Решение № 10851 от 29.11.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Здравкова, подадена чрез адвокат Скочев, в качеството му на процесуален представител, насочена срещу Решение 6019/ 25.10.2021 г. по адм. дело 7309/ 2017 г. на Административен съд - София- град (АС София град/ АССГ). В жалбата се излагат аргументи, че решението е неправилно. Моли да се отмени обжалваното решение и вместо него да се уважи предявения иск в пълен размер. Ответникът- Българска народна банка (БНБ) в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Войнова от САК моли да се остави без уважение подадената касационна жалба, като неоснователна и потвърди обжалваното решение. Претендира разноски по делото. Ответникът в открито съдебно заседание чрез адв. Войнова моли да се потвърди първоинстанционното решение. Подробни съображения в подкрепа на това искане са развити в представената писмена защита. Моли да се присъдят на БНБ сторените разноски, съобразно представените доказателства и списък. По делото е постъпила и частна жалба от Българска народна банка чрез адв. Войнова, насочена срещу Определение 9705/ 07.12.2021 г. по адм. дело 7309/ 2017г. по описа на АССГ, за изменение и допълнение на Решение 6019/ 25.10.2021г. в частта за разноските. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и неоснователност на частната жалба. Посочва, че съдебното решение е постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон. Според него съдебното решение е неправилно, като следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което БНБ бъде осъдена да заплати на ищцата сума в размер на 5 624,60 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на гарантираните вземания от 196 000 лева. Счита на следващо място определението в частта за разноските за правилно и иска да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Решаващият съд е бил сезиран с искова молба на М. Здравкова срещу БНБ за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на гарантираните вземания за периода от 30.06.2014 година до 04.12.2014 година върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лева- 8627,96 лева. В исковата молба се развиват подробни доводи за основателност и доказаност на исковата претенция и се иска да бъде осъден ответникът да заплати посочените суми. Заявява претенция за присъждане на разноски. С обжалваното решение АССГ е ОТХВЪРЛИЛ иска на М. Здравкова срещу БНБ за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на гарантираните вземания за периода от 30.06.2014 година до 04.12.2014 година върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лева- 8627,96 лева. С Определение 9705/ 07.12.2021 г. по адм. дело 7309/ 2017г. по описа на АССГ е била ОТХВЪРЛЕНА Молба от 09.11.2021 година на БНБ за ИЗМЕНЕНИЕ на Решение 6019/ 25.10.2021г. по адм. дело 7309/ 2017г. в ЧАСТТА за разноските. Според решаващият съд видно от доказателствата по делото е установено, че ищецът е бил титуляр на три банкови сметки в КТБ АД- разплащателна сметка, картова сметка и срочен депозит. От Удостоверение от КТБАД от 09.08.2021 г., било видно, че М. Здравкова е била титуляр на три банкови сметки, по които е подадена информация към Фонда за гарантиране на влоговете в банките за сума за изплащане в максималния размер по ЗГВБ 5360,15 евро- 10484,54 левова равностойност, 2987,02 евро по картовата сметка или левова равностойност 582,88 лева и по сметката за срочен депозит 94 555,04 евро или левова равностойност 184 933,58 лева или общата сума възлизала на 196 000 лева. Приел за безспорно, че на 20.06.2014г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции с влязло в сила Решение 73 Управителния съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор. На 27.10.2014г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия. На 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ. На 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на вземанията започва изплащане на същите, като гарантираният депозит е в размер от 196 000 лв. На 06.11.2014 г., с Решение 138, на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 от ЗКИ, във връзка с чл. 62, буква а и чл. 63, буква в от Регламент (ЕС) 575/2013, чл. 103, ал. 2, т. 25, чл. 103, ал. 4 и чл. 151, ал. 1 3 от ЗКИ, УС на БНБ отнема издадения лиценз за извършване на банкова дейност на КТБ. Счел, че БНБ се е съобразила с общностното право, конкретизирано от националния законодател в рамките на предоставената от Директивата възможност за свободна преценка, като е издала Решение No 138 от 06.11.2014 г. на УС на БНБ за отнемане на лиценза на КТБ за извършване на банкова дейност. Според решаващият съд, за установяване, че депозит е неналичен по смисъла на Директивата, БНБ не следвало да извършва фактическо действие по констатиране на това обстоятелство, а да издаде индивидуален административен акт. Лихвата по депозитите е била начислявана за целия период от поставяне на банката под специален надзор до отнемане на лиценза на банката и е била изплатена при изплащане на гарантираните влогове до гарантирания от закона размер- чл. 4, ал. 2 от ЗГВБ. Следователно за сочения от ищеца период той е продължавал да получава доходност от вложените в КТБ средства и в този смисъл не е претърпял вреда, а напротив - получил е именно това, което е следвало от договора му с банката, като вложената главница