Решение № 1235 от 26.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5543/2007 г.

Решение № 1235 от 26.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5543/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 218е, ал. 1 ГПК вр. с чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение на Пловдивски окръжен съд от 5.06.2007 г. по гр.д. № 790/2007 г. е допусната съдебна делба по отношение на недвижим имот, съставляващ апартамент № 15 в бл. 234А в ж.к. "Т", град П., ведно с принадлежащите му избено помещение и ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно място при квоти за съделителите както следва: 15031,5/17601 ид. части за И. А. А. и 2569,5/17601 ид. части за И. Д. Г.. Касационна жалба против решението на Пловдивски окръжен съд е постъпила от И. Д. Г. с оплаквания за постановяването му в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Поддържа се, че делът на ищеца в съсобствеността е определен в нарушение на чл. 19, ал. 1 СК. Ответникът по касационната жалба И. А. А. я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че жалбата е основателна по следните съображения: В решението на Пловдивски окръжен съд е прието за установено, че страните по делото И. А. А. и И. Д. Г. са бивши съпрузи - бракът, сключен на 15.11.1987 г. е бил прекратен на 6.07.2004 г. с решение по гр.д. № 415/2003 г. на Пловдивски районен съд. По време на брака си, страните са придобили собствеността върху апартамент № 15 в бл. 234А в ж.к. "Т", град П., ведно с принадлежащите му избено помещение и ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно място - държавен имот, закупен с договор от 13.12.1990 г. срещу сумата 17639 лева. Стойността на апартамента е била заплатена с лични средства в размер на 139 лева и отпуснат от ДСК заем в размер на 17500 лева, кредитополучатели по който са били двамата съпрузи. Част от заема в размер на 5000 лева е бил опростен от държавата след раждане на второто дете в семейството; 10000 лева са били върнати на ДСК през1993 г. и 2500 лева през 1995 г. от средства, предоставени от бащата на ищеца - свидетеля А в заем на младото семейство, които средства не са му били върнати през време на брака на страните. При така установените факти, съдът е приел, че презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК за равен принос на съпрузите в придобитото по време на брака имущество е опровергана за сумата 12500 лева - средства, вложени в изплащането на процесния апартамент. Приел е, че предоставените в заем от родителя на ищеца суми съставляват средства от извънбрачен произход, лично имущество на ищеца по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК, поради което и на основание чл. 21,ал. 2 СК трансформацията на тези средства в придобития общ имот следва да бъде зачетена. Въз основа на така формираните изводи, съдът е определил квоти на страните както следва: 15031,5/17601 ид. части за ищеца И. А. А. и 2569,5/17601 ид. части за ответницата И. Д. Г.. Решението е неправилно. Презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК е оборена, когато е установено влагането на лични средства на един от съпрузите към момента на придобиването на вещта. Средствата, получени по договор за заем не съставляват лични средства, макар и получени от единия от съпрузите, тъй като задължението им за връщане е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона - чл. 25, ал. 2 СК. Без значение за оборване на презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК е и начинът на последващо погасяване на заемните средства, вложени в покупката на общата вещ - изплащането на заема със средства на един от бившите съпрузи води до облигационни отношения, но не и до промяна на правата им в съсобствеността. По делото е установено, че процесният апартамент е придобит през 1990 г. с лични средства на съпрузите и заемни средства от ДСК, което обуславя извод, че имотът е придобит в условията на съпружеска имуществена общност, трансформирана след прекратяване на брака в обикновена дялова съсобственост при равни квоти. Вложените впоследствие средства за погасяване на заема към ДСК не водят до промяна в собствеността, така както е била придобита - страните са запазили равните си права в съсобствеността независимо от начина на погасяване на заемите за изплащане на процесния имот. независимо от това, по делото е установено, че предоставените средства от бащата на ищеца не съставляват дарение на един от съпрузите, а са дадени заемообразно, със задължение да бъдат върнати, т.е. отново е поето солидарно задължение за възстановяване на средствата, изключващо приложението на чл. 21, ал. 2СК. Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е приложил неправилно чл. 21, ал. 2 СК вр. с чл. 19, ал. 2 СК - формирал е неправилни изводи, че предоставените заемообразно средства на съпрузите от родител на един от тях за погасяване на задължения по изплащане на придобита вече в съпружеска общност вещ, изключва презумпцията за общност по чл. 19, ал. 1 СК и съставлява трансформация на лични средства по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК. Решението в тази му част следва да бъде отменено като неправилно и при условията на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което делбата да се допусне при равни квоти, съответстващи на действителните права на страните в съсобствения имот. Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение