл. 231, ал. 1, б. "е" ГПК (отм.) предходното решение на касационната инстанция, постановено по гр. д. № 1873/05 г. на ВКС, IV-Б г. о. Предмет на иска по чл. 7 ЗВСОНИ е договор за продажба на държавен жилищен имот, сключен на 01.08.1963 год., с който ответниците И. В. И. и П. Г. М. и Г. В. К. - баща на П. М., са закупили от държавата един апартамент, находящ се в гр. С., ул. "Н" № 1, ет. 1 при права 6/7 ид. части за И. И. и съпругата му П. М. и 1/7 ид. част за Г. К. По делото е установено, че този апартамент е бил отчужден от наследодателката на ищците М през 1949 год. по реда на ЗОЕГПНС. Наведените в срока по чл. 7 ЗВСОНИ твърдения за нищожност на договора поради нарушение на материалния закон, а именно - че Г. К. не е бил наемател на продаденото жилище и не е живял на адреса, поради което не е имал право да го закупи, са намерени от въззивния съд за неоснователни. Съдът е приел, че действително Г. К. не е имал качеството на наемател на продаденото жилище и не е живял в него, факт, установен от представените към преписката за покупко - продажба писмени доказателства и отразен в доклада от 30.05.1963 г. на зам. председателя на ИК на СГНС, но като възходящ на съпругата М бил чл. на семейството по смисъла на чл. 7, ал. 2 НПЖДЖФПНС, бил е софийски жител и не е притежавал друго жилище, поради което е имал право да го придобие в съсобственост със съпрузите И. В. и П. М., които са били наематели. Купувачите В. и К. са декларирали, че ще запазят правото на останалите наематели да ползуват заеманата дотогава жилищна площ, с което било удовлетворено изискването на чл. 10, ал. 1 НПЖДЖФПНС. Семейството на купувача И. В. е било четиричленно - той, съпругата му и двете им непълнолетни деца, а това на Г. К. двучленно, и съгласно чл. 8 от ЗН са имали право да придобият тристайно жилище, каквото е и продаденото им. Касационният довод за нарушение на материалния закон е основателен. Съгласно чл. 5, ал. 2 и 3 НПЖДЖФПНС в действуващата към момента на сключване на договора за продажба редакция / И. бр. 94/1961 г./ държавни жилища, в които има настанени наематели, могат да се продават на наемателите или на лица, които са постигнали споразумение помежду си относно преместването им в друго жилище, одобрено от ИК на съответния народен съвет. По изключение жилището е могло да бъде продадено и на лице, което не е наемател, ако наемателят или един от наемателите си е построил или притежава собствено жилище в същото населено място, достатъчно за задоволяване на жилищните му нужди. При продажба на жилище, в което са настанени двама или повече наематели на един от тях се е изисквало да бъде дадено съгласието на останалите или купувачът да обезпечи задоволяването на техните жилищни нужди чрез предоставяне на равностойно жилище или запазване правото да ползуват заеманата жилищна площ /чл. 10 /. Смисълът на тези изисквания, детайлно регламентирани в Наредбата, е продажбата на жилището да не влоши положението на заварените наематели. В процесното жилище към момента на продажбата му са били настанени като наематели три семейства- две четиричленни и едно тричленно, всяко от които е заемало по една стая, при общо ползуване на сервизните помещения. Установено е, че Г. К. не е бил наемател на същото. Такива са били другите купувачи - И. В. и П. М. Тяхното семейство е било четиричленно и съгласно установените в чл. 8 ЗН норми за жилищно настаняване, приложими и при продажба на жилища по реда на НПЖДЖФПНС, са имали право да придобият двустайно жилище. Незаконосъобразно е становището на въззивният съд, че Г. К., макар да не е бил наемател на продаденото жилище, е имал право да закупи същото като чл. на семейството на своята дъщеря. НПЖДЖФПНС не предвижда самостоятелна възможност за продажба на жилище по този признак. Задоволяването на жилищните нужди на възходящите и сключилите брак деца се съобразяват при определяне жилищните нужди на кандидата за купувач. Те се считат членове на семейството и имат право на допълнителна жилищна площ, необходима по нормите на чл. 8 ЗН, когато живеят заедно с него. Това следва от разпоредбата на чл. 7 НПЖДЖФПНС. След като Г. К. не е бил наемател на продаваното жилище, същият би могъл да го придобие при условията на чл. 5, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФПНС, които в случая не са били налице - липсва споразумение за преминаване на наемател в друго жилище или освободена жилищна площ, която да бъде обитавана от семейството на този купувач. От събраните по делото доказателства не се установява Г. К. да е живял в жилището след продажбата, което навежда на извод, че е кандидатствувал за закупуването му за да се постигне формално съответствие на броя на стаите с броя на членовете на семействата на купувачите и по този начин да се избегне конкуренцията на останалите наематели, които също са направили искане да им бъде продадено. От изложеното дотук следва, че договорът за покупко-продажба на държавното жилище е нищожен за 1/7 ид. част поради нарушение на чл. 5, ал. 2 и 3 НПЖДЖФПНС, което влече нищожност на целия договор, тъй като не може да се предположи, че би бил сключен само за 6/7 ид. части с купувачите И. В. и П. М., доколкото продажбата е извършена при съвкупно съобразяване степента на задоволеност на жилищната нужда на членовете на двете семейства. Като е достигнал до друг извод, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено и спорът решен по същество от настоящата инстанция, като предявеният от М. А. Ц. и В. А. Ц. против И. В. И. и П. Г. М. иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ бъде уважен. Водим от гореизложеното съдът