Решение № 1833 от 25.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11726/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Община Ардино, чрез упълномощен адвокат М. Сеидахмед, против решение 1383 от 29.10.2024 г., постановено от Административен съд Кърджали, по адм.д. 18/2024 г. С жалбата се релевират възражения за недопустимост на постановеното решение, а при условията на евентуалност за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Касаторът счита, че първостепенният съд не е обсъдил и посочил наличието на правен интерес за жалбоподателката И. А. Ш. да оспори процесната заповед 17/05.01.2024 г. на кмета на Община Ардино, както и не е взел предвид вида, и характера на оспорената заповед, която не представлява индивидуален административен акт. Доразвива тези доводи като поддържа, че всички оплаквания и аргументи на жалбоподателката в първоинстанционното производство сочат на наличен гражданскоправен спор между нея и Община Ардино, който следва да бъде разрешен от гражданския, а не от административния съд и поради това правният ѝ интерес е останал неизяснен и недоказан. Касаторът изразява становище, че оспорената заповед не съставлява индивидуален административен акт, а е елемент от решението за продажба, тъй като сложният фактически състав за продажба на общинско жилище по реда на чл. 47 от Закона за общинската собственост /ЗОС/ включва издаването на административни актове, в които административните органи - общинския съвет и кмета на общината се явяват като собственици на жилището, а не като органи на власт. Излага аргументи, че с продажбата на общинското жилище, представляващо западната половина от едноетажна масивна сграда с частичен полуподземен етаж, не се засягат права на И. А. Ш., защото доказателствата по делото еднозначно сочат, че между общината и жалбоподателката е налице съсобственост само върху поземления имот, но не върху общинското жилище, находящо се в сградата в същия имот. В тази връзка счита, че между общината и И. А. Ш. са възникнали и съществуват граждански отношения, като в случай на спор между съсобствениците върху дворното място или други собственически претенции, те следва да бъдат разрешени от гражданския, а не от административния съд. Алтернативно поддържа, че необсъждането, съответно незадълбоченото обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, е процесуално нарушение, което е довело и до необоснованост на решението. С касационната жалба и с молба от 22.01.2025 г. се претендира обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, а при условията на евентуалност касторът моли сщото да бъде отменено като неправилно и вместо него бъде постановено ново по същество на спора, с което да се остави в сила заповед 17 от 05.01.2024 г. на кмета на Община Ардино. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски и принципно възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът И. А. Ш. в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание чрез упълномощен адвокат Й. Георгиева пледира за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна и излага аргументи за оставяне в сила обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски в производството пред ВАС съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Ответниците В. Е. М., И. Д. Щ., О. И. Щ. и Д. И. Щ. не изразяват становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представляват. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото процесната заповед страда от съществени противоречия относно описания в нея общински имот, чиято продажба е наредена, които водят до материалната незаконосъобразност на оспорения акт. Според участващия по делото прокурор са правилни изводите на съда, че описаните в заповедта параметри на сделката, респ. обема на вещните права, чието прехвърляне се нарежда, не съответстват по обем с тези, с които общината удостоверява с АЧОС 653/26.05.2006 г., като оспорената заповед в тази част е непрецизна и по отношение на решението на общински съвет от 23.12.2023 г., в чието изпълнение е издадена. Представителят на прокуратурата споделя доводите на съда относно констатираните технически характеристики на имота, които не могат да го определят като самостоятелно обособен жилищен обект, поради което в този си вид не изпълнява изискването на чл. 47 ЗОС Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на кмета на Община Ардино за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Производството пред административния съд се е развило по жалба на И. А. Ш. от гр. Пловдив против заповед 17/05.01.2024 г., издадена от кмета на Община Ардино, с която е наредено общински недвижим имот самостоятелно обособено жилище, представляващо западната половина от едноетажна масивна сграда с частичен полуподземен етаж със застроена площ на жилищния етаж 61 кв.