е била олихвявана през целия период на специален надзор. Според приетото от съда не се доказала и причинно- следствена връзка между твърдяното бездействие на БНБ и настъпилата вреда. Всичко изложено обуславяло извод, че заявените от ищеца правни основания, изведени от правото на ЕС изключват отговорността на българската държава, на БНБ и нейните органи за вреди, претърпени от ищеца в качеството му на вложител в КТБ АД в несъстоятелност. Това изключвало възможността исковите претенции да бъдат разгледани по същество. Доводите за отказано плащане по представените платежни нареждания не съставлявали отделно основание за разглеждане на исковете за вреди, извън заявеното основание- незаконосъобразно бездействие за отнемане на лиценза на търговската банка. Тези доводи съдът възприемал като изложени в подкрепа на тезата за датата на спиране на плащанията, като основание депозитите на вложителите. Да бъдат счетени за неналични по смисъла на чл.1, пар.3 от Директива 94/19. Според съдът всичко това сочело, че не са налице предпоставките на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и претенцията на лицето била приета за необоснована и недоказана. В заключение, съдът е намерил, че предявената искова молба е изцяло неоснователна и като такава същата е била отхвърлена. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. В случая е предявен иск по чл.204, ал.1 от АПК за заплащане на обезщетение на вреди в резултат на фактическо бездействия на ответника да установи наличието на неналични депозити в КТБ, довело до закъснение в изплащането на депозитите от страна на Фонда за гарантиране влоговете в банките. Във фактическия състав на отговорността на държавата, визирана в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: 1. административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, 2. отменени по съответния ред или съответно приети за незаконосъобразни; 3. причинена неимуществена или имуществена вреда и 4. причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Кумулативната им даденост обуславя основателност на предявения иск - чл.4 ЗОДОВ. Настоящата инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките на чл.1 от ЗОДОВ, като исковата претенция е неоснователна и недоказана. Имуществената вреда представлява накърняване имуществото на правния субект, като е налице отрицателно въздействие, намаляване на неговата себестойност. Може да се изразява в едно намаление на настоящото имуществено състояние на правния субект. Вследствие на вредоносното събитие той обеднява, претърпява една загуба. Този накърнен имуществен интерес, тази разлика съставлява претърпяната от него имуществена вреда (чл. 82 ЗЗД). Преки са вредите, които са нормално настъпваща и обусловена последица от незаконосъобразния акт, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. Непосредствени вреди са тези, които са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. В случая такива имуществени вреди пряка и непосредствена последица от незаконосъобразната дейност са налице. Приложимият ред за искове за обезщетяване на вреди, причинени на граждани или юридически лица от нарушения на правото на ЕС следва да се разглеждат по реда на АПК, чл.2в ЗОДОВ. По отношение на процесуалното изискване на чл. 204, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за предварителна отмяна на акта, от който се претендират вреди, обоснован е направения от съда извод, че от т. 143 и т. 146 от решението на СЕС по дело С-571/ 16 следва, че макар само по себе си това изискване да не противоречи на принципа на ефективност, такова задължение може да затрудни прекомерно получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на правото на Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна. Законосъобразен и правилен е направения от съда извод, че от разпоредбите на чл. 36, ал. 3 от ЗКИ и чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ недвусмислено следва, че именно БНБ е "компетентният орган", който установява неналичността на депозитите, но националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната институция. Изискваният от Директива 94/19/ЕО, 5 дневен срок за преценка на нейното финансово състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити, е въведено като изискване в срок от 5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза, т. е. актът по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция. По делото безспорно се установява, че след като БНБ е била уведомена от КТБ за финансовите затруднения и проблемите с ликвидността, БНБ е взела решение и е поставила КТБ под специален надзор заради опасност от неплатежоспособност и е постановила спиране на всички операции и плащания. Така, въпреки че е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по- дълъг период, БНБ не е направила установяването в императивния 5 дневен срок по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19, което е щяло да задейства компенсирането на засегнатите вложители, съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата и това е съществено нарушение на чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19 (в този смисъл т. 95 от заключението на ген. адвокат Kokott и т. 115 от решението по С-571/16). Неоснователни са и доводите на процесуалния представител на БНБ за липса на претърпени вреди и по