Решение № 433 от 9.11.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 446/2009 г.

Решение № 433 от 9.11.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 446/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Г. С. срещу решение № 187/8.06.2009 г. по внохд № 844/2008 г. на Софийския апелативен съд. Сочат се допуснати съществени процесуални нарушения при установяване на фактите, довели до неправилно приложение на материалния закон с осъждането на С. въз основа на предположения. Прави се искане решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 НПК установи следното: С присъда № 122/28.05.2008 г. по нохд № 572/07 г. Благоевградският окръжен съд признал подсъдимия М за виновен в това, че на 17.12.2006 г., при условията на опасен рецидив разпространил 2900 гр. м. на стойност 11600 лв. и на основание чл. 354а ал. 2, изр.2, т. 4, вр. ал. 1 пр. 5 вр. чл. 29, ал. 1 б. А от НК го осъдил на седем години лишаване от свобода и глоба в размер на 60 хиляди лева. Признал го за виновен и в това, че на 17.12.2006 г., умишлено склонил Д. Х. да пренесе през границата на страната с Република Гърция, със собствения си товарен автомобил "Мерцедес" 2900 гр. м. и на основание чл. 242, ал. 2 пр.1 вр. чл. 20, ал. 3 от НК го осъдил на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на 100 хиляди лева. Определил общо наказание от 10 години лишаване от свобода, към което присъединил и наказанието глоба в размер на 100 хиляди лева. С присъдата го признал за невинен по обвинението за придобиване на наркотичното вещество. С атакуваното решение Софийският апелативен съд потвърдил присъдата. Оплакванията в жалбата основно са свързани с нарушения на процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите. Твърди се, че не са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18, чл. 105, ал. 2 и чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което съществено е нарушено правото на защита на подсъдимия С. Върховният касационен съд намира оплаквания за неоснователни. Не почива на данните по делото твърдението, че веществените доказателства, иззети с протокол за претърсване и изземване от 20.12.2006 г. от дома на С. не са приложени към делото и не са му предявени. Видно от съдържанието на съдебния протокол от 30.04.2008 г. първоинстанционният съд е уважил искането на прокурора и му е дал възможност да представи веществените доказателства, иззети от дома и лекия автомобил на подс. Станчев. С писмо от 12.05.2008 г. Благоевградската окръжна прокуратура е изпратила в съда тези доказателства под опис и същите са приложени по делото (л.147, нохд № 572/07 г.) В последното по делото заседание са предявени всички писмени и веществени доказателства, а по реда на чл. 286 от НПК страните са заявили, че нямат искания по доказателствата. Впрочем, и в пледоарията си пред първата инстанция, защитата на С. в лицето на адв. Д изрично е посочила, че тези веществени доказателства са издирени и приложени по делото, като е предотвратена опасността от допускане на съществено процесуално нарушение. Липсва твърдяното нарушение по чл. 18 от НПК. Неоснователно е оплакването, че съдът се е позовал на доказателствени средства, които се са събрани при условията и реда на процесуалния закон. Претендира се несъответствие между съдържанието на веществените доказателствени средства, изготвени на базата на приложените СРС и съдържанието на протоколите, с които те са възпроизведени. Същото възражение е правено пред Софийския апелативен съд, обсъдено е в мотивите на решението и аргументирано е отхвърлено като неоснователно. Съдът правилно е преценил, че са спазени изискванията на чл. 172 и сл. от НПК за използване на СРС, а изготвените ВДС са годно доказателствено средство за установяване на фактите от значението за делото. Настоящият съдебен състав не споделя виждането на защитата за несъответствие между съдържанието на магнитния носител и текстовото му възпроизвеждане, тъй като преводът от гръцки на български език е извършен от лице, което не е преводач, назначен от съда и съответно не носи отговорност за достоверността на превода. Безспорно е установено, че част от записаните на магнитния носител разговори между подсъдимия и българския гражданин Ц., пребиваващ в Гърция са водени на гръцки език и това е отбелязано в изготвените протоколи, с които ВДС е възпроизведено. Безспорно е установено също, че преводът на тези разговори е извършен от лице, служител на органа по чл. 20, ал. 1 от ЗСРС и притежаващо нужните знания на гръцки език, а протоколът по чл. 132, ал. 2 от НПК е подписан от ръководителя на структурата. Служителят, изготвил протокола, в който са възпроизведени ВДС, както и неговият ръководител носят отговорност за верността на отразеното и съответствието в съдържанието. Софийският апелативен съд правилно е приел, че НПК не съдържа изискване към лицата, изготвящи и възпроизвеждащи ВДС да бъдат назначавани като преводачи, когато информацията от използването на СРС е на чужд език. Настоящият съдебен състав не намира основание за друг извод и също счита, че веществените доказателствени средства, добити при