м., състоящо се от външно стълбище, предверие, три стаи и баня, при граници на жилищния етаж: изток-жилищен етаж от източната половина на сградата; запад-пространство; север-УПИ I с кадастрален 223 от квартал 20; юг-пространство и долу-избени помещения, застроена площ на полуподземния етаж 56.20 кв.м., с отделен вход, обособен като самостоятелен обект и представляващ три избени помещения /мазе 1, мазе 2 и мазе 3/, с обща светла площ 31.32 кв.м., при граници на избените помещения: изток - избени помещения от източната половина на сградата; запад - поземлен имот с кад. 219 от квартал 20; север - УПИ I с кадастрален 223 от квартал 20; юг - пространство; горе - жилищен етаж и долу - основи, съответно с обща разгъната застроена площ 117.20 кв.м., ведно с припадащите 100.00 % идеални части от учредено право на строеж, представляващи 117.20 кв.м. върху поземлен имот е кадастрален 218 от квартал 20 с площ 156.50 кв.м. по действащия регулационния план на град Ардино, община Ардино, одобрен със заповед 338 от 07.05.1984 год. на ИК на ОНС Кърджали. Границите на поземлен имот с кадастрален 218 от квартал 20: изток - имот на С. и И. Ш.; запад - поземлен имот с кадастрален 219 от квартал 20; север - УПИ I с кадастрален 223 от квартал 20; юг - [улица], с административен адрес: област Кърджали, община Ардино, град Ардино, [улица], актуван с Акт за общинска собственост 653 от 26.05.2006 г., вписан с вх. 505 от 14.09.2006 г. по описа на Служба по вписванията към Районен съд - град Ардино, да се продаде на В. Е. М., с [ЕГН], за сумата 43 409.00 лв. С обжалваното решение 1383 от 29.10.2024 г. Административен съд Кърджали е отменил оспорената заповед, като е приел, че същата представлява индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 30, ал. 4 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общински жилища на Общински съвет Ардино, в предписаната от закона писмена форма, съдържа фактически и правни основания, като при издаването ѝ са спазени изискванията на 47, ал. 1 ЗОС и чл. 30 от Наредбата. Първостепенният съд е счел, че в качеството си на наследник на А. И. Ш., жалбоподателката И. А. Ш. от гр. Пловдив притежава идеални части от процесната едноетажна масивна сграда, част от която е предмет на продажбата, наредена с оспорената заповед и в това си качество Ш. притежава в съсобственост и идеални части от поземления имот, в който е построена жилищната сграда. Поради това, според съда, жалбоподателката се явява непосредствено засегната от извършената с обжалвания административен акт продажба на частта от имота, което обуславя и правния ѝ интерес от оспорването му. Решаващият съд е преценил, че оспорената заповед на кмета на Община Ардино е материално незаконосъобразна, тъй като в нея са посочени като основания нормите на чл. 28, т. 4 и чл. 30, ал. 4 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общински жилища, условия и ред за установяване на жилищни нужди и настаняване под наем, но наредба с такова наименование не е действаща на територията на Община Ардино, а релевантният подзаконов нормативен акт е Наредба за условията и реда за придобиване, управление и разпореждане с общински жилища /приета с решение 509 от 10.04.2019 г. на Общински съвет Ардино, изм. с решение 324 от 22.02.2022 г., изм. и доп. с решение 464 от 30.11.2022 г., изм. и доп. с решение 49 от 14.02.2024 г./. Съдът е обсъдил подробно твърдението на жалбоподателката, че Община Ардино не е собственик на имота, нареден за продажба с процесната заповед, което твърдение е основано на заповед 175/2105.1992 г. на кмета на община Ардино, с която на нея и сестра й била възстановена собствеността върху имот къща, лятна кухня и стопанска постройка, ведно с дворно място от 807 кв.м. Съобразил е включително доводите ѝ, че Актът за частна общинска собственост /АЧОС/ 653/26.05.2006 г., на който общината се позовава относно собствеността на определения за продажба имот, е издаден при липса на правно основание и при грубо нарушение на правата на действителните собственици на имота, каквито притежавали жалбоподателката и наследниците на починалата й сестра /заинтересовани страни по делото/. В тази връзка е приел, че жалбоподателката следва да реализира правата си по общият ред, предявявайки иск/установителен или ревандикационен/ пред граждански съд, а наведените доводи за нищожност на процесната заповед, аргументирани с твърдения, че община Ардино не е собственик на недвижимия имот, актуван с АЧОС 653/26.05.2006 г. и бил налице невъзможен предмет на продажбата, се явяват неоснователни. Първостепенният съд е пояснил, че издадената по повод проведена реституционна процедура заповед 175/21.05.1992 г. на кмета на община Ардино /с която на С. А. Ш. и И. А. Ш. е била възстановена собствеността върху имот, находящ се в парцел 9, кв. 25 с пл.