точно, че ищецът не е претърпял загуба в размер на законната лихва за забава. Следва да се има предвид, че на основание договора за платежни услуги, ищецът е имал притежание върху движими вещи парични средства, правото на собственост върху които не е можел да упражнява, именно поради бездействието на БНБ да защити това негово притежание, като издаде акт по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19, с който да даде старт на компенсационния механизъм по чл. 10 от Директивата. Единствено и достатъчно условие за изпадане на БНБ, респ. на ФГВБ в забава по отношение на вложителите е изтичането на императивния 5 дневен срок по член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/ 19, а в случая това условие е настъпило безспорно. Настоящата касационна инстанция не споделя и изводите на адм. съд за липса на причинно следствена връзка. Предвид императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, в контекста на съображение 9 от Директива 94/19/ЕО изискващо схемите за гарантиране на депозити да се намесят веднага след като депозитите са станали неналични, то липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и поради това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно- следствената връзка с претърпените в следствие на това нарушение вреди. Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните депозити. Действията, които ФГВБ следва да предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на гарантираните депозити, са пряко обусловени от решението на БНБ, с което депозитите се обявяват за неналични. Именно след постановяване на решението на БНБ за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. Постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на по- късна дата, БНБ е станала причина за забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ, т.е. следва заключение, че БНБ е причина за забава на изпълнението на паричното задължение към ищеца, което недвусмислено обосновава пряката причинно-следствената връзка между извършеното нарушение и претърпените вреди. След като забавеното изпълнение на паричното задължение към ищеца е следствие от извършеното от БНБ нарушение на чл. 1, пар. 3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО, това е и основанието за приложението на чл. 86 от ЗЗД. Налице извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в "Корпоративна търговска банка" АД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г., относно схемите за гарантиране на депозити. За извършеното нарушение на правото на ЕС, БНБ дължи обезщетение от 5 624, 60 лв само за периода на забава от момента, в който реално ищецът е трябвало да има достъп до депозита си, до момента, в който нарушението е преустановено, а именно за периода от 26.07.2014 г. до 5.11.2014 г. За този период безспорно е налице и причинно- следствена връзка между извършеното от БНБ нарушение и претърпените вреди. В останалата част за разликата на сумата над 5 624, 60 лв до 8627 лв, правилно съдът е отхвърлил предявеният иск, като неоснователен и недоказан. В случая е налице доказана причинена имуществена вреда, която е пряка последица от бездействия на БНБ, поради което следва извод за частична основателност на претенцията за имуществени вреди. Налице са всички елементи по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на КТБ по иска, с който се претендира обезщетение. След като е приел друго, адм. съд е приложил неправилно материалния закон в съдебния акт, който следва да бъде частично отменен, при което настоящата инстанция с оглед наличните по делото доказателства и тяхната обхватност и връзка следва да реши спора по същество- чл.222, ал.1 АПК. Претенцията е частично основателна. При определяне на размера на присъденото обезщетение настоящият съдебен състав намира, че иска, който е предявен следва да се уважи частично, в размер от 5 624, 60 лева. От приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по приетата СИЕ (лист 328- 333 от делото на АССГ) се установява, че размерът на законната лихва за забава върху сумата от 196 000 лева за периода от 26.07.2014г. до 5.11. 2014г. е 5 624, 60 лева. Именно тази вреда подлежи на пълно репариране по реда на ЗОДОВ. Дължима е обезвреда на установените възникнали вреди, като следва да се обезщети изцяло вредоносния резултат- чл.4 ЗОДОВ, чл.51, изр. първо ЗЗД, чл.86 ЗЗД, във вр. с &1 ЗОДОВ. Обезщетението следва да бъде определено в размер на 5 624, 60 лева, а съдебното решение, с което искът за разликата над 5 624, 60 лв до 8627, 96 лв. е отхвърлен като неоснователен, следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, касационната жалба е частично основателна. С оглед изхода на делото и поради това, че касационният жалбоподател не е претендирал разноски по делото такива не се дължат. Частната жалба на БНБ е НЕОСНОВАТЕЛНА. Определението на съда в частта за разноските е правилно. Обоснован е извода на съда, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 06.11.2019г. Съгласно приложимата правна уредба - чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство при отхвърляне на иска му. Правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за процесуално представителство. При този изход от спора на БНБ не се дължи присъждането на съдебни разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд- трето отделение,