използването на СРС не са опорочени, а са годно доказателствено средство, въз основа на което съдът може да формира изводите си по фактите. Върховният касационен съд намира за неоснователни и оплакванията, че въззивният съд не е извършил цялостна и обективна оценка на събраните доказателства и е постановил решението си по виновността на подс. С. на базата на предположения, както и че не е отговорил на всички направени пред него възражения, като така е допуснал съществени процесуални нарушения. В мотивите към атакувания съдебен акт, Софийският апелативен съд е извършил цялостен анализ на доказателствената съвкупност, събрана от първоинстанционния съд и при проведеното въззивно съдебно следствие. Изложил е фактическата обстановка, която приема за установена и е посочил кои фактически изводи на първата инстанция не споделя и защо. Изрично е отразил, че не кредитира изцяло показанията на свидетелите А, като изключил тази част от тях, в която те възпроизвеждат факти и обстоятелства, станали им известни във връзка с прилагането на СРС. Никъде в мотивите не се сочи, че двамата свидетели са проследили св. Х, поради което възражението, че те реализирали оперативния способ проследяване по чл. 7 от ЗСРС е лишено от фактическо основание. Фактите, свързани с предаването на марихуаната от С. на Х. и натоварването на найлоновата торба от последния в товарния му автомобил съдът е установил въз основа на други доказателствени средства, а не от показанията на тези двама свидетели- от съдържанието на проведените между С телефонни разговори, от показанията на св. В частично от тези на св. Х. Неоснователно е и оплакването за липсва на доказателства за съпричастност на С. към водените разговори, отразени в протоколите за ВДС, поради което изводът, че именно той е с. в тях почива на предположение. Софийският апелативен съд внимателно е анализирал съдържанието на разговорите му с подс. Шарков, св. Х поръчващия доставката Ц., в които С. се представя на своя събеседник с името М., прави договорки за срещи, осигуряване на доставка на "трева", осигуряване на заплащането й и транспортирането й по човек "надолу" срещу 200 евро, съпоставил е тези доказателствени средства с другите доказателствени материали - оригинални разписки за преведени суми от чужбина чрез "Уестърн Юнион", лично получени от С., както и с останалите гласни доказателствени средства- показанията на свидетелите М, М., К., Д. и К. и е приел, че тази верига от доказателства обосновава безспорен извод за авторството на престъпленията. Липсва твърдяната в жалбата превратна оценка на резултатите от проведените очни ставки и извършеното разпознаване на досъдебното производство. Показанията на св. Х са подложени на внимателна преценка, като е съобразено процесуалното му положение на свидетел, а не на подсъдим по делото и са изключени от анализ обясненията му на досъдебното производство. Софийският апелативен съд е изложил аргументи защо намира за недостоверни твърденията му, че е получил торбата с марихуаната от друго лице, а не от подсъдимия С. Изводът за недостоверност на показания на Х. в тази им част не е голословен, нито аргументиран с "опита и рутината на полицейските служители", както се сочи в жалбата, а почива на съпоставката им с останалите гласни доказателствени средства, преценени обективно и във връзка със съдържанието на приложените ВДС. Затова Върховният касационен съд намира, че фактическите констатации на въззивната инстанция относно авторството в лицето на подсъдимия почиват на вярна и логична интерпретация на доказателствените материали по делото и не могат да бъдат подлагани на преоценка. Отговорено е на всички възражения на защитата, поради което атакуваното решение не е постановено при допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 13, чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Неоснователно е оплакването за неправилно приложение на закона във връзка с обвинението за контрабанда. Въз основа на установените факти, съдът законосъобразно е приел, че подсъдимият С умишлено е склонил св. Х да пренесе през границата на страната високорискови наркотични вещества. Той е въздействал и е мотивирал Х. при вземане на решение за извършване на престъплението, като е налице общност на умисъла между двамата за осъществяването му. Възразява се, че престъплението, за което Х. е признат за виновен с влязлото в сила споразумение поначало е недовършено и съдилищата следвало да изпълнят задълженията си по чл. 13 от НПК и да констатират, че се касае за опит за контрабанда. Не е ясно какви задълженията не са изпълнени, след като съдът няма каквито и да било правомощия да извършва ревизия на споразумението, с което е осъден Х., тъй като то има последиците на влязла в сила присъда. Самото споразумение не е тълкувано от Софийския апелативен съд като доказателство за вината на подс. С., установена въз основа на пълния и обективен анализ на събраните по делото доказателства. При тези съображения Върховният касационен съд, второ наказателно отделение намери жалбата за неоснователна и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК