Решение № 1929 от 8.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7295/2010 г.

Решение № 1929 от 8.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7295/2010 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Светослав Асенов Аврамов, в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, срещу решение № 809 от 16.04.2010 г. по адм. дело № 3047 по описа за 2009 г. на административния съд - Варна. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се присъждане на съдебни разноски с оглед изхода от спора. Ответната страна по касационната жалба - Радослав Михайлов Стоянов, в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ "Радо 2004 - Р. Стоянов" не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително касационно основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Варна е бил сезиран с жалба от едноличния търговец срещу РА № 030901134 от 7.08.2009 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 552 от 2.10.2009 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. Варна. Същият е издаден по повод осъществена ревизия по прилагането на ЗДДС за ревизиран период 01.11.2007 г. -14.12.2007 г., като с него на ревизираното лице е определение задължение за ДДС в размер на 2 281.80 лв. и лихва за забава в размер на 548.17 лв. В хода на производството е установено, че ревизираното лице е придобило моторно превозно средство "Мицубиши", модел "Еклипс", като му е издадена фактура от 15.11.2007 г. Стойността на покупката е 7 000.00 евро, а продавачът е белгийски гражданин. Органът по приходите се позовава на изискана справка от регионална база данни - гр. Варна, според която датата на първата регистрация на автомобила е 19.11.2007 г. След извършено уточнение от сектор "Пътна полиция" при РДВР - гр. Варна е получено писмо, според което от оригиналното свидетелство за регистрация от Белгия се установява, че датата на първата регистрация е 15.07.2007 г. От своя страна ревизираното лице представя удостоверение за собственост на превозното средство на първия собственик и митническа декларация за вноса му в Белгия. Дадени са и обяснения относно датата на първата регистрация в САЩ, а именно 15.07.2006 г. Органът по приходите приема, въз основа на данните от РДВР - гр. Варна, че първата регистрация на МПС е 15.07.2007 г., към датата на данъчното събитие при ВОП - 15.11.2007 г. не са били изминали 6 месеца от първата регистрация, поради което превозното средство е ново по смисъла на § 1, т. 17 от ДР на ЗДДС и следва да се приложи чл. 168 от ЗДДС. На датата на данъчното събитие 15.11.2007 г. данъкът добавена стойност е станал изискуем и платим в 14-дневен срок от изтичането на данъчния период, а именно до 14.12.2007 г., като съгласно чл. 67, ал. 2 от ЗДДС същият е в размер на 2 281.80 лв. Начислена е лихва за времето от 17.12.2007 г. до датата на издаване на ревизионния акт 07.08.2009 г. в размер на 548.17 лв. В мотивите на обжалваното съдебно решение е изложена тази фактическа страна по спора, като съдът правилно е отграничил основният спорен момент, а именно датата на първоначалната регистрация на автомобила с посочените идентификационни данни. Тя се явява правнорелевантен факт, с оглед на определянето на моторното превозно средство като ново по смисъла на § 1, т. 17 от ЗДДС. Съдът е констатирал, че органът по приходите се е позовал на писмото № 11246 от 24.06.2009 г. на РДВР - гр. Варна, в което е цитирано оригиналното свидетелство за регистрация от Белгия, но към него не е приложен препис от същото. Решаващият съд е обсъдил представените писмени доказателства от ревизираното лице, а именно удостоверение за собственост на автомобила, от което се установява, че то е издадено на7.08.2006 г., като датата на покупката на автомобила като нов е 15.07.2006 г. От последователността на описаните в удостоверението за собственост се установява, че последно той е закупен на 5.10.2007 г. от посоченото в него лице, а износът му е одобрен на 15.10.2007 г. Вносът е деклариран с получател същото лице по митническа декларация от 14.11.2007 г., като в нея автомобилът е обозначен по марка, модел и номер на шаси като е посочена 2006 г. В същото се посочва, че регистрацията на автомобила в Белгия е на 15.07.2011 г. Така съдът обосновано приема, че датата на първоначалната регистрация е 15.07.2006 г., която фигурира в удостоверението за собственост от САЩ, понеже е първоначалният документ за собственост, издаден след закупуването на автомобила като нов. Годината се потвърждава в описанието на автомобила, направено в митническата декларация, като според съда ако се приема датата 15.07.2007 г. за дата на първоначалната регистрация, това означала, че отразената в удостоверението за собственост от САЩ дата на продажбата на автомобила от първия на следващия собственик 21.06.2007 г., то тя предхожда датата на първоначалната регистрация. Така не се явява налице поне едно от изискванията на § 1, т. 17, б."в" от ДР на ЗДДС, поради което придобитият чрез вътреобщностно придобиване лек автомобил да се приеме за нов по смисъла на посочената допълнителна разпоредба, като за получателя по доставката не възниква задължение за деклариране на придобиването по чл. 168 от ЗДДС, респ. за внасяне на данъка. По тези съображения съдът е направил преценка за незаконосъобразност на обжалвания РА. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Основното възражение в касационната жалба е насочено към неправилно ценене на основните доказателства по делото относно определението на правнорелевантният факт от значение за възникване на задължение за ДДС и това е дали процесният автомобил има качеството нов по смисъла на § 1, т. 17 от ЗДДС, за да се приложи чл. 168 от ЗДДС. Според касатора е налице конкуренция между официален документ, издаден на територията на Р. България от компетентен затова орган и в изпълнение на Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистрацията, отчета и пускането в движение на МПС и ремаркетата на министъра на вътрешните работи, и между друг документ, изходящ от трета, чужда държава, съответно и нарушаване на съдопроизводствените правила при тяхното ценене от страна на съда. Представените два документа са официални свидетелстващи документи. При свидетелствуващите документи се поставя въпроса за тяхната истинност, която се отнася както за автентичността им, т. е. за авторството на документа, така и за верността им, т. е. дали отговарят на действителното фактическо положение. Същите притежават материална доказателствена сила относно фактите, предмет на удостоверителното изявление и формална доказателствена сила относно факта на тяхното авторство. Следователно при цененето им в съда няма пречка той да ги преценява по начина, по който е направил това, като позоваването на чл. 548 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК от касатора е неточно, доколкото в разпоредбата е уредено установяване на факти, настъпили в чужбина, но само ако бъде доказано, че молителят не може да се снабди с необходимия му документ или със заместващото го удостоверяване от органите на държавата, на чиято територия е настъпил фактът. Процесният спор не представлява такъв случай. В осъществено административно производство от страна на ревизираното лице са изискани доказателства относно спорния факт и същият ги е представил. Оспорването от страна на приходната администрация не се изразява в процесуално действие по оспорване на писмен документ в проведено съдебно производство, а в ценене на писмения документ в съвкупност с останалите писмени доказателства. Такова е и процесуалното поведение на съда при постановяване на обжалвания съдебен акт, който по изложените съображения се явява правилен. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение