Решение № 500 от 20.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 62/2011 г.

Решение № 500 от 20.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 62/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Национална агенция за приходите, приподписана от главен юрисконсулт М. Фенерска срещу въззивно решение № 312/08.04.2010 г. на Софийски апелативен съд по гр. д. № 863/2008 г. Касационното обжалване е допуснато с определение по чл. 288 ГПК за съпоставка между чл. 240 ДОПК /чл. 200 Д., отм./ и чл. 250, ал. 1 ЗЗД и кой и на какво основание дължи възнаграждение на трето лице, назначено от публичния държавен изпълнител за пазач по чл. 234 ДОПК /чл. 195, ал. 2 ДПК, отм./. Съставът на Върховния касационен съд, дава следното тълкуване: И в двата случая по своя характер правоотношението е за влог - влогодателят предава движима вещ на пазача /влогоприемателя/, който я получава със задължение да я пази и върне. По уредбата на ЗЗД /чл. 250 - 257/ отношението е договорно и освен съгласие е нужно още и реалното предаване на вещта; няма изискване за форма като условие за валидност. Отношенията във връзка с принудителното изпълнение по ДОПК /преди ДПК/, както и по ГПК, когато описаната вещ се оставя на отговорно пазене у длъжника или у трето лице, се уреждат според правилата в специалните нормативни актове. Наличието на съгласие у влогодателя и влогоприемателя да се приеме вещта, не води до сключване на договор за влог по ЗЗД /както стана ясно, договорът е реален/, нито до назначаване на пазач на описаната вещ в изпълнителния процес. За последното е нужно още нарочен акт от органът по изпълнението /публичният изпълнител, съответно съдия-изпълнител или частен съдия изпълнител/. Постановлението е актът, който регулира отношенията с третото лице - пазач. Възнаграждение за влогоприемателя по чл. 250 ЗЗД по общо правило не се дължи, но такова може да бъде договорено. Съгласно чл. 234 ДОПК /чл. 195, ал. 2 ДПК, отм./ публичният изпълнител определя възнаграждението на пазача. То е част от разноските по изпълнението и поради това, се поема от длъжника в изпълнителния процес, но се изплаща чрез публичния изпълнител по правилата на ДОПК /ДПК, отм./. Постъпилите суми от продажбата се внасят по определената от изпълнителя сметка и служат за последователно покриване на разноските, лихвите и главницата на публичното задължение, а разликата се връща на длъжника. Агенцията за държавни вземания, съответно Националната агенция за приходите, като правосубектно юридическо лице, може да е страна по различни видове сделки, включително и по договор за влог по ЗЗД, в който случай юридическото лице се представлява от съответното лице, разполагащо с нужната представителна власт. Публичният изпълнител не разполага с такава представителна власт относно агенцията и не може да я ангажира като страна по договорни правоотношения. Публичният изпълнител е орган на принудителното изпълнение и осъществява действията по обезпечаване и принудително изпълнение на публичните вземания по реда на ДОПК /преди ДПК, отм./. С постановлението по чл. 234, ал. 2 ДОПК /чл. 195, ал. 2 и 3 ДПК, отм./ публичният изпълнител не сключва договор за влог от името и за сметка на държавната агенция с пазача, а го назначава за такъв с оглед принудителното изпълнение. Неплатено възнаграждение за пазенето на описаната вещ не може да се търси по общия исков реда на осн. чл. 250, ал. 2 ЗЗД. Постановленията, действията и бездействията на органите по изпълнението по ДОПК подлежат на обжалване по административен ред. По касационните оплаквания: К. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон. Иска неговата отмяна и отхвърляне на исковете. Ответникът по касация И. М. М. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е изразил становище по-късно в хода на касационното производство до приключване на устните пледоарии. И. М. е предявил иск за сумата от 21 600 лв. против А. за държавни вземания, преобразувана в Национална агенция за приходите в хода на съдебното производство, евентуално - против [фирма], [населено място], [община], област С.. Сумата е за сбора от неплатени възнаграждения за периода 12.10.2003 г. - 12.01.2006 г., определени по Постановление № С-25-00-09-14118/13.05.2003 г. на публичния изпълнител, дължими на М. като пазач на движими вещи. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решението на Софийски градски съд, е уважил иска срещу предпочетения ответник, като е присъдил още лихва за забава, считано от 17.01.2006 г., както и разноските по делото. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че срещу длъжника [фирма], [населено място] е образувано от публичния държавен изпълнител изпълнително дело № 25-00-09-14118/2002 г. С постановление от 13.06.2003 г. публичният държавен изпълнител е назначил И. М. М. за пазач на вещи, собственост на длъжника, описани в приложение - списък, като е определил възнаграждение по 800 лв. за всеки месец. На същата дата вещите са предадени и приети от пазача. Той е получил с два превода общо 3 200 лв. за периода 13.06.2003 г. - 12.10.2003 г. С писмо от 05.09.2006 г. главният директор на Главна дирекция "Публични изпълнители" при агенцията за държавни вземания е уведомила началника на "Публични изпълнители" при Регионална дирекция - С., че публичният изпълнител следва да освободи вещите от изпълнение, на осн. чл. 250, ал. 4 ДОПК. С постановление от 4.12.2006 г. движимите вещи са освободени от изпълнение и са върнати на длъжника, а с постановление от 07.12.2006 г. М. е освободен от пазенето на вещите. Прието е от правна страна, че договорът между Агенцията за държавни вземания и М. е влог по смисъла на чл. 250 ЗЗД, като е сключен от датата на съвпадане на насрещните волеизявления на страните по договора. Съдът е изложил съображения, че след като пазачът не е страна в производството по принудителното изпълнение, а от друга страна без негово съгласие не може да бъде назначен за пазач, то постановлението на публичния изпълнител не е по характера си индивидуален административен акт. Заключението е, че агенцията дължи по 800 лв. месечни възнаграждения на М.. Такива не са му изплатени през исковия период от време, като общата им стойност е 21 600 лв. и иска е уважен за посочената сума, на осн. чл. 250 ЗЗД. Решението е неправилно. В нарушение на материалния закон, както стана ясно от дадения по чл. 290 ГПК отговор, въззивният съд е приел, че наличието на съгласие у третото лице да бъде назначен за пазач на описаната вещ от публичния изпълнител, определя наличието на договор за влог между него и Агенцията за държавни вземания. В нарушение на чл. 250 ЗЗД е и разбирането на втората инстанция, че договор за влог се сключва с постигане на съгласие у насрещните страни; договорът не е консеснуален, а реален. Постановлението по чл. 195, ал. 2 ДПК (отм.) не е типичен индивидуален административен акт, но е акт, който е част от изпълнението по ДПК (отм.), съответно по ДОПК и всички претенции на пазача във връзка с дължимо възнаграждение, разноски по пазене на веща и пр. следва да се дирят по специално уредените правила за това. В заключение, обжалваното решение страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба и следва да се касира, като спорът бъде разрешен от състава на Върховния касационен съд и исковете на И. М. бъдат отхвърлени. По изложените вече съображения, Националната агенция за приходите /правоприемник на А. за държавни вземания/ не отговаря спрямо ищеца по договор за влог. Длъжникът в изпълнението [фирма] /евентуалният ответник/ не е влогодател по договор за влог с М., нито отговаря за сторените от него разноски или за дължимото му като пазач възнаграждение извън процедурата по ДОПК /ДПК, отм./ МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение