Решение № 313 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 973/2012 г.

Решение № 313 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 973/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение на Търговищкия окръжен съд по гр. д. № 149/2012 г. с определение от 15.04.2013 г. по настоящото дело по въпросите за базата за определяне на обезщетението по чл. 225 КТ и за допустимостта на съдебно решение при произнасяне по искания, направени извън сроковете, предвидени в ГПК. Жалбоподателката Г. Г., ищца по делото, моли да бъде отменено решението, с което е отхвърлено искането й за сумата 360 лв., част от дължимото й се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, която сума се формира от неполучените месечни добавки по 60 лв. за храна за шестте месеца, през които Г. е останала без работа поради незаконно уволнение. Жалбоподателят В. о - Р. моли да бъде отменено въззивното решение, с което са уважени исковете на Г. по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ. При касационната проверка се установи следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлено искането на Г. за сумата 360 лв. - добавка за храна по 60 лв. месечно, като е констатирал, че то е съобразено с относимите правни норми. Даденото от съда разрешение по въпроса, че добавката за безплатна храна по 60 лв. месечно не се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, е правилно. Въззивният съд се е съобразил с нормативната уредба, изрично посочена от първоинстанционния съд - чл. 298 от Закона за отбраната и въоръжените сили. Текстът предвижда осигуряването на порционни пари за цивилните служители, при условия, по ред и в размери, определени с акт на министъра на отбраната. В мотивите на първоинстанционното решение е посочена заповед на министъра на отбраната от 23.03. 2010 г., че порционните пари не са елемент от брутното трудово възнаграждение. Това следва и от разпоредбите на самия закон, като в чл. 296 ЗОВС изчерпателно и конкретно са посочени седем допълнителните възнаграждения, изплащани към основното месечно възнаграждение, като порционните пари не са включени в това изброяване. В този смисъл е налице и аналогична съдебна практика - решение от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Следва да бъде оставено в сила въззивното решение в обжалвана част. Основателна е жалбата на В. о - Р. в частта за уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1 ГПК. Съдът не се е произнесъл по същество по въпроса за основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, а е счел уволнението за незаконосъобразно, като се е позовал на липсата на предпоставката по чл. 333, ал. 4 КТ - съгласие на синдикалния орган за уволнението на ищцата поради съкращаване на щата, както е предвидено в колективния трудов договор. Произнасянето на съда е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Допуснато е разглеждане по същество на искова молба, която не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Тя не съдържа изложение на фактическите обстоятелства, на които се основава искът за отмяна на уволнението като незаконосъобразно. Такова уточняване не е направено и в хода на съдебното производство, не е изяснено и с актовете на съда по чл. 140 и чл. 146 ГПК - определение на Омуртагския районен съд в закрито заседание на 8.11.2011 г. В това определение е поставен въпроса извършено ли е реално съкращаване на щата, за което е назначена и счетоводна експертиза. В нарушение на чл. 147 и чл. 159 ГПК, след приключване на съдебното дирене, първоинстанционният съд е приел за разглеждане ново искане на ищцата за незаконност на уволнението - липса на съгласие от синдикалната организация и е уважил исковете само на това основание. Потвърдителното решение на въззивния съд е възпроизвело тази недопустимост на съдебното решение с произнасяне по иск, който не е валидно предявен - чл. 214 ГПК, а същевременно, произнасянето е относимо към нередовна искова молба, която не конкретизира релевантните факти, обуславящи незаконност на уволнението на ищцата. В исковата молба се съдържа само твърдението на ищцата, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно, но не се посочват конкретните обстоятелства, които опорочават този акт на работодателя. При това положение, въззивният съд е следвало да остави без разглеждане исковата молба като нередовна и даде указания на ищцата за отстраняване нередовността по чл. 127, т. 4 ГПК и да обезсили първоинстанционното решение за отмяна на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ като постановено по непредявен иск. Съдът не се е съобразил със задължителната съдебна практика - т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК. По изложените съображения Върховният касационен съд