сн. 75 от регулационния план на гр. Ардино и представляващ къща, лятна кухня и стопанска постройка с дворно място от 807 кв.м./ е с изключително непрецизно съдържание, от което не може да се установи с категоричност в какъв обем се възстановява собствеността върху посочения имот, представляващ къща, лятна кухня и стопанска постройка с дворно място от 807 кв. м., след като са били отчуждени идеална част от дворното място и реална част от жилищната сграда. Преценката си за материална незаконосъобразност на оспорената заповед 17 от 05.01.2024 г. на кмета на Община Ардино първостепенният съд е основал и на обстоятелството, че описаните в заповедта параметри на сделката, респ. обема на вещните права, чието прехвърляне се разпорежда, не съответстват по обем с тези, които общината удостоверява с АЧОС 653/26.05.2006 г., както и че заповедта е непрецизна включително спрямо решението на общинския съвет от 23.12.2023 г., в чието изпълнение тя е издадена. В процесната заповед недвижимият имот е описан като самостоятелно обособено жилище, представляващо западната половина от едноетажна масивна сграда с частичен полуподземен етаж със застроена площ на жилищния етаж 61.00 кв.м., застроена площ на полуподземния етаж 56.20 кв.м. и обща разгъната застроена площ 117.20 кв.м., ведно с припадащи 100 % идеални части от учредено право на строеж, представляващи 117.20 кв.м. върху ПИ с кадастрален 218, кв. 20, с площ 156.50 кв.м. Съответно в решение 31 от 21.12.2023 г. на Общински съвет Ардино и в АЧОС 653/26.05.2006 г. е вписано, че жилището, състоящо се от три стаи, баня и предверие, е със застроена площ 60.48 кв.м., ведно с прилежащите му три избени помещения и с припадащите се 50% идеални части от правото на строеж в имот с кадастрален 218, кв. 20 по ПУП на гр. Ардино, целият с площ 156.50 кв.м. По аргумент от разпоредбите на чл. 47, ал. 1 ЗОС, чл. 44, ал. 1, т. 7 от Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/ и чл. 30, ал. 4 от приложимата наредба, решаващият съд е счел, че последващият акт от кмета на общината, като част от производството по изпълнение на вече взето от общинския съвет решение за продажба, не може да съдържа волеизявление с различно съдържание от разпореденото с акта на общинския съвет, а констатираните пороци във фактическите констатации относно обема на вещното право на собственост върху процесния имот не могат да бъдат санирани в съдебното производство. На следващо място, съобразявайки определението на понятието жилище, формулирано в § 5, т. 30 от ДР на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, чл. 40, ал. 1 от същия закон, както и заключението по назначената съдебно - техническа експертиза /СТЕ/, съдът е приел, че имотът, предмет на разпореждането, не представлява самостоятелен жилищен обект т.е. не е жилище, поради което в този си вид не изпълва изискването на чл. 47 ЗОС. Според съда, освен в противоречие с разпоредбите на ЗУТ, оспорената заповед е издадена и в несъответствие с нормите на ЗКИР, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че описаният в заповедта частичен полуподземен етаж, с оглед неговите характеристики, не предполага определянето му като самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ и ЗКИР /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ/. По тези решаващи изводи, първостепенният съд е приел, че оспорената заповед 17/05.01.2024 г. на кмета на община Ардино е незаконосъобразна, като издадена в противоречие с материалноправните разпоредби, респ. при наличието на отменителното основание по чл. 146, т. 4 АПК. