Решение № 46 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6216/2007 г.

Решение № 46 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6216/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 218е, вр.чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК (отм.), вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК от 2007 г. Образувано е по касационни жалби на М. К., гражданин на К. и на "Л" АД гр. С. срещу решение № 106 от 20.07.07 г. по гр.д. № 106/05 г. на Софийския апелативен съд. В жалбите са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Ответникът в производството Г. П. Ж. от гр. С. оспорва жалбите. Подробни доводи излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на I г.о., намира касационната жалба на М. К. за процесуално недопустима. Предявеният срещу него иск е бил отхвърлен с решението на първата инстанция, което не е било обжалвано в тази част и е влязло в сила. Въззивният съд не се е произнасял по този иск и следователно - липсва предмет на касационно обжалване. Ето защо подадената от М. К. касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба на "Л" АД е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните: С обжалваното решение състав на Софийски апелативен съд е оставил в сила решението от 8.08.05 г. по гр.д. № 74/2000 г. на Софийски градски съд, I-6 състав, в частта, с която "Л" АД гр. С. е било осъдено да заплати на Г. П. Ж. от гр. С. на основание чл. 250, вр.чл. 257 от ЗЗД сумите 1378,46 лв., както и 34 600 щ.д., ведно със законната лихва, считано от 31.12.2000 г. до окончателното изплащане на сумите. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че през 1994 г. Г. П. Ж. е депозирал в "Л" АД суми в размер на 34 600 щ.д. и 1378,46 лв., срещу което му били издадени американски доверителни разписки (АДР) по номера и дати, описани в заключението на вещото лице С. Н. Върху АДР във валута е посочено, че са платими с 5% месечна лихва, а върху АДР в лева - с 10% лихва месечно. Прието е, че според приложените по делото Търговски условия, АДР са финансов инструмент с едногодишен срок на действие, като посоченият дивидент се изплаща помесечно или с капитализиране в края на периода. С разписка № 3967/13.09.05 г. Г. Ж. е предал всички АДР на "Л" АД с попълнена и заверена заявка за предаването им и изтегляне на депозирани акции. При тези данни съдът е приел, че между страните са възникнали отношения по договор за неправилен влог - чл. 257, ал. 1 от ЗЗД, с реквизитите и характеристиката на такъв по чл. 252 от ЗЗД, като "Л" АД е влогоприемател, а Г. Ж. - влогодател. Предадени са заместими вещи - пари, като дружеството е поело задължението да върне сумите, заедно с "дивидент" - т.е. с възнаграждение. Съгласно чл. 252, ал. 1 от ЗЗД, влогодателят може по всяко време да иска връщане на вещта. Тъй като парите не са върнати, влогоприемателят е неизправна страна по договора и дължи връщане на получените суми. Прието е, че се дължи и законна лихва върху сумите, считано от предявяване на иска, до окончателното им изплащане, както и мораторна лихва за периода 31.01.97 г. - 12.03.99 г., като за предходния претендиран период вземането за лихви е погасено с тригодишната давност по чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и по непредявен иск. Първоначалната искова молба е била подадена на 31.01.00 г. и е насочена само срещу М. К., с твърдения за измама и присвояване на внесените от ищеца пари в "Л" АД. С разпореждане от 11.02.2000 г. на СГС, I-6 с-в, исковата молба е била оставена без движение с указание да се уточни обстоятелствената част и петитума, както и да се посочи защо се иска ангажиране на отговорността на този ответник. В изпълнение на тези указания, на 1.03.2000 г. ищецът е подал молба, с която е поискал като ответник да бъде конституиран и "Л" АД, като е уточнил и обстоятелствената част - посочил е, че е внесъл на едногодишен влог в "Л" АД следните суми: през 1994 г. - 1 038 455 стари лева, при 5% месечна лихва, както и 30 650 щ.д., при 10 % месечна лихва; през 1995 г. - 340 000 стари лева и 3900 щ.д., при 10% месечна лихва. Поискал е връщане на посочените суми, заедно с капитализираната лихва по тях. С молба от 27.03.00 г. са потвърдени обстоятелствата по предходната молба, като е добавено, че "Л" АД не е върнало на ищеца внесените суми. След тези уточнения са отстранени недостатъците на исковата молба, тя е редовна по смисъла на чл. 98 от ГПК (отм.), насочена е срещу двама ответници и съдът е постановил допустимо решение по нея. Невярно е твърдението в касационната жалба, че съдът е насочил ищеца срещу кого да предяви иска си. Такива насочващи указания в разпореждането на съда от 11.02.00 г. не се съдържат, ищецът сам е определил срещу кого да предяви своя иск и това е станало още преди даване ход на делото в първата инстанция. Неоснователно е и следващото оплакване на жалбоподателя - че съдът се произнесъл по непредявен иск. Изложените в исковата молба фактически твърдения и свързаният с тях петитум сочат на иск за връщане на суми по договор за влог - чл. 250 и сл. от ЗЗД. Тъй като се твърди влагане на парични суми (т.е. заместими вещи), това налага извод, че се касае за договор за неправилен влог по смисъла на чл. 257 от ЗЗД, както правилно е приел и въззивният съд. Уговорката за дивидент следва да се разбира като уговорка за възнаграждение по смисъла на чл. 240, ал. 2, вр.