Решение № 3271 от 11.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 375/2021 г.

Решение № 3271 от 11.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 375/2021 г., VI о., докладчик председателят Росен Василев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на М. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], Област Хасково, подадена чрез пълномощника адвокат В. Ч. против решение № 770 от 30.11.2020 г. по адм. дело № 366/2020 г. на Административен съд- Хасково, с което е отхвърлена жалбата й против решение № Ц1012-26-43-1 от 10.04.2020 г. на Директора на ТП на НОИ- Хасково и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-26-00727617/27.02.2020 г. на ръководителя на Контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ- Хасково, и с присъдени разноски. В жалбата се излагат доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост- касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отменят дадените задължителни предписания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба- директора на ТП на НОИ-Хасково, чрез старши юрисконсулт Д. С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд- Хасково е отхвърлил жалбата на М. А. против решение № Ц1012-26-43-1 от 10.04.2020 г. на Директора на ТП на НОИ- Хасково и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-26-00727617/27.02.2020 г. на ръководителя на Контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ- Хасково. Съдът е приел, че към настъпване на осигурения социален риск - раждането на детето на М. Т. на [дата на раждане]., жалбодателката не е била осигурено лице. Приел е, че А. не е започвала и осъществявала заявената трудова дейност като земеделски производител, поради което е без значение обстоятелството, дали са внасяни осигурителни вноски. Направен е извод, че изплатеното на А. обезщетение за периода 08.02.2019 г. -31. -07. 2019 г. е било недължимо и неоснователно получено от нея. Решението е правилно. Установено е от фактическа страна, че М. А. е майка на детето М. Т., родено на [дата на раждане]. Считано от 17.05.2018 г. А. обявила, че упражнява трудова дейност в качеството си на земеделски стопанин. Същата е регистрирана, като земеделски стопанин, по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г., за създаване и поддържане на Регистъра на земеделски стопани, с дата на първа регистрация - 17.05.2018 г. и с последваща пререгистрация от 27.05.2019 г., като е заявила отглеждане на общо 15 бр. птици-кокошки носачки. Във връзка с раждането на детето за А. са приложени по делото приложения № 11 към заявление – декларация за изплащане на парично обезщетение за бременност и раждане по чл. 50 и чл. 51 от КСО и заявление-декларация за изплащане на парично обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 53 от КСО, за периода 16.10.2018 г. до 08.06.2020 г., включително. По първото заявление, по реда на чл. 50 от КСО на А. за периода от 08.02.2019 г. до 17.07.2019 г. било изплатено обезщетение за временна неработоспособност в размер на 2871. 83 лева, а по представеното заявление декларация по реда на чл. 53 от КСО за периода 18.07.2019 г. - 31.07.2019 г. вкл., обезщетение в размер на 165. 22 лева. С разпореждане № РВ-3-26-00727617 от 27.02.2020 г. издадено на основание чл. 114, ал. 1 и 3 от КСО на ръководителя на Контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - Хасково, било разпоредено на М. А. да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете за периода 08.02.2019 г. до 31.07.2019 г., в размер на 3280. 43 лева, от които 3037. 05 лева – главница и 243. 38 лева дължима лихва от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на издаване на разпореждането. Административният орган е приел, че лицето има вина за недължимо полученото обезщетение, тъй като от датата на упражняване на трудовата дейност - 17.05.2018 г. не е упражнявала дейността за която е регистрирана и не е произвеждала продукция предназначена за продажба, тъй като не е била на територията на Република България. Последното обстоятелство е установено приложената информация, представена от ОД на МВР-Хасково с писмо вх. № 9101-26-1583 от 22.10.2019 г. при ТП на НОИ-Хасково. Възприето е също, че ежемесечното внасяне на осигурителни вноски без лицето реално да упражнява трудова дейност, само по себе си не е правопораждащ факт, поради което А. не е осигурено лице за общо заболяване и майчинство, и не отговаря на условията на чл. 10, чл. 48 а и чл. 52 а от КСО. Разпореждането е обжалвано и потвърдено с решение № Ц1012-26-43-1 от 10.04.2020 г. На директорът на ТП на НОИ- Хасково. С оглед на изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по § 1, т. 5 от ДР на КСО. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4 а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5.... " В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4 а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка, а според ал. 3 и ал. 4 на същата норма, регистрацията на самоосигуряващите се лица в Националния осигурителен институт се извършва служебно въз основа на данните в регистъра и базите данни на Националната агенция за приходите по чл. 80, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, както и са изброени данните, които самоосигуряващите се лица периодично представят в Националната агенция за приходите. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване – включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Според ал. 2, при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството, а според ал. 3, самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП. В настоящия случай, с оглед на събраните по делото доказателства правилно административния съд е изяснил важния за спора факт, че М. А. не е упражнявала трудова дейност за процесните периоди. От една страна е установено, от приложената информация, представена от ОД на МВР-Хасково с писмо УРИ 272000-12479 от 21.08.2019 г. на директора на Областна дирекция на МВР-Хасково, обхващащо периода 01.01.2018 г. -09.08.2019 г., че след датата на регистрация на М. А. като земеделски производител на 17.05.2019 г., същата още на следващия ден 18.05.2018 г. е напуснала пределите на Република България през ГКПП Капитан Андреево, както и че след тази дата е пребивавала в страната ни само за периода от 14.06.2018 г. до 17.06.2018 г., от 03.11.2018 г. до 10.11.2018 г. и от 27.05.2019 г. до 08.06.2019 г. Следователно, за времето от 17.05.2018 г. до 21.08.2019 г. (около 1 година и 3 месеца) жалбоподателката е пребивавала в страна за период около 24 дни. От друга страна, както бе посочено по-горе, сама по себе си регистрацията като земеделски стопанин, съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. не е достатъчна, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и осигурено лице. Лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност и което не е произвеждало земеделска продукция, предназначена за продажба, не може да има качеството осигурено лице като земеделски производител, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Защитими са само тези осигурителни права, които реално са възникнали. Както бе посочено по-горе, наличието на регистрация като земеделски стопанин и внасяне на осигурителни вноски, без регистрираното физическо лице да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба (каквото е изискването на § 1, ал. 1, т. 5 от КСО), не обуславя възникването на осигурително правоотношение, а липсата на такова дефинитивно изключва правото на лицето да получи осигурителни плащания, в това число и парични обезщетения по глава ІV, раздел ІІ от КСО. Към момента на изплащане на паричните обезщетения по издадените болнични листове не са били налице предпоставките за изплащането им, тъй като към деня на настъпване на тези осигурителни рискове жалбоподателката не е имала качеството "осигурено лице". С оглед на това материално законосъобразен е изводът на административния орган и на първоинстанционния съд, че към този момент М. А. не е имала право на обезщетения по чл. 50 и по чл. 53 от КСО. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Достигайки до същите изводи административният съд е изяснил правилно съществото на спора и е постановил законосъобразно съдебно решение при точно тълкуване и прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора претенцията на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателна, но само за касационната инстанция. На страната следва да се присъди сумата от 100, 00/сто/лева, определена на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от НЗПП. За първоинстанционното разглеждане на делото, на ТП на НОИ-Хасково е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00/сто/лева. Повторно такова възнаграждение не се дължи от жалбоподателката. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,