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо постановено. Неоснователно касационният жалбоподател счита, че оспорената заповед не представлява индивидуален административен акт, тъй е елемент от сложния фактически състав на продажбата на общинско жилище по реда на чл. 47 ЗОС, при която административните органи /общинския съвет и кмета на общината/ се действат като собственици на жилището, а не като органи на власт. Съдебната практика, на която се позова, касае неприложими към настоящия случай хипотези, защото в единия случай, с решение на общински съвет е отказана продажба на наемател на общинско жилище поради наличието на законова забрана за това, а в останалите е било оспорено решение на общински съвет, в частта му, с която е определена цената на закупуване на общинско жилище. Въпросът притежава ли белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК решението на общинския съвет по чл. 47, ал. 2 ЗОС, в частта, с която се определя цената на общинско жилище, предназначено за продажба, е непротиворечиво разрешен с актуалната практика на ВАС. В нея е застъпено виждането, че това решение представлява индивидуален административен акт, с произтичащите от това правни последици, включително и относно възможността за съдебен контрол по отношение на неговата законосъобразност /така например в определение 9938 от 8.11.2022 г. по адм. д. 8115/2022 г. на ВАС, четвърто отделение, определение 1184 от 11.02.2025 г. по адм. д. 1009/2025 г. на ВАС, четвърто отделение и др./ С оглед конкретните възражения на жалбоподателя, касационната инстанция намира за нужно да отрази, че гражданскоправният характер при продажбата предполага императивното наличие на отношение на равнопоставеност между общинския съвет и физическото лице по чл. 47, ал. 1 ЗОС, както и свобода на договаряне между тях в качеството им на настоящ и бъдещ собственик на имота, каквито в настоящия случай не са налице. Безспорно продажбата на имоти - общинска собственост е сложен фактически състав, който съдържа в себе си административни и граждански правоотношения. Първата фаза е административна и тя е свързана със спазване на законоустановена процедура, която води до промяна в правната сфера на общината и на трети лица. При гласуване на решението за продажба общинският съвет като колективен орган на местната власт и самоуправление действа като административен орган, а не като равнопоставен субект в гражданско правоотношение. Издаденият акт като начало на цялостна процедура е административен акт, а не гражданскоправно волеизявление на собственика на имота. Като такова не може да бъде тълкувано и последващото властническо волеизявление на кмета на общината, който издава заповед за извършване на продажбата, в изпълнение на решението на общинския съвет. Едва когато административната процедура приключи с окончателен стабилен административен акт, се пристъпва към подписване на договор между продавач купувач и тогава се осъществява последващият етап, включващ гражданските правоотношения между две равнопоставени страни по сделка, тоест се сключва договор, който по правната си същност е облигационен. Ето защо съдебният контрол за законосъобразност, както на решенията на общинския съвет, така и на последващите заповеди на кмета на съответната община, е допустим и осъществяването му не препятства възможността на органа на местното самоуправление да взема решения за сключване на гражданскоправни сделки с имоти общинска собственост, в случай че са спазени материалноправните и процесуални разпоредби /така в определение 3645 от 30.03.2016 г. по адм. д. 3667/2016 г. на ВАС, четвърто отделение/. В този смисъл становището на касационния жалбоподател, че процесната заповед няма белезите на индивидуален административен акт е погрешно и отдавна изоставено. Не намират правна обосновка и доводите на касатора, че първостепенният съд не е изяснил и доказал правния интерес на И. А. Ш., поради това, че е налице съсобственост само върху поземления имот, но не и върху общинското жилище. Първостепенният съд е приел, че издадената по повод проведена реституционна процедура заповед 175/21.05.1992 г. на кмета на община Ардино, с която на С. А. Ш. и И. А. Ш. е била възстановена собствеността върху имот, находящ се в парцел 9, кв. 25 с пл.сн. 75 от регулационния план на гр. Ардино и представляващ къща, лятна кухня и стопанска постройка с дворно място от 807 кв.м., е с непрецизно съдържание. Действително, от тази заповед не може да се установи по категоричен начин в какъв обем е възстановена собствеността върху дворното място и жилищната сграда, но е безспорно, че ответницата по касационната жалба притежава част както от поземления имот, така и от изградената в него постройка. Както основателно е преценил решаващият състав на административния съд, разглеждането и разрешаването на споровете за материално право са изцяло в компетентността гражданските съдилища. В случая обаче процесуалната легитимация на ответницата е обусловена от събраните по делото доказателства, че има собственически вещноправни права върху процесния имот. Последното обстоятелство обосновава наличието на законово защитен правен интерес за И. А. Ш. от оспорване на заповед 17/05.01.2024 г. на кмета на Община Ардино. