Решение № 2400 от 1.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2778/2015 г.

Решение № 2400 от 1.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2778/2015 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "ПВБ Пауър" АД - Италия с адрес за кореспонденция в гр. София срещу решение № 7806/15.12.2014 г., постановено по адм. дело № 1919/2014 г. по описа на Административен съд, София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против становище за липса на основание за прилагане на спогодба за избягване на двойно данъчно облагане, изх. № 2414941/2/16.10.2013 г., издадено от директора на ТД на НАП - гр. София, потвърдено с решение № 50/13.01.22014 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП. Релевират се оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно според касатора съдът е приел, че той е изпълнил само формално една от предпоставките, а именно, че е притежател на дохода от източник в България, като за целта е представил декларация, но съдът е установил, че на са налице достатъчно данни за вида и същността на извършените услуги. Развити са подробни доводи в касационната жалба, че процесните услуги са свързани със специфичен вид бизнес изцяло предназначени за определен проект и не съществува аналогичен пазар на тези услуги и затова не съществува и конкретна бланкова документация, която да бъде представена по делото. Според касатора заключението на вещото лице не е определило сходност на пазарната цена на услугите, но това не означава, че не са представени релевантни доказателства за тяхното извършване. По тези съображения касационният жалбоподател иска настоящият съд да отмени обжалваното решение на посочените отменителни основания. По делото са депозирани писмени бележки от адв. Гергана Якимова. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП чрез юриск. Мирчева я оспорва като неоснователна, тъй като не са налице касационните основания за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд, за да отхвърли жалбата, е приел, че от представеното удостоверение, издадено от Агенция по приходите, Териториална служба на гр. Тренто, Италия се установява наличието на първото условие по прилагане на Спогодбата за избягване на двойно данъчно облагане с Италия (Спогодбата), както и е налице декларация от лицето, че е притежател на дохода. Според съда обаче по правилото на чл. 138 ДОПК освен декларация е необходимо доходът да се докаже по вид, основание за реализиране и размер. Съдът е обсъдил договор от 11.01.2011 г. и анекс към него, сключен между "ПВБ Пауър" АД - Италия и "ПВБ Пауър България" АД, според който италианското дружество е поело задължение да извърши услуги, свързани с управление на инвестициите в проект за изграждане на девет водно-електрически централи по поречието на р. Искър. Прието е според съда в същия договор във връзка с изпълнението му, че жалбоподателят се е задължил работите да бъдат извършени от ръководни, оперативни, юридически, финансови и други служители, които да съдействат в изготвянето на проекто-бюджети, проектни прогнози, обсъждане на капиталови разходи и структури за служители на "ПВБ Пауър" АД - Италия, които периодично да бъдат командировани в България и да посещават офисите на "ПВБ Пауър България" АД и строителните обекти на "ВЕЦ Своге" АД. Във връзка с договореностите съдът е приел, че по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК тежестта за доказване както на получаването на дохода, така и възможността услугите да бъдат извършени, е у претендиращия това право. Обсъдени са в обжалваното решение приложимите разпоредби на чл. 136а ДОПК, уреждащи разпореждането от чуждестранното лице с дохода и да преценява използването му и да не действа като дружество за насочване на дохода, както и че според ал. 2 на цитираната разпоредба дружество за насочване на дохода е това дружество, което се контролира от лица, които не са имали право на същите по вид и размер, облекчения, ако доходът се реализираше директно от тях и не осъществява стопанска дейност извън притежанието и/или администрирането на правата или активите, от които се реализира доходът и дружеството не разполага с активи, капитал или персонал, съответстващи на неговата стопанска дейност или няма контрол върху използването на правата или активите, от които е реализиран доходът. Въз основа на тази законова регламентация първоинстанционният съд е счел, че доказателствената съвкупност по преписката и посочените в съдебното решение доказателства не позволяват формирането на извод, че оспорващият има право да се разпорежда с дохода, защото няма данни той да е получен реално - по банков път или по банкова сметка или в брой и същият да е отразен надлежно в счетоводството му. Относно частта от искането за прилагането на СИДДО, касаеща дохода от лихви по заемния договор от 19.07.2012 г. съдът е установил, че съгласно чл. 240 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а в случая отсъстват доказателства, че такъв заем е предоставен от "ПВБ Пауър" АД - Италия на "ПВБ Пауър България" АД. В този смисъл съдът е приел, че не е установено реализираният от италианското дружество доход в размер на 53 311,29 лв. да е доход от лихви, тъй като и няма данни да е начислен съгласно чл. 138, ал. 2 ДОПК. Крайният извод на съда, обусловил постановения съдебен акт, е, че становището за липса на основания за прилагане на СИДДО е в съответствие със закона в предвидената от него форма и компетентен орган и затова е отхвърлил жалбата. Обжалваното решение е правилно постановено. Разпоредбата на чл. 136а ДОПК регламентира, че чуждестранно лице е притежател на дохода, когато има право да се разпорежда с дохода и да преценява използването му и понася целия или съществена част от риска от дейността, от която се реализира доходът, и не действа като дружество за насочване на дохода. Правилно решаващият съд е посочил, че дружеството - жалбоподател е установил само, че е чуждестранно лице, което няма място на стопанска дейност в България и е подал декларация, че е притежател на дохода. Законосъобразни са и изводите на същия съд, че касационният жалбоподател не е представил изискуемите се доказателства по чл. 138 ДОПК. В дадените обяснения пред ревизията е пояснено от жалбоподателя, че българското дружество се е задължило да предостави услуги, свързани с управлението на инвестиционния проект и е ползвало опита на италианското дружество в тази сфера. Наличието само на договорни отношения правилно е преценено от първоинстанционния съд като недостатъчно за уважаване искането му за прилагане на СИДДО. Спорните въпроси между страните са свързани с квалифициране на услугите, вследствие на които е изплатен доходът, както и за реалното предоставяне на услугите. При липсата на такива доказателства, доводите, че се касае за специфичен бизнес, не може само въз основа на тях да се признае правото на касационния жалбоподател да се ползва от облекчението по СИДДО. Не е доказано и как е формирана цената - 888 954,58 лв. Тези твърдения не са доказани и с изслушаната в съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице изрично е констатирало, че от предоставените по делото доказателства не може да се квалифицират услугите, извършени от "ПВБ Пауър" АД като административно, финансови, данъчни, контрол на управлението и др. Относно цената вещото лице също не е могло да направи извод дали съществува сходност на пазарната цена на процесните услуги с изплатените от българското дружество на италианското 888 954,58 лв. Не е доказано по делото и наличието на действително заемно правотношение относно доходите от лихви в размер на 53 311,29 лв., нито има данни за тяхното начисляване, както правилно е прието и в обжалваното съдебно решение. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено при спазване на приложимия материален закон, на съдопроизводствените правила и е обосновано, поради което като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. Мирчева, на дирекция "ОДОП" - гр. София следва да се присъдят 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и в същия смисъл, Върховният административен съд, I отделение