Решение № 13343 от 9.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7713/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. К. К. чрез неговия пълномощник срещу решение 1252/08.12.2023 г., постановено по адм. дело 1513/2023 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата му против заповед Л-2673/3 от 12.07.2023 г. на главния директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН). В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение съдопризводствените правила и в противоречие с материалния закон, което води и до несъответствие с целта на закона. Моли съда да постанови решение, с което да се уважи жалбата. Ответникът по касационната жалба главния директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията чрез процесуалния си представител в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Прави възражение за прекомерност за адвокатското възнаграждение на касационния жалбоподател. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед Л-2673/3 от 12.07.2023 г. на главния директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията, с която на основание чл. 13, ал. 2, т. 4 и чл. 19, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража във връзка с чл. 226, ал.1, т. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е прекратено служебното правоотношение на С. К. К. Надзирател I-ва степен в затвора в гр. Бургас I-ва категория, поради Неявяване на служителя да заеме длъжността, на която е възстановен, в 14 дневен срок от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. С обжалваното решение съдът е отхвърлил като неоснователна жалбата като е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в изискуемата писмена форма, без да са нарушени процесуалните правила по нейното издаване и при правилно приложение на материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. Безспорно е установено от съда, че с влязло в сила решение 5293/18.05.2023 г., постановено по адм. дело 1076/2023 г. от Върховния административен съд е отменена заповед Л-2583 от 24.06.2022 г. на главния директор на ГДИН, с която на К. е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Безспорно също така е установено, че до изтичането на срока по чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР 02.06.2023 г. той не се е явил в предишната си месторабота и не е отправял искане за възстановяването му на заеманата отпреди уволнението длъжност. Молбата за възстановяване на работа е постъпила в ГДИН с вх. 10216/30.06.2023 г. по описа на ГДИН (изх. 1913/29.06.2023 г. по описа на затвора в гр. Бургас I-ва категория), като в същата К. не е посочил уважителни причини за внасянето й след изтичане на указания в закона срок и без да е представил доказателства в тази насока. Към молбата е приложено копие на решение 5293/18.05.2023 г., постановено по адм. дело 1076/2023 г. от Върховния административен съд и копие на заявление до Административен съд Бургас, с което се иска издаване на заверен препис от решението, входирано на 28.06.2023 г. При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е приел оспорения акт за законосъобразен с оглед чл. 232 и чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР, като е анализирал събраните в хода на административното и съдебно производство доказателства и възраженията на страните. Правилни са изводите на съда, че заповедта е издадена от компетентен орган и в законоустановената форма. Правилно е прието, че при издаване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и материалния закон. Изложените от съда съображения се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл. 232 ЗМВР при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение се явят в съответната структура. Когато предишната длъжност не е вакантна или е съкратена, държавните служители в МВР се възстановяват на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 ЗМВР. Срокът, посочен от законодателя е преклузивен и неспазването му има за последица прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител в МВР, освен когато този срок не е спазен по уважителни причини по аргумент от чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР. Обосновано и законосъобразно съдът е приел, че в настоящия случай уважителни причини отсъстват, а са налице субективни причини, изразяващи се в обстоятелството, че жалбоподателят не е следил за постановяване на съдебното решение на ВАС, въпреки че е знаел, че срокът за подаване на заявление за възстановяване на заеманата длъжност започва да тече от влизане в сила на решението, което в конкретния случай означава от постановяване на същото решение, доколкото то е окончателно. Правилно съдът посочва, че жалбоподателят е лицето, което има задължение да следи за спазването на срока. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и с оглед своевременно заявеното от ответника искане за присъждане на разноски, касационният жалбоподател следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, да заплати на Главна дирекция Изпълнение на наказанията към министъра на правосъдието такива в размер на 100 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,