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице инвокираните с касационната жалба пороци отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 2 АПК. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане на правнорелевантните факти и обстоятелства и на аргументите на страните, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Неоснователно е единственото касационно оплакване досежно неправилността на обжалваното решение, че необсъждането, съответно незадълбоченото обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост е процесуално нарушение, което наред с горепосочените процесуални нарушения е довело и до необоснованост на решението. Оплакването е общо формулирано и бланкетно, а и не отчита извършения от първоинстанционния съдебен състав задълбочен анализ относно липсата на материалноправните предпоставки за издаване на процесната заповед. Този анализ се споделя изцяло от настоящата касационна инстанция, която, без да преповтаря мотивите на обжалвания съдебен акт, намира за нужно да акцентира на няколко съществени момента. Както основателно е отбелязал и първостепенният съд, заповедта е издадена при позоваване на несъществуващ нормативен акт, но доколкото по делото е установено, че Общински съвет Ардино е приел Наредба за условията и реда за придобиване, управление и разпореждане с общински жилища /приета с Решение 509 от 10.04.2019 г., изм. с Решение 324 от 22.02.2022 г., изм. и доп. с Решение 464 от 30.11.2022 г., изм. и доп. с Решение 49 от 14.02.2024 г./, този порок не представлява самостоятелно основание за отмяна на оспорения акт. Не така стои въпросът обаче с останалите констатирани противоречия с материалноправни разпоредби, които са подробно изследвани в производството пред първата съдебна инстанция. На първо място с решенията си по чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА във вр. с чл. 47, ал. 1 ЗОС общинският съвет действа като разпоредител с общинската собственост. Негово законово задължение е да определи и параметрите на сделката и да възложи на кмета на общината да предприеме необходимите действия по изпълнението му. Кметът на общината действа при условията на обвързана компетентност и не може да излиза извън рамките на взетото от общинския съвет решение. В случая липсата на идентичност между параметрите на описания в процесната заповед имот /констатираното разминаване в застроената площ на жилищния имот и идеалните части от учреденото право на строеж/ и тези параметри в решението на общинския съвет, респективно АЧОС, правят волеизявлението на кмета незаконосъобразно. На следващо място, по делото е безспорно установено, включително от заключението на допуснатата СТЕ, че процесният имот е със самостоятелен достъп /има външно стоманобетоново стълбище/ и се състои от три стаи, коридор, санитарен възел и предверие, в което е разположен умивалник, но няма обособена кухня или кухненски бокс /такива няма и в самата сграда/. Липсата на кухня или кухненски бокс означава, че жилищният имот не отговаря на изискването на чл. 40, ал. 1 във вр. с в § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, поради което незаконосъобразно е индивидуализиран като жилище в заповед 17/05.01.2024 г. На последно място следва да бъде посочено, че описаният в заповедта частичен полуподземен етаж, макар да е индивидуализиран като самостоятелен обект, освен че не няма характеристиките, регламентирани в § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ във вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, не съответства и на описанието в решението на общинския съвет от 21.12.2023 г. и АЧОС 653 от 26.05.2006 г. Правното значение на несъответствие с такъв характер бе подробно обсъдено по- горе в мотивите на настоящото решение и не следва да се разглежда отново. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от релевираните с касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, което налага отхвърляне на касационното оспорване като неоснователно. При този изход на процеса и в съответствие с чл. 143, ал. 3 АПК е основателна претенцията на пълномощника на ответницата И. А. Ш. за заплащане на разноски по делото, за които са представени доказателства: договор за правна помощ и платежно нареждане за кредитен превод. Разноските са предявени своевременно, съответстват фактическата и правна сложност на спора, а направеното от касационния жалбоподател възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 144 АПК е бланкетно и немотивирано. Поради това адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в пълния претендиран размер от 1000 лева. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,