чл. 257, ал. 2 от ЗЗД. Следва да се има предвид, че съдът дава правна квалификация на предявения иск, като изхожда от твърденията на ищеца и от заявения петитум. В настоящия случай въззивният съд правилно е квалифицирал предявения иск, изхождайки от твърденията и исканията на ищеца, ето защо е неоснователно оплакването, че решението му е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Неоснователни са и оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. На първо място - нередовността на призоваването на страните в първата инстанция при действието на отменения ГПК не се отразява на правилността на въззивното решение, тъй като пред втората инстанция страните са могли да представят всякакви доказателства, стига да са допустими и относими към правния спор. В случая не е нарушено правото на защита на "Л" АД, тъй като от една страна първоинстанционният съд правилно е приложил чл. 51, ал. 4 от ГПК, след като дружеството не е могло да бъде намерено на посочения в търговския регистър адрес, а от друга страна - във въззивното производство дружеството е било редовно представлявано от своя изпълнителен директор М, който е правил доказателствени искания, с които съдът се е съобразил. Неоснователно е и бланкетното оплакване за нарушение на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.). При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с всички доказателства по делото, които са от значение за правилното решаване на спора. И на последно място - правилността на въззивното решение не се е повлияла от това, че то е основано на копия от писмени доказателства, без представяне на оригиналите по реда на чл. 101 от ГПК (отм.). Правилно съдът се е позовал на обстоятелството, че оригиналите на тези документи се намират в дружеството - жалбоподател, съгласно представената във въззивното производство оригинална разписка от 13.09.95 г., представляваща стандартна бланка с печат на дружеството, в която са изброени всички АДР, представени в копие по делото. Не е доказано възражението на ответника, че оригиналният подпис на приемащия по тази разписка не принадлежи на служител на дружеството. Неоснователни са и оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон. Правилно, след съвкупната преценка на всички доказателства по делото, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за неправилен влог, като т.нар. Американски доверителни разписки не са ценни книги, а имат характеристиките на разписки, удостоверяващи вложените в "Л" АД суми. Задължението на дружеството да върне сумите следва от текста на самите разписки, ето защо е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че липсва уговорка за връщането им. Позоваването в касационната жалба на решение № 37/1969 г. на ОСГК е неоснователно, тъй като от една страна то няма тълкувателен характер и не е задължително за съдилищата, а от друга страна в случая ищецът е доказал наличието на уговорка за връщане на сумите по договора за влог, така, както е постановено в посоченото решение. Не следва да се обсъждат доводите в касационната жалба за нищожност на договора между страните, като противоречащ на чл. 1, ал. 4 от действащия към момента на сключването му ЗБКД (отм.), както и свързания с него довод за приложението на чл. 34 от ЗЗД и по-специално - за срока и началния момент на погасителната давност в хипотезата на връщане на даденото по нищожен договор. Не следва да се обсъждат и останалите доводи - за срока на погасителната давност за процесните вземания. Възражения за нищожност на договора на посоченото основание, както и за погасяване на вземанията по давност не са правени до приключване на устните състезания във въззивната инстанция, а това е крайният момент, в който страната може да сезира съда с тези възражения. В случая възраженията са направени едва с писмената защита, представена 20 дни след като делото е обявено за решаване от въззивния съд и затова правилно той не ги е разгледал като цяло. Доколкото все пак са изложени мотиви, че вземането по договор за влог се погасява с изтичането на петгодишна давност, считано от момента на изискуемостта (в случая - от момента на направеното искане за връщане на депозираните в "Л" АД суми, което е станало с предаването на оригиналите на АДР на 13.09.95 г.), следва да се посочи, че тези изводи са законосъобразни, тъй като са изцяло в съответствие с чл. 110, вр. чл. 111 от ЗЗД. И на последно място - неоснователен е доводът на жалбоподателя, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 2/97 г. на ОСГК на ВКС. Изключенията по чл. 10, ал. 1 (отм.), § 2 от ЗЗД не са изчерпателно изброени в Тълкувателното решение, а настоящият случай третира точно такова изключение. Съгласно чл. 257, ал. 2 от ЗЗД, при договор за неправилен влог са приложими правилата на договора за заем, а съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, задължението е да се върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. С други думи - когато сумата по влога е била във валута, дължи се връщане на сума в същата валута, още повече, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото - чл. 65, ал. 1 от ЗЗД. Същият е принципът и когато се наложи връщане на дадената чуждестранна валута по нищожен, унищожен или развален договор - в този случай се връща валута от същия вид, както е посочено и в ТР № 2/97 г. на ОСГК на ВКС. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на I ГО,